Интелектуалецът
и политическото
- В разговора за интелектуалците, който тече на страниците на "Култура", вече се включиха проф. Богдан Богданов, проф. Ивайло Знеполски, проф. Николай Василев... Достатъчно значими имена... Но самият дебат значим ли е?
- Очевидно, понеже все по-проблематично става в нашето общество, в нашата държава да определим интелектуалците като мисия, като присъствие и като самоусещане и самоуважение. Все по-проблематично става, защото отново сме свидетели на непрестанно присвояване на роли, свидетели сме на битки за обществен имидж, на недиалогичност при изясняването на функциите и присъствието на тези хора, които бихме могли да наречем интелектуалци. Тук в много отношения бих повторил казаното от проф. Богданов, че всяко общество предполага създаването на собствени норми за това кой е интелектуалец и какъв е интелектуалецът. Макар да сме свидетели на непрестанни разнотипни спекулации в това отношение. Да припомня, че в първите години на нашата нова демокрация някои хора, най-вече бъдещи политолози (те тогава не се определяха като такива) обявиха, че всички, ангажирали се с конкретна политическа работа, с конкретно политическо участие сами себе си са изхвърлили от обществото на интелектуалците. Тогава тезата беше, че либералното политическо присъствие на един свободен интелектуалец може да бъде само отстрани, като независимо. Иронията спрямо всички нас, които бяхме ангажирани в първото СДС, се оправдаваше с това, че ние сме се "отказали" от нашата индивидуалност, самоличност и прочие. Парадоксалното е, че същите тези хора впоследствие се наеха на служба на третото СДС, където колективистичните нагласи бяха наистина всемогъщи. Но те съвсем не се притесняваха, че са разрушили своя индивидуален статус и индивидуална обособеност. Напротив, те вече говореха за партийност, говореха с презрение към тези, които не уважават партийността, независимо че ставаше въпрос за твърди, непрозрачни партийни структури, в които работи не толкова идеологията, колкото едноличната авторитарност. Ето с един такъв парадокс се сблъскаваме при обсъждане на това кой е интелектуалец. Втори парадокс е нарастването на относителния дял на фигурите, които в някаква много голяма степен са непознати, неизвестни, дори непрестижни в българската, включително в академичната общност, и същевременно са добили статус в някакви международни мрежи като, така да се каже, интелектуалци-международници. Интелектуалецът-международник обаче рядко публикува докладите и текстовете си, не ги събира в книги, защото може да се окаже, че, писани по различни поводи, те не носят единни концепции, единни възгледи. Тази фигура, разбира се, не може да бъде еднозначно обсъждана, защото понякога български интелектуалци със защитено място в българския публичен живот имат второ лице като интелектуалци-международници - с различно говоренето, с различни роли за-вън и за-вътре. Тоест наблюдава се една несводимост на текстове и възгледи. Което, естествено, е лична стратегия и личен избор. Но проблемът е, че това прави невъзможен диалога с подобни фигури; прави самото представяне на българския публичен и културен живот, на интелектуалния дебат фалшиво, непрестижно, изкривено. Представяне, което всеки път е в оптиката на това, което някакви форуми, създадени по свои закони, желаят да чуят оттук. То не е това, което българското публично пространство и въобще българската интелектуална общност излъчват като естествено родени след консенсус или след продължителни дебати гледища.
- Тия фигури не влизат ли в кожата на интелектуалеца само за да гарантират участието си в някакви международни фондове, докато реално нямат интелектуално поведение в рамките на българското?
- Страхувам се, че подобни хора нямат никаква съпричастност към участта на своите сънародници, към участта на своята национална общност, видяна тя в етнически, културен или чисто гражданско-политически смисъл. Въпросът е, че се ражда една идеология на наднационалното, на транснационалното, която се представя за истински интелектуалска, за критическа позиция, а всъщност е позицията на цинизма, позиция на неутралност по отношение на тукашните хора. Тя е родена от факта, че същите тези люде просто се хранят от международните фондове, които в последна сметка са насочени към повишаване качеството на живота именно на тукашните хора, на тукашната общност. Тези хора са там, в тези международни вериги, в тези мрежи като български представители, те не са просто сами по себе си, те са от българската квота. Но те (това се отнася не само до българите, а и до целия подобен тип интелектуалци-международници) говорят и присъстват там, сякаш са участници в едно идеално братство, чието социално и материално битие е абсолютно независимо от тукашното, бих казал от участта на Европа въобще. Това ми напомня поведението, което навремето Любомир Левчев разгръщаше на международните писателски срещи: той разказваше за самия себе си (и това го има в спомените му) като срещащ се с братството на поетите и затова трябвало да ходи в Париж, в Лондон и навсякъде по света, докато за нас, тукашните хора, това беше забранено, беше невъзможно. По някакъв начин поведението на интелектуалците-международници е от същият тип. Аз предварително знам какви биха били техните възражения - че истинската евроинтеграция, че истинският диалог на културите е транснационален, че той е индивидуален и пр. Разбира се! Но всъщност тези хора са от българската, от тукашната квота; и в последна сметка идеята за евроинтеграция в културен план е идея за разгръщане на възможностите на колкото се може повече хора в това общество, а не за създаване на елит, паразитиращ върху идеята за квотност и представителност.
- Разделяте интелектуалците на, ако мога да се изразя така, общности от международници и маргинали?
- В България, убеден съм, има много общности, много публичности. Илюзия е да смятаме, че публичността е единна. Слава богу, българското общество е достатъчно стратифицирано и достатъчно сложно изградено. Тази сложност включва, разбира се, и маргинализация на цели зони, на цели групи, включително на цели градове и региони... Аз продължавам да съм крайно старомоден и крайно зависим от начина, по който живеят моите сънародници. И не се свеня от тази своя старомодност. Ужасно се притеснявам, ужасно се вълнувам, че мои приятели, хора, с които десетилетия съм общувал - от Бургас, от Русе - с години нямат възможност да напуснат своя град, за да присъстват в пространството на България. Тази разкъсаност в чисто географско-културен план на българите е нещо, което в никакъв случай не ни прави повече европейци, напротив. Това, разбира се, не означава идеализация на съществувалите до 1989 отношения; просто искам да кажа, че тогава имаше най-различни мрежи на интелектуалско общуване.
Литературният живот - неофициозен, неофициален, неофициализиран, също представляваше такава мрежа. Много хора се чудеха защо пътувахме непрекъснато... Ами защото можехме да се включваме в тези мрежи! Това общуване на някои може да изглежда като форма на маргинален бохемски живот, но то беше - убеден съм в това и мога да свидетелствам - действителна възможност за нормално интелектуално битие. Днес много неща имаме да преодоляваме по линия тъкмо на лошата разпокъсаност на българското общество.

- Споменахте, че се водят "битки за обществен имидж". Кой води битки с интелектуалеца за обществен имидж и с кого той води битки?
- След като публичностите са безброй, и битките са много... Хабермас направи една много съществена добавка към своята книга "Структура на модерната публичност", като каза, че в първото издание е говорил за публичност, но всъщност социалното въображение трябва да бъде така култивирано, че да мисли непрекъснато този свят като многомерен, да мисли за безбройните публичности, които се съграждат, разрушават, пресичат, бият, взаимопоместват. Тоест ние непрекъснато присъстваме в различни наши ипостаси, роли, фигури, в различни публичности. Съответно битките, в които участваме, са безброй. Понякога дори без да знаем, че ги водим. Но тези битки не са без последствия.
А иначе битките у нас през последната година се проявяват в две крайни, полярни възможности. Най-простата, най-глупавата е, когато те припознае съответната политическа организация, била тя на власт или в опозиция, като точният интелектуалец, който я представлява. "Да, това е нашият интелектуалец!" е доста безумен избор. Свидетели сме и на обратното: на опита на хора, получили не с интелектуалски акции някакъв публичен образ, да го представят едва ли не като следствие от интелектуални действия. А по средата продължават да съществуват напреженията между светския интелектуалец и академичния интелектуалец; между това, което проф. Богданов нарича "експерт" (и му отказва в голяма степен интелектуалска същност) и интелектуалеца с мисия. Според проф. Богданов една и съща персона, една и съща културна личност може да изпълнява в различни зони и двете основни функции. Да ги смесва, разделя, да влиза ту в едната, ту в другата...
Колкото до битките, има битки контрапродуктивни и битки продуктивни; има напрежения на разпадане и разход на енергия, има и други, които са позитивни. Безспорно, този голям конфликт, който се разгърна в рамките на писателското съсловие през последната година по повод радиото, беше абсолютно контрапродуктивен. Това беше една безумна и унищожаваща престижа на интелектуалеца битка с много тежки последици.

- Питам за битките, защото проф. Ивайло Знеполски очерта един много интересен генезис на интелектуално и политическо в България - раждане на второто от първото. Откъдето интелектуалното припознава като по-ниско политическото...
- В нашата история, в нашата сюжетика такава битка има. СДС също се роди от неформалните школи на философи, на социолози, историци, литератори. За политическото обаче се изисква телесност, силова телесност. Заставаш и казваш: "Аз съм!". А това е в противовес с интелектуалското поведение. Интелектуалецът, разбира се, също заявява "Аз съм!", но не така телесно, не така директно, не така автобиографично сочещо. Автобиографичният дискурс, както знаем, не доминира днес. Казвам го със съжаление, защото като персоналист бих желал да не е така. Но е безспорна кризата на автора, говори се дори за смъртта на автора... Това е може би основното противоречие между политическото присъствие и духовното участие на интелектуалеца. Очевидно типът поведение на Емил Зола: "Аз обвинявам!", изглежда старомодно. Днес формата би трябвало да бъде в някакъв смисъл по-скоро холистка, отколкото персоналистическа. И това усложнява изпълняването на обществена мисия от интелектуалеца. Може би затова той прибягва до политическото говорене, прибягва до някаква форма на политическо представителство... Политикът може да говори от себе си, защото е придобил съответната ранговост и съответното институционално право да говори и от себе си. И това говорене-от-себе-си не се провижда като старомодно и смешно така, както се провижда говоренето-от-себе-си на интелектуалеца. Иван Костов може да говори от себе си, а Богдан Богданов не може да говори от себе си... Което е абсурд! Иван Костов би трябвало да може да говори като СДС, а Богдан Богданов би трябвало да говори като Богдан Богданов. Само че нещата са парадоксално обърнати - разрешено е на сетния сульо, неспособен да артикулира каквито и да било индивидуални послания, да говори, защото е политически човек. А на интелектуалския човек му е отнето правото да говори от себе си, защото днешното постмодерно съзнание носи кризата на личността.
- Смъртта на автора не подсказва ли, че и интелектуалецът е умрял?
- Не, защото интелектуалецът непрекъснато мимикрира. Да си интелектуалец, това означава да имаш потребност от критическо мислене, да не се усещаш стабилно разположен в съответния ранг и съответната зона; да имаш способност да виждаш своя дискомфорт като нещо, което те кара да предлагаш нови решения, да формулираш нови предложения. Сама по себе си тази гледна точка е винаги свободна, тя винаги може да бъде обитавана и винаги е другаде положена.
- Интелектуалецът като изразител на другостта, тъй ли?
- В някакъв смисъл да, безспорно. И тази възможност е вечна, тя е просто част от възможностите, които обществото дава за обитаване. Например интелектуалецът, твърдящ пред 1989, че трябва да се влезе в комунистическата партия и тя отвътре да бъде реформирана, беше очевидно някакъв комунистически интелектуалец (макар че едва ли е бил чак толкова интелектуалец, след като е възприел сериозно комунистическата идеология); съвсем друг беше интелектуалецът, който по формулата на Хавел се опитваше, дори без да съзнава, да живее извън лъжата, извън голямата лъжа. Той, разбира се, беше принуден да се включва в малките лъжи, в надхитрянията с държавата. И това понякога не само го маргинализираше, но го и въвличаше в недотам интелектуалски приключения. Възможностите за избор на лични стратегии са безброй. Затова и аз се придържам по-скоро към гледището, че интелектуалецът не може да бъде окончателно формулиран като тип поведение, само като застиналата фигура на морален авторитет, която е, разбира се, една от възможните форми. Дори такива свръхфигури като Пол Рикьор, като Жак Дерида ни дават безброй примери, че независимо от суперпрестижността, от суперслушаемостта на тяхното морално изричане, чувстват необходимост да превключат, да претрансформират заниманията си, да се насочат към други сфери. Истинските интелектуалци започват да изпитват дискомфорт в застиналостта на своята собствена позиция, пък била тя и свръхпривилегирована. Всяка такава застиналост води до дискомфорт. Тук си спомням за голямата драма, която преживя в последните години на живота си такава свръхфигура като Юрий Лотман. Неговото Тарту беше щастлива хетеротопия, беше място за избрани, за свободен диалог на люде с висок престиж; но те се избираха помежду си не защото са въобще академици, а защото всеки от тях е еди-кой си академик. Не всеки академик и не всеки професор можеше да попадне в Тарту. Тоест това място се беше превърнало в неформална институция. Но какво стана? В последните години хората се разбягаха по света. Всеки от тези, които Лотман канеше и с които влизаше в диалог, получи възможност да разгърне други стратегии. И Тарту постепенно се обезлюди, стана излишно. Разбира се, самият Лотман също беше канен навсякъде, издаван и т.н., но очевидно Тарту за него е било свръхскъпо, свърхценно... В последните му писма и текстове се чете една тъга по унищожената щастлива утопия, по Острова на блажените.
- Българската интелектуална общност - и тя ли се разбяга?
- В някакъв смисъл да. Е, добре, философите продължават да имат своята Гьолечица, аз лично не съм участвал в техните акции, но имаше други най-различни форуми, които бяха важни; някои от тях постепенно се институционализиха и затвориха, а повечето се разпаднаха. Ето, да кажем зимната академия в Созопол и летните "Аполонии" - те бяха място за важни срещи; имаше някаква ритуална задължителност да участваш, да присъстваш. Сега това не съществува. А може би не е възможно да съществува. Но аз съм носталгично настроен към тези форуми и нямам намерение да се отказвам от тази си носталгия. Тя е част от моето минало, от моята биография... Някак си малки и затворени стават средите, в които можеш да общуваш, без да се замисляш какви са хората, стоящи срещу теб. Колкото и парадоксално да е, ние днес сякаш ставаме по-етикетирани, по-задължително носещи определеността на заниманието си. Въпреки че не би трябвало да бъде така. Наистина, цеховата затвореност на писатели, на художници, на артисти вече я няма, но преди имаше сякаш по-голям интерес към полето на другия, на другите изкуства, на другите хуманитарни области. Днес, от една страна, взаимопроникнатостта е по-голяма, интердисциплинарността е факт, даже бих казал, че е прекомерно разгърната; от друга страна, ние желаем да знаем точно с какво се занимава нашият събеседник. Ето, виждаме, че в тези 12 години едни и същи хора се колебаеха как да се назоват: отначало бяха социолози, след това философи, после станаха политолози - и всичко това в зависимост от престижността на заниманието. Понякога в колебанието за самоназоваване се достига до това, че дадена персона се самопредставя чрез две-три взаимно изключващи се самоопределения.
- А как съвместявахте вие двете роли на политик и интелектуалец? И какво стана, че интелектуалстващите политици бяха изтласкани от полето на действената политика, от полето на властта?
- Аз винаги съм бил литератор и продължавам да съм литератор. Не литературовед, не литературен историк, макар че това е най-вече моето занимание; аз се занимавам с литературна история от позицията на преди всичко литератор, тоест човек осезаващ, анализиращ и обглеждащ света през литературния текст. Не през текста въобще, а през литературния текст. Заниманието с политическото в някакъв смисъл за мен се свеждаше до произвеждане на текстове, произнасяне на текстове и възкресяване на политически текстове от миналото, които обаче бяха въвлечени в полето на литературата. Това безспорно беше културно-литературна утопия, собствено присъствие в ретро-утопиите, които аз предлагах и разгръщах. Но мисля, че това не е било погрешно; че тези ретро-утопии - чисто литературни - беше добре да бъдат въвлечени сред други политически визии и други политически утопии, които също имаха ретро-израз, бяха с генезис в миналото. В никакъв случай не съм смятал, че те са единствено възможните, напротив. Моята позиция беше, че някакви истории на политическото трябва отново да бъдат разказани, при това разказани с литературен патос. Трябва да бъдат олитературени, вторично представени и като литература. И в това отношение са ми били пример писатели, при които политическата и литературно-културната мисия са били неделими. Това са писатели, при които политическото често е заливало литературните им занимания; съответно те са пренасяли литературни гледища и литературни красивости в полето на политическото. Говоря за хора като Петко Росен, Тодор Влайков, дори Константин Петканов, Христо Силянов и т.н. Писатели, които в някакъв смисъл са странни птици в сферата на политическото. Смятам, че такъв тип трябва да присъства. Във Франция той е много тиражиран. Андре Малро например. Такъв тип е бил доста разпространен и в руската политика от началото на ХХ век. Кадетите и т.н.
Кога се оттеглих от политическото, от прякото политическо? Всъщност истински не съм се оттеглил, защото непрекъснато се опитвам да произвеждам политически текстове, които са не само анализи, но и политически предложения, тоест те са и политически акции. Но кога и защо се оттеглих? В момента, в който разбрах, че за да участвам, трябва изцяло да се професионализирам в политическата сфера, че не мога да пребивавам в двойственост, тоест да продължа да съм литератор преди всичко. Аз не говоря за конкретните политически сюжети, които ме накараха да направя този избор, макар че такива имаше; истинската причина бе заплахата от депрофесионализирането ми като литератор. Депрофесионализиране не като липса на време за литературни текстове, а като загуба на екзистенциална позиция, на мироглед. Политиката започна в определен момент да изисква от мен да прагматизирам съзнанието си в много по-голяма степен.

- Политиката неминуемо ли поставя пред такъв избор интелектуалеца?
- Да. Особено в нашите условия. Защото политическият човек едновременно се занимава с безброй неща. Той не е свободен да откаже ежедневното многолюдие, което го обгражда. Днес например към мен се обърна един човек, който може би смята, че все още съм "депутатин", и каза: "Г-н Неделчев, какво ще ме посъветвате, имам дъщеря, тя остана без мигли, без коса..." И започна да ми разправя някаква история. Аз му казах: "Извинявайте, господине, но аз съм абсолютно некомпетентен в тази област. Съжалявам, трябва да се обърнете към лекар!" Но ако бях депутат, не можех по същия начин да отговоря. Българското политическо продължава да бъде един възел, този възел непрекъснато ту се завързва, ту се развързва; и затова българският политически човек няма право да каже: "Вижте какво, колеги, приятели, аз се занимавам единствено с идеология, с либерална идеология - не ме карайте да ходя по събрания и да строя организации!". Аз примерно бих искал, като отида във Варна, да се срещна с посредник, който да ми каже: "Г-н Неделчев, нашите хора либерали тук са еди-кои си." След което да ме заведе в един салон и аз да говоря по либералски с тези хора. Това обаче е утопия, това не е възможно в България. Дори човек като Иван Костов, дори той, без да иска, трябваше да се занимава с всичко. Не защото е авторитарен, а защото е принуден, след като е председател на партия. Има една абсолютна неразграниченост на заниманията в сферата на политическото, което означава ежесекундна готовност за телесна наличност. Абсолютна телесна наличност. И непрекъсната предоставеност: ти сам себе си си предоставил на всички. Това е действително ужасно. На българския политик, както и да го квалифицираме, изобщо не трябва да се завижда, защото той е изцяло отдаден на политическото. Не е възможно да се скрие, не е възможно да се скатае. Ако опита да се скатае, ще бъде изолиран, маргинализиран и изхвърлен от собствената си формация.
- Тази ли неразпластеност е причината интелектуалците да изпуснат прехода от ръцете си?
- Аз не знам дали въобще е било възможно да не го изпуснат. Всъщност никъде не стана така. Дори полските интелектуалци, които се отказаха от свободата да бъдат интелектуалци и които дълго бяха във властта под една или друга форма, на последните избори загубиха - от Лешек Балцерович до Бронислав Геремек. Загубиха много тежко. В случая говоря за "Уния волновшче", за интелектуалците от "Уния волновшче", които са може би един от най-добрите примери. И само Хавел до този момент по някакво невероятно стечение на обстоятелствата остана президент. Остана единственият голям интелектуалец във властта. Може би наистина в страни в преход интелектуалското присъствие е невъзможно.
Друг е въпросът, че до 1989 г. имаше публичност - не казвам дисидентска, нито опозиционна, говоря за друг тип неофициозна публичност. Десет години преди 89-а ние обитавахме тази публичност, познавахме се, ние, които след това се ангажирахме с политическо участие. И като казвам ние, нямам предвид само София, имам предвид цялата страна. Голяма част от хората, които изградиха СДС, аз познавах предварително като персони - като журналисти и поети, литератори, директори на училища и т.н. Ние се познавахме от бродениците ни из България. (Тук говоря за интелектуалци с различно регионално себеосъществяване, с различна публичност.) Но всички тези хора впоследствие бяха изтласкани. И обстоятелството, че никой от нас не е познавал нито един от икономистите, нито един от юристите, които после започнаха да доминират, не е случайно. Да си припомним колко бяха икономистите, които имаха някаква публичност? Колко бяха? Съществуваше списание "Общество и право", което се четеше от по-широка публика. Там се появиха няколко статии на Асен Мичковски, които направиха впечатление. Но къде е българският Гавриил Попов, къде е българският Лешек Балцерович? Няма ги тези фигури. Моите уважения към икономистите, които после станаха страхотни политици, тях обаче ги нямаше в публичността до 89-а година. Кой им е пречил? Кой е пречил на юристите, примерно? Добре, като адвокати те са помагали на своите клиенти да лъжат социалистическата държава, да оцеляват в рамките на социалистическата държава по някакъв начин. Но това бяха хора извън публичността. Те може би са имали някакви свои публичности, но не бяха в хуманитарно-политическата публичност, в която други присъстваха и участваха, независимо дали бяха философи, социолози, историци и т.н. Има някаква асиметрия на българските публичности; днес тя е прекалено наситена с подобни фигури, които се превърнаха в публични доста късно, но това не им пречи да определят стила на политическото говорене. Днешните вещи икономисти и юристи не съществуваха в онази публичност. Не са имали потребност да станат публични фигури. И това внася силен елемент на съмнение относно тяхната естествена интелектуалска мисия. Естествената потребност да застанеш на катедра, на площад, на амвон, на екран, тоест да намериш трибуна, да намериш форма на изява, очевидно за тях не е била толкова естествена. Днес те се опитват да ни убеждават, че са естествени политици. Аз твърдя, че политикът е избран по силата на енергиите, които притежава, и по силата на потребността от аудитория. Мънкащи днешни юристи просто не са имали такава потребност. И това внася силно съмнение в твърдението, че точно те са политическите лидери, политическите личности. Политическата личност, подобно на литературната личност, на културната личност, на всички тези личности, които се превръщат във феномени, в трайни образи в общественото съзнание, е плод на лични стратегии, на желанието и необходимостта да се представяш пред публика, да се представяш пред общности и да ги водиш. Ако това желание се е появило чак след 1989, то е съмнително. Подобно закъсняло опубличностяване за мен не е естествено и закономерно. Това е главната, според мен, диспропорция, главната лоша асиметрия на нашия обществен живот.

- Говорите за юристи и икономисти, изтласкали интелектуалеца. А т.нар. експерти, както и журналистите в масовите медии - каква е тяхната роля?
- Имам няколко текста, които са посветени точно на този проблем. Журналистът е по условие посредник. Но при нас става така, че самият посредник се превръща в прелъстител; той прелъстява фигурата на този, на когото трябва да посредничи. И в някакъв момент за него става много привлекателно да разруши конкретната фигура, конкретния публичен образ, който се е утвърдил. Като казвам разрушава, имам предвид, че публичният образ е конструкт в общественото съзнание. Разрушавайки го като публично обособен образ, ти постепенно заемаш неговото място, тоест мястото на политическата фигура. В хода на това херостратовско поведение ти девалидизираш политическата персона и започваш сам да вършиш политически акции, без да имаш конкретна положеност в йерахията на политическото тяло. Без да имаш каквато и да е отговорност. В това отношение е одиозна фигурата не само на журналиста, но и на политолога. Политологът у нас набавя липсите на политическото тяло - ръце, крака, въобще всякакви части. Политическите тела непрекъснато имат някакви - идва ми руската дума "изянь" - имат някакви "изянь"-и. И политолозите непрекъснато набавят липсващото. При това набавяне обаче политолозите присвояват политическото - функции, власт и т.н. Те извървяват някакви пътища, които политическите хора не извървяват. Вместо политическите хора просто да се договарят, пращат политолозите да пренесат посланията. В хода на това пренасяне политолозите изкривяват посланията в своя изгода. И това определя лошата чуваемост между политическите формации, между политическите субекти. Мен като политически субект ме домързява да извършва някакви диалогични акции, тези политически акции ги извършва друг. Но при това извършване посредникът - бил той журналист, или социолог, или политолог - нахлува в суверенитета на политическия субект и го присвоява.
- Говорите за много публичности, което значи, че има и йерархизиране между тях. Къде в тази йерархия е поставена интелектуалната публичност?
- Аз лично много се боя от подобно йерархизиране. Има най-различни форми на охаризматяване, най-различни форми въобще на случване на харизмите. Днес още е възможно един морален авторитет да бъде почти безчестен в очите на някакви общности. Това е ужасен парадокс, недопустим парадокс. Но е възможен. В случая говоря за чисти интелектуалци. Случва се една личност да бъде абсолютно харизматична в очите на някаква сериозна аудитория и да бъде безчестна в очите на друга такава аудитория. А и формите на остойностяване са различни. Има оценностяване отвън, от чужбина; има оценностяване от тукашното; има и, така да се каже, "самолетно" оценностяване от прелитащите около нас и над нас. Като казвам нас, имам предвид хора, които държат на биографическото си развитие, държат на предишните си биографически сюжети. Според мен е абсолютно невъзможно да изградим някаква ценностна йерархичност в отношенията си към интелектуалците. Нашето общество продължава да е прекомерно политизирано. Днес е възможно творческата биография, творческата личност да бъде възприемана етикетирано, само през един или два ценностни маркера. При което цялата й биографическа многозначност и сложна вътрешна цялостност да остава почти неизвестна, непозната, независимо че става въпрос за личности, които са много "опубличностени". Няма цялостност в опубличностяването на интелектуалеца. Аз много се притеснявам примерно, че когато проф. Георги Фотев дава интервюта или пише във в. "Демокрация", читателите на вестника го припознават като "своя" професор, без да знаят какво богатство на идеи носят неговите книги. Самият проф. Фотев говори от позицията на своите книги, не само от позицията на политическата си ориентация. Но читателите на "Демокрация" едва ли го различават от някакъв друг професор, чиито книги по различни причини не са за четене. Проф. Фотев изразява политическите си идеи от позицията на своите политико-философски, социологически и т.н. книги. Неговите политически възгледи не са нещо странично, пришито. За разлика от един професор по химия примерно, чиито конкретни професионални идеи в сферата на полимерите не са в пряка изоморфна връзка с политическите, социалните му идеи. Но това не се оразличава в съзнанието на крайно политизирания човек. Той не прави тази разлика, която е много съществена. В този смисъл аз адски се притеснявам, че публичността на интелектуалеца е едносложна. Тя не е многомерна. Едносложна е голямата, широката публичност на днешния интелектуалец, което автоматически го влачи към разни блата. Защото, както добре знаем, по един или друг начин всеки е зависим от своя публичен образ. Публичният образ те кара непрекъснато да се държиш съобразно очакванията на срещащите те, на посрещащите те, на очакващите те. Щеш-не щеш, ти се оглеждаш непрекъснато в своите публични образи. И дори когато си крайно несъгласен с тяхната едносложност, си взаимодействаш с тях. А когато те са могъщи, стабилни, доминиращи, се превръщат в заплаха за твоята интелектуалска сложност. В този смисъл самото остойностяване у нас не е сложно, не е богато.
- Аз имах предвид йерархизиране на социалните сфери, нека така ги наречем. Ценността на интелектуалното в рамките на социалното...
- Не е много висока. И тук ще стигнем до въпроса колко се четем, колко се познаваме, държим ли да се познаваме, познанствата ни доколко са дълбоки и продуктивни, формите на общуване доколко са интензивни и доколко са формални... Аз се опасявам, че нашите разговори стават все по-повърхностни и все по-прагматични, което очевидно води до криза точно в ценностите. Дори в частната сфера... А какво остава до по-широката публична сфера.
- Има дефицит на интелектуалност?
- Има дефицит на диалог. Има глад, диалогичен глад. Говорим за малко неща. По-скоро изразяваме емоции в своите диалози, а сериозните неща ги насочваме навътре в себе си и те дълбаят душите ни...

13 ноември 2001

Разговора води Митко Новков


Доц. Михаил Неделчев (1942) е литературен историк, културолог и общественик. Понастоящем той е ръководител на Департамента "Нова българистика" в Нов български университет, председател на Сдружението на българските писатели, както и главен редактор на сп. "Демократически преглед". Автор на влиятелни литературни изследвания, част от които са публикувани в книгите "Социални стилове, критически сюжети" (1988), "Три студии" (1989, 1992), "Етюди за Яворов" (1998), "Писатели-преображенци и техните спътници" (1999) и др., както и на политологически книги като "Участие в политиката" (1993), "Раздробяване на наивния консенсус" (1998).
Разговор с
Михаил Неделчев



С разговора с Михаил Неделчев продължаваме дискусията по повод статията на Евгений Дайнов "Що е интелектуалец и какви ги върши по нашите земи?", публикувана във в. "Култура" (бр. 35 от 12 октомври 2001 г.).