Подсказка за подход

"Господи, прекрасно е, че сме избран народ, но не може ли за малко да избереш някого другиго?", възкликва един герой на Шалом Алейхем. След като явно за малко избраните бяхме ние - нали сме втори след евреите по ум, хубост и пр. - взехме, че на свой ред наизбрахме де що може, упоени от илюзията за право на избор, дето ни се дава веднъж на 4 години след 50-годишни антракти.
Така че понастоящем разполагаме със следните най-важни дадености на публичната картинка: цар-премиер, който говори чужди езици без засечка, но има проблеми с българския; парламент, теоретично нафрашкан с пишман-политици, на практика - вечно пуст; лидиращо движение (партия?), спретнато за няколко седмици от орли, раци, щуки и др. доброволци за кариера в обществената сфера; президент от партията, съсипала всичко читаво в България, който претендира да работи за страната в духа на партийните традиции; бюджет за идната година като главорезен махмурлук след "пиянството на един народ".
По оста България-чужбина, по която частното изчезва в далечината, за да отстъпи място на най-новото общо, винаги намираме максимално обективното радио "Свободна Европа" за правдоподобни разяснения на това, което останалите медии мътят от еуфоричност или корист. В тоталната необяснимост на последните тектонски движения в социалния ни живот обаче и логиката на "Свободна Европа" се скърши. За последните две седмици коментарите на най-увереното в здравия си смисъл радио синтезираха най-обсъжданите местни теории за кабаретния облик на страната напоследък и повториха натрапливи въпроси: за отрицателния вот ("или хората просто гласуват за всичко, което не е СДС, или гласуват за всичко, което е ново", Фиона Мълън от "Икономист интелиджънс юнит"); за "насаждания, сякаш умишлено, негативизъм сред хората - един от основните грехове на наричащата себе си независима преса в България" (Емил Лилянов); за успеха на Първанов не толкова като "плод на неговата личност или на усилията на неговия щаб, колкото на неумелите ходове, предприети от опонента му" (Милен Минчев); за допълнителната загуба на престиж на страната ("ако бивш комунист стане президент на мястото на Стоянов, това определено ще има негативен ефект върху външния образ на България", проф. Стив Ханке); за социолозите и политолозите като лъжливи оракули; за Доган като троянски кон; за партията на Софиянски като исторически фарс (Георги Стойчев) и т.н. След като излъчи архивни материали от 1989 г. с изказвания на дисиденти по повод мечтите им за България и заключи с немилостивия анализ на положението 12 години по-късно на Асен Гешаков ("Онова, което обаче не престава да учудва, е нежеланието на обществото да предприеме каквото и да било в своя защита и да създаде незаобиколими правила за действията и поведението на своята политическа класа. Наказателните вотове се превърнаха в негово любимо и единствено оръжие, което само поражда нови очаквания за нови управници, но не решава нито един кардинален въпрос."), отдалеченото око на "Свободна Европа" не намери оригинален фокус за своя отклик на събитията.
Което ме навежда на един извод и едно прозрение. Изводът е, че вече сме добре интегрирани в Европа, щом и "отвън" изглеждаме абсурдни, както "отвътре". А прозрението е и подсказка: що се мъчим да си изработваме критически апарат за детинщините на цялото ни общество - направил го е Владимир Яковлевич Проп там, дето обстоятелствено говори за "царя-фетиш", "лъжливия герой" и "бягството в приказката". Опитайте с този подход, ще се изненадате колко е ефикасен.

Нева Мичева








От въздуха
подхванато