И така, докато България
се счупи и разпадне
- Юнският поврат към монархически дискурс вчера (18 ноември 2001, президентски избори - б. м.) беше последван от поврат към твърде съмнителен социалистически дискурс. Ани, твоето въображение на политически писател допускаше ли подобен развой? Питам те като автор на "Ебете си майката, или политическият роман на 90-те години".
- Откровено казано, не съм го допускал. След избора на Георги Първанов за президент ситуацията у нас стои като абсурдна, тя сякаш иде от ужасяващия дял на въображението - кошмарите. В България в политически план вече всичко изглежда възможно: имаме ляво ориентиран президент и крайно дясно управление. Комедията придоби някои заплашителни нюанси. А знаехме, че след като царят обяви завръщането си, е много възможно да спечели.
- Кой е виновен за печалбата му?
- Грешките на СДС създадоха емоционална празнина, в която царят буквално се напъха. Преди завръщането му политологията допусна първата си грешка: тя не насочи достатъчно своето внимание към него и не произведе обществен разговор какво точно иска той, какви точно са формите и начините на завръщането му, дали ще остане в исканията си самичък. Обсъждането на тези теми трябваше да стане далеч преди царят да вземе своите решения. Още повече, че той е класически тип ситуационист и опортюнист, т. е. взима своите решения, като пренасочва погледа си върху това какво обществото очаква и изисква от него, какви са обществените възможности и как може да се модулира общественото съзнание. Политологията допусна грешка, подценявайки царя. Политическите лидери на СДС също нямаха право на такава недалновидност.
Втората грешка е чисто мерна, социологическа: никой не допускаше, че царят може да спечели така мащабно. Социологията като семпла мерна наука градеше само къси, кратки хипотези. От началото на тази година - знаейки, че през нея ще произведем два тежки избора - ние като че ли вървим в посока на ирационализиране... И никой от обществените групи, титулувани да познават, да осмислят и да внушават обществени идеи, не познава хода на събитията. Какво тогава става с професионалните дялове, които внушават параметрите на общественото съзнание, измерват го и го обмислят?

- А ти вчера за какво гласува?
- Гласуването за Петър Стоянов би ни задържало в минимални възможности, но все пак възможности: да удържим - в добрия смисъл на думата - инерция във външната политика. Забележителни снощи бяха думите на Първанов за разширяване на отношенията с Русия и Украйна. Неговият вицепрезидент каза, че България може да прекрати намаляването на войските с оглед на бъдещето, гледайки през военните си очила по начин, различен от гражданския. Аз никога не бих се доверявал на военни да осмислят военната реформа, тя трябва да е граждански ангажимент. Не може генерали да се дегенерализират и да вършат военна реформа. Гласувах да се задържим като страна с европейски шансове в една силно променяща се след 11 септември глобална карта. След тази дата целият свят е извън сглобка, в хаотична динамика. Въпреки крайно дясната царска политика, България трябваше да се задържи в европейските си приоритети. Въпреки всичко, което изгражда образ на несполука в управлението на страната през последните три месеца. Страната не преживява път към успеха. По-скоро е обратното.
- Фриволната политическа апатия на обществото вече се превръща в агресивна. Какви чудовища роди българският преход?
- Тук трябва да говорим за грешките на СДС. СДС беше извикано на власт от извънредни обстоятелства. Тази власт не му беше дадена лесно; тя му беше дадена през улицата и през натиска на младите хора, на една млада България през 1997 година. СДС като че ли не осъзна кой му дава властта и не управлява радикално като политически смисъл в полза на тази млада България. След като властта ти е дадена радикално, ти трябва да управляваш радикално. Какво искаха хората, когато излязоха на улицата? Съд за разграбилите България, съд за бандитите, евентуално закон за незаконно забогателите, все още искаха закон за разкриване на политическите доносници. И ред други неща, които СДС не успя да изпълни.
СДС се втурна в един строго стопански ангажимент: да раздържавява. Никой не го беше правил преди това. Втурна се, след като наследи разорена и разсипана държава. И компилирайки, започна да възсъздава държавността, да я връща към нормален ритъм. СДС като че ли изпусна редица обществени ангажименти. По никой начин не успя да мотивира съдебната власт. По време на управлението на СДС няма нито един човек, вкаран в затвора за корупция, за незаконно забогатяване, за ограбване. Получи се социален Франкенщайн, който започна да лумпенизира обществото през различни слоеве и през различни партийни изповедания. От една страна, клиентелата около СДС лумпенизираше обществото отгоре, а от друга страна, това го правеше мизерията отдолу. Тук царят намери своя шанс. Сигурно това е низ от много на брой малки грешки. Да речем тази, че Иван Костов, който управлява чрез две правителства, отказа да обясни защо му се налага това. Или тази, че Петър Стоянов извади официален документ на тайните служби за корупцията или нелоялността на заемащи високи постове, но го извади в момент, свързан с неговия личен успех на изборите. Защо е трябвало досега да се крие от обществото? Такива на пръв поглед малки грешки отделиха широки обществени слоеве от идеята, че стоят близо до управлението. В създалото се поле на тайнственост, даже поле на политическо високомерие аз бих говорил за чудовищност. И с идването на царя тази чудовищност изпъкна на повърхността, тя политически се артикулира с неговото завръщане.

- Не мислиш ли, че нанасяме върху царя твърде сложни интерпретации за неговите политически действия, а той - по-семпъл човек - не може да ги понесе?
- Част от грешката е, че българското общество не се разбра овреме с царя. СДС също не направи царя по-прозирен. Не зная какво да мислим за това същество - от същество във физическия смисъл на думата, през психическото му регулиране, до символическия му кредит и натовареност. Ние не можем да го мислим. Не говоря да се направи така, че този обществен кредит да бъде използван в угода на българското общество, за да се справим с тежката степен на неразгадаемост на бъдещето. Понеже срещу себе си имаме само мрак. И тук - по патент на вашия вестник - пак ще дойдат политолозите, вашите съседи от по-долния етаж, да разиграват различни сценарии. Тази politologia prima загуби доброто си име пред обществото. Тя се пакетира най-накрая със седесарската власт и в момента към нея няма никакво доверие. Не е хубаво сега да я подхвърляме на тежко наплевание, бездруго всеки пошъл уличен вестник го прави. Част от задачите си обаче политологията не изпълни, дори адресирайки ги към себе си, като свое собствено благо. Аз бях казал във вашия вестник, че на политолозите ноктите трябва да бъдат дълбоко изрязвани. Винаги съм хранил съмнения към обществения им опит. Те са начасничави хора. Кабинетни хора. Затова им е удобно да стоят близо до властта. Понеже принципно властта е кабинетна игра, те заемат нейната стая за почивка и там правят своето малко кабинетче, което уж обслужва властта, после престава да я обслужва, но при така създалия се интимитет никой никого не слуша. И става грешка.
- Защо политолозите така баснословно се провалиха?
- Не мисля, че човек може да интуира без сърце. Тяхната сложна работа е свързана с политическо интуиране на това, което обществото още не мисли за себе си. Това, което обществото изживява в себе си като сляпа сила, като чувство за сила, за която не се знае къде ще избие. Все още само помисъл за дисбаланс. Когато интуираш без сърце, когато въобще не интуираш, а се държиш с оглед на така обикнатия от политолозите инструментален разум, ето до какви грешки можеш да достигнеш в своите политически размисли и поведение. Това може да се окаже с тежки негативни последици. Политолозите просто приемат дефектите на българското политическо мислене върху себе си.
- Защо всички непрактически демократически ценности се оказаха така крехки и пренебрежими?
- Аз избягвам да говоря за демокрация. За мен думата за края на 1996-1997 година беше "бунт", "революция". Политическата власт на СДС, която дойде тогава, водена от политолозите, бързо анихилира тези думи, отне част от тяхното значение. Политическото управление на СДС трябваше да се държи по-революционно.
- Ти чувстваш ли се предаден от своите?
- Аз съм правил забележки много рано на президента - да не премества датата 10 януари, която заслужава честване, към 4 февруари, за да не попадне на 2 февруари като на истинската дата за български празник. Правил съм забележки още през първата година от управлението на СДС, тоест преди да замина от България за две години. Казвах, че на това управление му липсва достатъчно радикалност. Политолозите правеха друг тип забележки - че трябвало да се слезе долу, при житейската конкретика. Тогава никой не ги чуваше, защото те бяха прибирани като политически слуги на различни спявки по някакви планински курорти и властта не беше склонна да ги слуша. Тя считаше, че вече ги е обезопасила. Политологията като наука, която мисли властта, трябва ясно да се разграничава от самата власт. Докато на нашите политолози от тази politologia prima често им се случваше да се сношават с нея, и то по тъмно. Това няма нищо общо с така обичания от тях инструментален разум.
- Смути ли те политическата ситуация, връщайки се в България от преподавателската работа в Лондон?
- Напуснах една страна, която след януари 1997 година се изживяваше все още позитивно в емоционално отношение, а се върнах в страна, в която видях огромно количество антинатовски лозунги. Възрастни хора не драскат лозунги в Университета. Доверието към правителството беше слязло към много тежки минимуми. Кой тогава оставаше с илюзията, че може да спечели изборите? Разбира се, царят още не беше влязъл, но беше крайно време да се предприеме нещо с оглед на политическото осъзнаване. Но политолозите са влиятелни само в тесен обществен смисъл. Техните идеи се разпиляват през ежедневната преса. И като втора ръка преразказвани и опорочавани, техните мнения стават много влиятелни.
- Ти твърдеше, че езикът на всяка революция е просташки. Станахме ли негови жертви? Къде беше мястото на пожертване?
- Българското общество беше рано и крайно противоречиво медиатизирано. То беше обхванато в паяжината на мощни и противоречиви като политическо поведение ежедневници, от частни телевизионни и радиостанции, които чрез политическото криволичене търсеха своите стопански изгоди. Революцията има пошъл език, но това е езикът на улицата. Когато този език бъде обигран в някое популярно шоу, тогава той става пошъл. Иначе краси пътя на човечеството в неговото движение към прогрес.
- Влиза ли обаче в представата ти за прогрес двуполюсният политически модел, с който мислехме, че сме се разделили?
- Без никакви митинги, без особени разяснения в медиите царят успя да спечели чудовищно количество гласове. Това подведе СДС да си мисли, че тези етапи са приключили, подведе и редица политически анализатори да мислят, че с двуполюсния модел е приключено. Но наблюдаваното в момента е изразително завръщане на точно този модел. Този път комунистите показват апетитите си към завръщане във властта не само през президентския пост - по всяка вероятност те ще активират нужда от цялата власт. Всяка политическа сила го прави. Когато Петър Стоянов беше избран за президент, ние също потърсихме реванш за нашата сила. Но тогава двуполюсният модел не беше оспорван. Изумително е как политиците, политолозите и по-високо изнесените слоеве от мисловните групи в България ругаят двуполюсния политически модел. Ама някой крал, лъгал, мамил - виновен бил той. Най-виновен е пред Ахмед Доган, който по този начин бенефицира идеалите си на балансьор във всички удобни нему случаи, какъвто ще бъде евентуално случаят с настоящата ситуация. Двуполюсният модел работи изключително добре в Щатите и Великобритания, но тези държави не се интересуват от него, а от това да прехвърлят проблема от болната глава на здравата, след което някак си да излязат сухи от водата.
- Първо юни, после ноември. Декласира ли се през 2001 година политическото ни съсловие?
- То, в общи линии, е непочтено към народа си. Никога не е било задействано от принципи на идеализъм. Ако някой действа по идеалистични подбуди, му се приписва бедата, че е прекалено идеологизиран. Да си идеолог на политическо движение също било лошо. Затова се действа с оглед на случая; и който може да открадне и излъже, значи може да участва и участва в т. нар. тук политически живот.
- Миналата седмица в частен разговор Никола Георгиев съжали, че не изучаваме софийската градска топография чрез възникващи барикади. Така, както изучихме Манхатън по падащите самолети.
- Професорът е прав. И той е анархист като мен. Разбира се, идващ през академичната вена. От западноевропейския, от учения анархизъм. На него сигурно уличните действия също му харесват, но според мен въпросът е в онова дискретно незасичане, разлепване между западните и източните представи за ляво и дясно. У нас левите партии не са склонни да присвоят западното ляво, напротив. Какво общо може да има с антиглобализма БСП като водеща в лявото политическо пространство? Нищо общо. След 11 септември светът продължава крайно да се усложнява в политически план. Затова не е много разумно да имаш конфигурация от бивш цар и бивш комунист - ей ги, наемнали се, надръндили се да оправят Българията. Това хвърля върху нас известни съмнения. Принципно при такава тежка смяна на политическата власт движението на държавата се убива. Цялата администрация на президента Стоянов ще престане да работи за около два месеца, а администрацията на Първанов ще заработи след осем месеца. Прахосано време, при положение, че светът вече не е така внимателен към Балканите - той има проблем, свързан с други райони. Ние избрахме лош час да покажем, че сме незрели. Ние се бутаме под мишницата на този неспокоен свят с нашите неспокойства и той, разбира се, ще ги забележи само като комедия. Те единствено за нас са си трагедия.
- Ти си един от ярките критици на либерализма. Как се развиват твоите несъгласия с неговата доктрина?
- Някои ми се обидиха, когато говорех за либерални шуги. Но аз цитирах Ницще! Либерализмът е в критичната си точка, щом като се адресира към глобалните проблеми на света. Да, трябва да се управляват спекулативните парични потоци. Но аз мисля, че Америка - въпреки че не го показва - вече разбира: бедните няма да се съгласят с това. Има сигнали, че Америка разбира какво е утаено на дъното след чудовищната случка от 11 септември. Има бедни светове, има богати светове. В исляма подавляващото количество хора живеят в ужасяваща бедност, друг е въпросът, че между богатите 20-ина души на света има доста изповядващи исляма. Либералният пазар става нетърпим такъв, какъвто е досега. Чрез кризата на либерализма светът ще осмисли други фундаментални идеи. Те идват, в известен смисъл вече са дошли, но не могат да изпъкнат.
- Трябва ли интелектуалецът да спазва някаква дистанция от конкретната реалност? Мисля, че ти парадоксално се прокламираш като анархист тъкмо защото живееш в отчетливо уединение?
- Единствената хигиена е интелектуалецът да не заема никакви политически постове. Но не трябва да мълчи. В нашата страна да изкажеш най-обикновена симпатия към хората, несвързващи двата края, пак трябва да го направиш политически. Политизира се мигом.
- С какво те съблазни политиката?
- Фактически с нищо. Тя е регламентирана власт, следователно по същество е потенциално угрозна, опасна. Е, може би ме съблазнява с идеята, че балансираното мислене трябва да бъде упражнявано обезателно с оглед на възможностите, трябва да дискутираме самите възможности. Пак във вашия вестник съм подхвърлял, че България има изключително количество администрация. После и прависти доказаха, че в класическите западни демокрации представителството е по-различно. Аз казвам: трябва да се пести; и 120 народни представители са ни много. Ето такива малки идеи, но те предизвикват несъгласия, заковани в традицията, чуват се националистически простотии. Това е малкото прозиране на мисълта в политическото правене, малки критики по пътя. А общественото мислене, в което писателят-интелектуалец може да даде своя данък, трябва да става в по-тежки стратегеми, да прозре в отчайващи дълбочини. Да се мъчи относно политическия смисъл на подавляващо селска страна като България, с нейната много объркана интелигенция. Селяндурска интелигенция. Точно тези параметри трябва да бъдат мислени от интелектуалеца и после той да ги връща обратно в политическото бъкане, в траещия дебат. Това става във вестници като вашия и още един-два, не и в ежедневниците, в които интелектуалецът е ламентиращ себе си човек, който се оплаква, щото бил на умирачка. Тя цяла България сега е на умирачка.
- Мислиш ли, че с идването на Първанов на власт ще има нов удар срещу градската култура в държавата?
- Да, да! Силно ще се вселянчим във всякаква посока. Първанов е човек, посетил една-две страни. Това да не ти е Путин, който е работил във външното разузнаване, живял в Германия, ходил насам-нататък. Новият български президент е от село като мен, сигурно е ходил два-три пъти в Германия и на частна почивка в Гърция. Той идва като представител на левите сили и по всяка вероятност ще превърне президентството в институция, широко отворена за оплаквания на всякакви баби и лели. Порталът на президентството не може да бъде отворен за ляв натиск. Първанов няма да може да избяга бързо от този политически ажиотаж, който му даде властта. А работите не спират дотук. Президентът ще почне да пречи на крайно дясната политика на царското движение и в този сблъсък отново ще се появи притичващата благовидна фигура на Ахмед Доган, който отново ще балансира чрез вечери в полутъмни ресторанти... И така, докато България се счупи и разпадне. Това е един от възможните сценарии - България да премине към равнище на неуправляемост и политическата й система да блокира така, както блокира по управлението на Беров. Тогава тя беше деблокирана чрез избори, а сега, ако Първанов поиска избори, царят няма да ги поиска. Защото ще ги загуби. Ще стане една политическа каша, каквато не сме имали.
- Но всичко това може и да не се случи.
- До такава степен бъдещето е непрозирно, че нито един от изградените стотици сценариии няма да бъде с по-висока степен на възможност. До такова плачевно положение се доведохме.
- Виновни ли са обаче българските интелектуалци за този хал? Чуваме гласове, които искат да ги превърнат в изкупителна жертва за неуспелия български преход.
- България е страна на постоянни дерационализиращи стихии. Михаил Неделчев ще каже, че това е класическата ни болка: рано станалият разлом между интелигенцията и масовите слоеве от населението. Никаква, ама никаква чуваемост. Онези групи от интелигенцията, които се озовават във властта и формират политическото съсловие, твърдят, че се вслушват директно в народния глас, което по принцип е невъзможна политика; народният глас винаги се опосредява. А те отказват да се вслушат в дадени интелектуални групи. Това е политическото лумбаго на България, което постоянно я пречупва, което изкривява нейния политически гръбнак. Това е политически крива страна, самата българска държава е monstrum-ът. Вярно, този monstrum е изграден по демократичен път, но той указва за стари политически болки. Подозирам, че това е така, защото България е аграрна страна, населението й е селско, а интелигенцията й - ако се еманципира - се отделя от България, ако не се - остава си селяндурска. Това е неразрешимо противоречие, високо неразрешимо. Интелигенция и народ отново не се разбраха. Разбира се, българската държавност е била рушена и вследствие на войни и други трагически случки, но сама по себе си страната ни е проста. Изисква се градска култура и класово изразен човек, който да поема и крепи дълго на плещите си отговорности. Не днес да е с Русия, утре да си каже: "Излъгахте ме, не ми харесахте" и да позволи да го излъжат други. След другите да го лъжат трети. И четвъртите също да го излъжат. Човекът с класово изразено съзнание не действа така. И никъде не бива да бъде така. Западният политико-културен модел е донякъде невалиден у нас, защото типът общество в България е друг: ние нямаме стойностна, стабилизирана, добре установена, радушно изживяваща и показваща себе си градска култура. Нашата култура може да бъде спихната на свой терен от чужда култура в рамките на 24 часа, какъвто е случаят с всяка средна по население страна от черния дял на африканския континент. В културен план ние няма да издържим, защото нямаме нито търговско, нито бизнес съсловие, които, защитавайки себе си, да защитават българското самосъзнание. Полека-лека езикът ни ще стане с локални очертания, всички ще ползваме английски. (Ние и сега мечтаем да ни издават на Запад.) Но така е и в Швеция. Аз не твърдя, че това е лошо, не твърдя, че е добро. Просто сетивно напипвам пристигането на такива ранни коагулирания.
- Трябва ли, Ани, интелектуалецът да бъде с ясно изразено национално съзнание?
- Аз не зная как можем да опишем интелектуалеца като вкоренено същество. Той иска да изтегли бързо страната към универсални стойности, към европейска, поне параевропейска общност, към страни с ясно заложени корени в юдеохристиянската цивилизация. На която и ние сме членове, но някак си периферни. От друга страна, имаш обаче подавляващата бедност на огромно количество хора в България и техният културен рефлекс. Освен че са материално бедни, те нямат ясно изразено и конструирано с оглед на ситуацията политическо желание. Една огромна част от българското население политически се люлее. То постоянно изживява колебания и не се дефинира в строга ясност. Това също издава, че страната не е от западен тип.
- Какъв теглич да бъде интелектуалецът? Такъв, който непрестанно усмирява политическите страсти? Или, напротив, който ги подклажда, изстъпва?
- Аз настоявам за радикализиране, подклаждане, постоянно обграждане на болката с грижа, която се сговаря. Това може да се нарече с тукашния език "обществена чест", "поддържане на висок морал"... В западната политическа практика моралът стои в самите основания, той не се дискутира. Тук постоянно се задължаваме да дискутираме моралното поведение на този или онзи общественик, на този или онзи политик. И ако интелектуалецът дискутира болките на обществото, ненавлизайки в такива конкретности, неговият дебат няма да бъде разбран. Той ще си остане в рамките на уединението и екстравагантния стил, на екзотиката.
- Може ли интелектуалният протест да бъде непряка борба?
- Непряка борба, но с усвояване на политически категории: неучастие на избори, несподеляне на политическите институции откъм усвояване на постове. Постоянно бдение около местата на болка. Интелектуалецът е като ретранслатор, той открива болките, разбира ги, резонира, само за да предаде тези болки за умирачка отгоре надолу и отдолу нагоре в обществото. Интелектуалецът е майсторът на широкия превод. Той е майсторът на тълкуването на това, което иде отдолу, за да се качи нагоре. Тук разговорът става сух, искам само да кажа, че българските политически неща са в плачевно състояние. Вече въпросът не е в някаква псувня. Аз имам чувството за лична несполука, че мен не ме харесват, че не ме разбират. Плюят ме мене. И първият позив е да кажа и аз: "Плюя на себе си, така е тука, в тази страна. Не става и толкоз."
- През 1989-1990 година, ако не беше партизиран от д-р Желев, Клубът за гласност и демокрация може би щеше да се превърне в независимо място за интелектуални разисквания?
- Интелектуалецът е несрещаемо докрай животно. Не можем да съберем много интелектуалци на едно място. Освен ако не са политолози, които са, как да го кажа, прекръстени интелектуалци. Като идеалистично мислещ човек интелектуалецът никога не е докрай въплътим в обществен корпус. Ето, ти искаш форум, в който да се съберат хора и да мислят заедно... През 1989 година голям майстор на уставите беше Еди Сугарев, но всички тези дружества, на които той писа устави и програми, вятърът ги отвя. Аз съм привърженик на това интелектуалецът да хвърля своите бомби в сърцето на обществото. Трябва да има добре моделирани медии, трябва да има добри политически анализатори, които да подемат и обмислят неговите идеи, а интелектуалецът да си остава скрит. Само отделни аспекти от неговата дейност трябва да стават видими. Иначе чисто телесното си участие всеки го подарява на политическата партия, с която е бил свързан изначале. И стихове сме чели, където не трябва, и какво ли не сме правили... Но то е друго, като поет ти не се явяваш там като интелектуалец. Там си един от тълпата. А мисленето е индивидуална дейност и ако не е взривоопасно, то не си струва. Колективното моделиране иде подир мисленето, когато определен специалист, политик, още повече ако е натоварен с политическата власт, се сгърби под тежката отговорност от тези взривове на мисленето и произведе политическа работа, която да променя обществото към по-добро. Това е английският модел. Скрий се и си бъди Дарвин, нали знаеш, че той като разбрал, че ще го натупат заради маймуната и човека, е прожектирал своите мнения през определени свои приятели, които били по-смели от него. Той не е имал храбростта да се покаже пред обществото и да регламентира своите идеи.
- Същият е случаят с Бахтин.
- И той е бил много притворен човек. Интелектуалецът е човек, който може да крещи, може да говори шепотом, но и крясъкът, и шепотът са с много лоша чуваемост. Добрите общества обаче се вслушват в тези шепоти, вярват им, завъртат ги в обращение.
- Академиите са места за подобно общуване...
- ...Но не и за говорене ex cathedra. С мисленето не трябва да се експериментира, като се практикува върху студентските глави. Трябват за него полутайни, дори периферни места. Но тук, в България, всичко е объркано. Тук професорът, вместо да лансира променяща обществото идея, иска да става политик. Той пристига като министър-председател, като член на парламента и се оказва в позицията на глупак, защото е преместен от своето поле в чуждо, не му е това работата.
- Какво е да си писател днес, сред цялата политическа неразбория? Защото да си поет вече значи да се мержелееш на обществения хоризонт.
- И тук СДС допусна грешка, която води директно към Костов - назначаването на Александър Томов в НСРТ. Писателят тъкмо си беше възвърнал авторитета в обществото и през хора като шефа на НСРТ Томов го загуби отново, а на писателското съсловие пак беше лепнато лошо име. Но точно Иван Костов през някакъв вестник беше излъчил в обществото Томов като най-моралния български писател.
- 2001 година като че ли окончателно пакетира 10-те литературни години от 1989 насам. Мислиш ли, че влязохме в нов свят?
- И започнахме да изпитваме крехкостта на предишния. Усетихме, че той се руши. Да, около нас има руини. Не мога да отговоря бързо и лесно защо стана така, защото бях в кипежа на нещата. 90-те бяха едни от най-шумните години, които България е имала, по някакъв начин те приличат на 80-те години на XIX век. Бяха красиви и колебаещи се между надеждата и отчаянието, но не мога все още да кажа дали това се е отразило върху писането. Надявам се, не очакваш да спомена ничие име, защото все ще се оскандаля. И ти си прав, поетите вече само се мержелеят, а моето мержелеене е към чезнене. Минаха годините на нашата радост, узряване, бързо щастие, сега затягаме коланите на отчаянието. Това е.
- Виждам, че над работната ти маса виси огромна фотография на Зографския манастир.
- Откраднах тази снимка от Университета. Ами това са красивите неща на нашия свят. Даже и тях не умеем добре да обичаме. Аз също не умея, бидейки нещо като будист, нещо като шушумига.
- Е, съдейки от твоите стихотворения, ти много разпасано очакваш да се появи, макар и по Бенямин, Месия.
- Измъкване от тази мъка няма. Как тогава да не си политически писател.
- И последно, Ани, свърши ли нашето възраждане?
- Никога не може да свърши докрай. Тази държава, това общество не са достатъчно модернизирани, за да се свърши някога с този порив. Ние пак се затворихме и станахме зрители на собствения си гръб. Но винаги се стаява някаква надежда, че всяка минута може да се отвори врата и през нея да влезе Месията.

19 ноември 2001 г.

Разговора води Марин Бодаков


Ани Илков (1957) е старши асистент в Катедра "Нова българска литература" в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на поетическите книги "Любов към природата" (1989), "Поля и мостове" (1990), "Любовници" (1991), "Етимологики" (1997), "Зверовете на Август" (1999), както и на научни изследвания относно възвишеното и комичното в областта на възрожденската и новата литература. Тези дни в продажба се появи книгата "Персифедрон" от Константин Павлов, съставена и предговорена от Ани Илков.
Критиката определи отпечатаната през 1994 г. сбирка "Изворът на грознохубавите (Песни и умотворения от Ани Илков)" като една от най-значимите книги през последното десетилетие на миналия век.

Разговор с
Ани Илков