Телеграфът на Ескивел

"Бард" не е сред издателствата, чиято литературна продукция следя, защото в голямата си част тя се свежда до автори, най-известните сред които са Даниел Стийл, Нора Робъртс и Сидни Шелдън. Но тъй като случайно ми попадна каталог за издаденото през ноември, все пак от любопитство го прегледах и в него, сред купищата тъпи и сладникави заглавия, сред имената на автори, за които ти е ясно, че е по-добре изобщо да не ги запомняш, видях името на Лаура Ескивел със заглавието на новата й книга "Раздавачът на щастие". Ако не бях полюбопитствала, едва ли щях да разбера, че авторката на "Като гореща вода за шоколад" има нов превод на български. Като гледам, "Бард" не са се втурнали да я рекламират. И се питам, то изобщо знаело ли е какво и кого издава, и ако да - защо е нарушило практиката си да тиражира елементарни четива. Ако ли пък не, просто сме свидетели на поредния парадокс. Потенциалните читатели на Ескивел, да не говорим за тези, които не са чели предишната й книга, като видят марката "Бард", като видят леко кичозната корица, която подхожда за серията "розов роман", просто ще подминат "Раздавачът на щастие".
А книгата действително си заслужава да бъде прочетена, така, както си заслужават книгите на една Исабел Алиенде например. Защото Лаура Ескивел се вписва в типичната латиноамериканска традиция с нейната страстност и прекомерност, с имащия склонност към буквализъм, но и към свръхестественост, език.
Конкретно, "Раздавачът на щастие" е книга за голямата, едновременно споделена, но и обречена любов, за отговорността и краха пред отговорностите, за миналото, смъртта и активното им и гласово, гласовито присъствие в настоящето, в живота. Но най-вече, това е книга за сетивата, за погледа, слуха и гласа, за усещането, и за преводимостта на тези сетива, за посланията, които те излъчват, за чувствата, които разпалват. Сетивата произвеждат енергии, които "вибрират и пътуват през пространството", мислите, течащи през тялото, пръскат флуиди, и тези енергии, тези флуиди в своята невидимост и безшумност, оформят големите послания, които просто трябва да бъдат поети. Защото - казва ни книгата - посланията са си факт, въпросът е да се намери приемник, който да ги засече, да ги възприеме и да ги трансформира в каквото пожелае - в писани думи, в звукове, че дори и в образи. Затова и най-голямата трагедия се случва тогава, когато останат блуждаещи послания, които няма кой да пресрещне... Тогава налице е разрив не толкова между думите и нещата, а между желанията и думите, както и попадане в словесната тъмница...
Неслучайно главен герой на книгата е един телеграфист, а малко по-общо - самият телеграф. Защото - имплицира "Раздавачът на щастие" - телеграфът е емблемата на всеки род послания, той е в началото на съвременната комуникация, на непосредствената връзка, която в момента благодарение на Интернет, доминира в света. Телеграфът, който излъчва незаинтересовани съобщения, съобщения заради самите съобщения. Но станат ли съобщенията целенасочени, направи ли се опит те да бъдат дирижирани, последствията не закъсняват. И цялата история на Хубило телеграфиста е всъщност своеобразно наказание заради намесата, която той упражнява върху това свободно реене на думите и желанията. Хубило се опитва да дисциплинира всичко, да превежда, да намери точните адресати, да установи адекватна връзка между подадените сигнали и очакваните отговори, стреми се да ограничава, той е убеден, че не езикът е толкова важен, колкото намерението в общуването и затова понечва да превежда, да ощастливява. Но тези му усилия, дарбата всичко да чува - от гръмотевицата до покоя - не му позволяват да улови гласа на собственото си дете, което се задушава заради глухотата му, на жена си, която го обича, но с която той в решителните моменти губи чуваемостта, че дори и собствения си "автентичен", вътрешен глас. Или, телеграфистът успява в намерението си да приема чуждите съобщения като свои, но се проваля там, където трябва да разчете своите си съобщения и тези на близките си. Но все пак запазва убеждението си, че цел на думите е да предават любовта и да разкриват безмълвния си глас, който е посвоему човешки, запазва вярата си, че въпреки провалите най-важно е да бъдем отворени и да се вслушваме... Независимо какво и кого ще чуем.

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Лаура Ескивел.
Раздавачът на щастие
.
ИК Бард.
С. 2001