Около правото да паркираш
Демокрацията без скандали не може, а българската - още по-малко. И докато във вестник "Култура" един плажуващ политолог разбуни замислености за интелектуалеца като такъв, за неговите страсти и неволи - и ролите му пред обществото и пред огледалото; и има ли го като такъв, т.е. cogitира ли той - ето че интелектуалецът, артистът и депутат в Софийския парламент Рашидов постави въпроса директно - има ли право интелектуалецът да паркира където си иска или не. Подкрепиха го други интелектуалци - Блъсков и Кеворкян, които висяха в негова защита пред Президентството и пред телевизионните камери. Предполагам, защитаваха правото на интелектуалеца да паркира където си иска.
В тази омерзителност е още по-омерзително да говорим за вина, има ли или не вина Вежди Рашидов, ще решават компетентните власти; в България, поне официално, действа презумпцията за невиновност.
Обаче когато един градски съветник се набърква в такъв скандал, той е по презумпция виновен - защото си е позволил да се набърка в него. Любимецът на медиите Рашидов сутрин, обед и вечер биваше канен да ни обяснява живота и изкуството. Да се изказва по онези - животрептущите - теми. В недоимъка за събеседници медиите охотно разгласяваха неговия лик, изграждаха неговия авторитет, създаваха му гениалност. Даваха ли си сметка какво правят?
Сега балонът се спука. И вместо всички да се замислят в какъв свят на надути балони живеем, медии и общество (едните с дъха си, другите с вярата си) ще занадуват следващите.
Тъжно е.
Само Дачков, на сухия клон в студената зима, сипе прокоби за Второ пришествие, трака с клюн и пука балони - за да запази оня, големия балон, на Синята идея... Но и Дачков се заканват да ни вземат. Оставете ни го, моля! Да има нещо колоритно в лунния пейзаж...

Христо Буцев