Ажур-пико
                                           На Ученика с любов
Сигурно съм бил на 4-5 години, когато за пръв път чух в един разговор между майка ми и съседката думата "ажур-пико".
Тази непозната дума, за разлика от други, които постоянно обогатяваха бедния ми армено-български речник, ми направи магично впечатление. Тя ми прозвуча така красиво и екзотично, че интуитивно не пожелах да науча значението й, вероятно от страх да не рухне изградената от нея представа. Когато насаме полугласно произнасях "ажур-пико", във въображението ми изникваха прекрасни образи, чувах музика, имах усещането, че летя и около мен се разгръща един вълшебен свят.
Веднъж, когато в махалата играехме на топчета, при един много сполучлив "удар" от възторг изтърсих "ажур-пико!". В този момент видях как приятелите ми връстници учудено ме погледнаха, и аз усетих, че изведнъж пораснах в техните очи. Непознатата дума имаше магическо действие и върху тях. Много бързо тя доби популярност и стана синоним на всичко хубаво и невероятно. Но един злощастен ден едно от момчетата с важен глас съобщи, че майка му му е обяснила значението на думата. И в този момент всичко рухна. Така едно "рехаво плетиво" помете приказния ни свят. Ето как за пръв път в моя живот Значението уби Познанието.
Този много далечен, забравен спомен изплува в съзнанието ми след представлението на Мариус Куркински - "Сънят" по Джулиан Барнс. ...Претъпканата зала в Сатиричния. Малко специалисти и колеги и много обикновени зрители, най-вече млади. Спусната завеса, на преден план, на авансцена - лампи със запалени свещи (както едно време са осветявали сцената), вдясно отново множество бели запалени свещи, вляво кресло, статив и още някакъв реквизит, едно огледало и нещо като дълго наметало от най-обикновен американ. Мариус излиза, облечен в някаква съвременна дреха, застава с лице към публиката и започва: "Сънувах..." И започва моят сън. Сънят на един заразен от пресищане на сетивата зрител.
Първите 15 минути от спектакъла предизвикват тревога у мен. Емоционалната енергия, която Мариус влага, е на такива високи обороти, че с оглед "дългото бягане", което му предстои, е просто непремерена, и той няма да издържи, и ще се случи нещо фатално. По-късно се оказа, че греша. че не става въпрос за "бягане", и че тази енергия е била необходима за отлепване и летене през Съня.
На сцената едно момче лее думи с някаква виртуозна лекота, със същата артистичност изиграва различни персонажи, промъква се през въображаеми лабиринти, и от време на време - слава богу? - си почива, без да симулира "зони на мълчание"... Да, впечатляваща техника, перфектна психо-физическа овладяност, но това, което най-вече грабва зрителите е, че Мариус нито за миг не лъже, не симулира на сцената, и всичко изживява по един пределно искрен и прост начин. Не по правилата на играта, а по някаква си негова форма на игра - на живот и смърт. И се случва този трагикомичен вик на ужас от това, как нелепо Човек загубва душата си...
В един момент се улавям, че не слушам думите, че изпускам сюжетната нишка, но продължавам да чувствам и съпреживявам, точно както става насън. Виждам трагичните очи на Артиста и ми се плаче, в следващия миг залата се взривява от смях и аз също се смея на жеста, на гротескно-танцуващата му походка. Гледам малкия човек на сцената и разбирам как той ме направлява и ме води през някакво чистилище от криви огледала, където се отразяват строшените парчета от битието ни, там виждам и другите, и себе си...
Не е ли това театърът?
Не е моя работа да правя анализ на спектакъла, на жанра, стила, посланието... Всъщност може би всичко това няма никакво значение, защото ще бъде само едно "рехаво плетиво", а театърът не е ли (повече от всичко друго) "ажур-пико"?!

Крикор Азарян