Кого приютява приютът...
Самостоятелните изложби на Светлин Русев през последните няколко години сякаш подсказваха пътя към "Приюта". В съзнанието ми са се запечатали образите на изтерзани несретници, ровещи в кофите за боклук (точно тази творба авторът особено цени и споменава във всичките си интервюта по медиите).
Признавам, лично аз тогава не бях особено впечатлена от прекалено разказвателния й тон и дори откривах искрен, но малко наивен популизъм. Времето на така нареченото "социално ангажирано изкуство", с характерната му символика, бе отдавна отминало, а дори и тогава Светлин Русев съумяваше да заобиколи наративността, като я компенсираше с асоциативно-екзалтирана изразност. Струваше ми се, че творбата с бедняците и боклукчийските кофи е вероятно израз на нова позиция, която авторът е възприел (може би не без вътрешни усилия) - чрез буквалното онагледяване на сюжета да "слезе до народа", за да бъде все пак разбран. При което, естествено, подобен компромис е напълно оправдан.
Сегашната експозиция, наречена "Приют", показа, че това не е било компромис. В какъвто и да е смисъл. Просто е трябвало време, за да се уталожи шокът от "откритието", че българският народ е ужасно, безнадеждно обеднял; и тази мисъл е отстъпила място на по-обобщени философски оценки. В случая оценките са толкова по-значими, колкото авторът е успял да ги изведе на по-високо метафорично равнище. Болката и викът на душата, персонифицирани в девет човешки лица, отекват в празното пространство и излъчват вселенска тъга и безнадеждност.
Светлин Русев винаги е бил майстор на силния, категоричен израз. Човешките лица в тази изложба са чувствителен и точен камертон на душевността - не толкова на портретуваните, колкото на самия автор. Лица - познати и непознати, срещани и в предишни творби, повтарящи се във времето като постоянно прераждащи се понятия за майката, за близките, за нещастието, състраданието и милосърдието.
Може би това е дало и идеята за названието "Приют". Защото приютът все пак не е най-лошото. Там има помощ, макар и оскъдна; има състрадание, макар и безмълвно висящо в празното пространство. Приютът е затвореното пространство и последното убежище.
Тази идея е много добре разгърната в самото пространствено решение на експозицията. Което е един от големите успехи на художника. Той е достигнал до подчертана концептуалност в цялостното звучене - логична (а не самоцелна) и смислено оправдана още чрез въвеждащата част, чрез текста в поканата, чрез градацията на акцентите в творбите и накрая - чрез нетипичния за художника rady made, който някои определиха като инсталация (и се зарадваха, че и Светлин Русев е станал "модерен"): голямата маса с дванадесет стола - масивни, черни, потискащи в своето безмълвие. Празна маса в беден приют - символ на глад. Но тя може да бъде възприета и като абстрактна метафора на "Тайната вечеря" - масата, на която може би са седели дванадесетте апостола. Предателството е оповестено и тринадесетия стол отдавна го няма. Спасителят е разпнат, вече ги няма и апостолите. Така е в държавата, където техният глас не се чува, където те са ненужни и напъдени...
В съзнанието ми изплува натрапчивата аналогия с две творби на холандския художник от XVII век Франс Халс - два портрета на регентите и на регентките на старческия приют, в който прекарва последните си дни самият художник. Това са два типични за епохата реалистични групови портрети. И колко много е изразено в лицата на благодетелите, поддържащи приюта - и презрение, и алчност, и озлобление, и безразличие...
Не зная как би нарисувал Светлин Русев днешните регенти на държавата-приют. Лицата на благодетелите-виновници. А и дали си заслужава?
Може би е много трудно да привикнеш с мисълта, че от нищо няма смисъл. Че изкуството - и да показва, и да внушава, и да крещи - никой не иска да го чуе. Че то ще си остане само документ в архива на историята, който след време може и да бъде забелязан, но не тогава, когато "точно му е било времето".
Авторът очевидно не иска да приеме тази идея. Не иска да й повярва докрай и да се примири. Изложбата му е повече от доказателство за свръхусилията, съсредоточени във вярата, че изкуството е всесилно, че заслужава всякакви жертви. В нея виждаме един зрял и много убедителен в пластическо отношение художник, който, без да изменя на досега постигнатото, го развива и уплътнява. Тук Светлин Русев се изявява предимно като монументалист, разчитащ на изразността на линията, на нейната категоричност и динамика, на сложно изградените като колорит петна в спектъра на монохромните гами. И на една чувствителност, близка до болезненото съвършенство на експресионистичната от началото на миналия век. Явно, нещо сходно ги поражда, затова реакциите са много близки.
Тази изложба е и особено естетска. Това не е новост за автора, но винаги прави впечатление. Откриваме го в точната мярка на показаното и недоизказаното. Единственият сред човешките лица натюрморт с бутилка и паница е колкото сюжетно и символно красноречив, толкова и изчистен и съвършен.
Въобще авторът няма да предаде Изкуството. То е неговият приют и спасение. Дори ако трябва (недай Боже!) следващата му изложба да се нарича "Изгонени от Приюта".

Красимира Коева