Пространства, метафори, линии, жестове...

Изминалата седмица подреди различен тип звукови ориентири към българското в музиката. Безспорно централното събитие бе софийската премиера на Симфония - 4 "Нирвана" от Васил Казанджиев (Софийска филхармония, диригент авторът). Впрочем то се очаква още от март, когато ние, бедните (откъм музикални събития) столичани (по Драгомир Йосифов), дочухме за световната премиера на творбата в контекста на "амабилната" физиономия на ХХ век на фестивала "Мартенски музикални дни" в Русе. Изглежда някой от столицата е протегнал жалостиво ръка към композитора, та последният е приел да представи своето произведение и в неродната си София. Изпълнението се очаква от месеци. Изглежда затова в зала "България" повечето от твърдите меломани "рискуваха" да останат и за втората част на концерта, в която бе обявено. Особено след небулозното изпълнение на Брамс-концерт от познатата у нас Нана Яшвили, което нямаше как да им достави необходимата за седмицата доза музикална енергия. Наистина жалко, че известната цигуларка имаше неуспешна вечер, защото пък филхармонията бе видимо мотивирана от присъствието на Казанджиев на пулта. Той водеше оркестъра с онази професионална естественост, която залъгва мнозина още в детските години, че диригентският занаят е сред славно лесните. (И после слушаме пагубните последици от тези ранни заблуди.) Особено на фона на другите "маестри", изявили се пред филхармонията този сезон, които успях да чуя, някак си тъкмо тази вечер фокусира, избистри ясно диригентската дилема за оркестъра, който волю или неволю звучеше много по-интензивно, с една по-различна звукова естетика. И със съучастие в музиката.
Идеята за своята Четвърта симфония Васил Казанджиев обмисля още преди 40 години. Дори прави първите си скици веднага след първата си симфония; импулсът е прочутата "Нирвана" на Яворов. А по-късно към нея бива добавено и триредие от Книгата на Енох - желано преакцентиране във финала на посланието, което води и до стресираща (ме) позитивност на обобщението. Сега, като си давам сметка за чутото, си мисля, че този дълъг период в творческия живот на композитора някак се е проецирал в композицията. Така днес, в 2001 година, тя ми звучи повече от високото лоно на класическия модерн. Като някакво своеобразно обобщение и обединение на пространства и жестове в музиката на Казанджиев. Най-напред се налага неговата виртуозност в изграждането музикално-тембровия спектър; после "на ход" идват ред извънмузикални жестове, които насочват мисълта към спецификата на театралното - в този контекст "работи" и хоровата партия с неизненадващи, но за сметка на това преоткриващи традиции в музиката на ХХ век (и на самия Казанджиев) "ходове". Впрочем те бяха великолепно чути и защитени от русенския смесен хор "Проф. Васил Арнаудов", който има късмета да бъде воден от диригент и музикант като Драгомир Йосифов. Качествата на този най-съвременен в звуковата емисия и артикулационно-тембровите си идеи състав би трябвало да са обект на отделен материал. Тук ще се огранича само с констатацията, че именно чрез този ансамбъл се продължава реално онази стойностна, бих казала дори авангардна линия на хорово поведение, от която не отстъпи до смъртта си Васил Арнаудов.
Дали симфонията на Казанджиев "се съобразява" с пост-смирението на късния композитор-модернист? Чух подобни разсъждения по отношение езика на творбата - определен като отстъпление от собствените му позиции. Не го приемам така, а по-скоро като някакъв тип обобщение по отношение езика на самия ХХ век (разбира се, съобразно авторовите интереси) - нещо напълно нормално за майстора-творец, който тръгва към симфоничната драма с ясното съзнание за отношенията между тембровия жест, сферите на временно-пространствените структури, музикалната пластика и извънмузикалните идеи. Всичко това е излято майсторски с една много силна за творчеството на самия Казанджиев "интрига на движението", която завладява и стопява 55-те минути времетраене; те просто не се усещат. Посланието идва директно, нормално и завладяващо. В търсенето на поредната своя конструкция Казанджиев е открил по-скоро мащаба и спецификата на собствената си емоционална същност, която в случая може да се "вмести" очевидно единствено в пределите на традиционната симфонична форма. Симфонията продължава да има своите радетели. Достатъчни са имената на Алфред Шнитке или Ханс Вернер Хенце например, за да се очаква, че във време, когато се дискутира има ли почва tutti-употребата на големия оркестър в съвременната технология на композитора (впрочем и тук в творбата на Казанджиев се открояват моменти, където оркестърът и отделни темброви острови от него се съпоставяха направо виртуозно), някой отцепник, който не е присъствал на дискусията, цапардосва привържениците на подредените метафори с нов гигантски симфоничен опус. И в това е чарът на цялата работа.
А на следващата вечер в камерното пространство на зала "България" звуча позната и съвсем непозната българска музика. Поредното инструментално приключение на виолончелиста Анатоли Кръстев заедно с Красимир Тасков (пиано) и Джефри Дийн (виолончело) подреди сравнително кратки пиеси от Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Георги Арнаудов, Петър Христосков, Димитър Христов, Николай Стойков и Красимир Тасков. Това бе една вечер на интимен личен прочит - гледната точка на музиканта - към "тежката" българска класика; "Песен" от Владигеров прозвуча някак загадъчно приглушено на виолончело, а шестте пиеси от "Пролетни приумици" на Пипков (много добра обработка на Джефри Дийн за две виолончели - впрочем младият американски музикант е направил транскрипции на трийсетина вече български композиции!) Кръстев и Дийн подчиниха на нюансирана темброва игра, като разкриха на публиката латентни тежнения в музиката на големия български композитор. Чухме и две световни премиери - "Юбилации" за две виолончели - творба, интригуваща с "бурдониращия" характер на звучене на Арнаудов и една Соната за виолончело и пиано на Стойков, която очевидно е трябвало да бъде разтърсваща. Фантазията за соло чело на Христосков и днес звучи с елегантна импровизационност и бистрота на тембровите идеи, а конструкцията на Ричеркари за виолончело и пиано на Христов бе обогатена от един плътен емоционален ракурс в интерпретацията. Една смислена, интересна вечер в контекста на цикъла "Творци и поколения" на агенция "Камерна музика", посветен изцяло на българско творчество.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо