Агонията, наречена президент
Още преди президентските избори беше ясно, че победител в тях ще е Негово величество Симеон II. С едноличното си решение групата му да подкрепи Петър Стоянов той де факто напусна борбата, още преди де юре да се е включил в нея. И остави електоралната маса да прави каквото ще. Защо Царят се отказа от борбата? Защото тази борба засега не е неговата борба. И защото е съвсем в стила му да превръща всеки свой властови опонент в политически контрагент. След парламентарните избори така постъпи с част от БСП. Така подходи преди президентските и с част от остатъка от СДС.
Царят с държавнически жест превърна президентската надпревара от политическа борба в махленско боричкане. От обществена акция в лична агония за участниците в нея.


Агония на гръцки означава борба. Агонизира всеки, който драпа да избяга от смъртта си (на политик). Или който драска със зъби и нокти нагоре - към върха на стъклената кула на обществения живот, за да не се свлече в краката на простосмъртните простаци.
Царят предпочете да не агонизира.
Той от "политически труп" (вж. Евгений Дайнов) се прероди в национален лидер. Бидейки в началото на политическото си битие, Царят остави другите да се спасяват. Защото нямат политическо време. И без негово участие да замерят Стоянов с плюнки. Както и пред очите на всички взаимно да си топят главите в препълнената с нечистотии потребителска кошница.
Царят предпочете с разума си Стоянов, но не и със сърцето си. Защото президентът не беше истински западен човек, а само човек на Запада. Стоянов си позволи да оскърби паметта на княгиня Мария Луиза. Като запрати срещу й костите на Райна Княгиня. Воден от подвелите го служби и желанието им да противопоставят възрожденското и републиканското на монархията и царедворството, Петър Стоянов развя кюлотите на една нашенка като знаме, но докато ги изрови от коша с мръсното бельо, сам падна в него.
Прагматичното царско (по-скоро Соломоновско) решение отново изненада всички. Особено неговите сътрудници, сподвижници, съидейници. И дори най-верните му съучастници. Но най-неприятно бяха сюрпризирани съдружниците на Царя - хората с реални пари. Оказа се, че те, поне засега, не са единствените акционери в големите му планове за уедряване на националния политически капитал. И е още твърде рано пак за пазар, пазарлъци и покупки - на министри и депутати.
Бяха ли изненадани останалите солови изпълнители и отделни дуети?
За вечно усмихнатия Жорж Ганчев тази агония се оказа последна. За Петър Берон - също. Макар че той не издъхна, а само за пореден път примирено въздъхна. Ренета Инджова беше аварийно включена в сценката като ветрило. Да разпръсква вниманието и гласовете на зяпачите по време на първия тур. Какво да загуби женствената Инджова? Нищо. Спечели само малък обществен реванш, след като Царят не й даде толкова исканата от нея политическа благословия. Но "желязната ни лейди" е вече някак необратимо "ръждясала"... Бонев спечели с изваждането си от политическата реанимация и ще чака нови оферти. Той също не победи, но и не загуби, защото е вече на първия ред на щайгата.
От президенската агония най-жив и най-читав излезе Ахмед Доган.
Сокола адски се бе амбицирал да си го върне: и на Петър Първи Стоянов, и на Симеон Втори Готски, и на Иван Стамболов Костов, и на Георги Последний Първанов. И на Богомил Eрджан Рашид - Бонев. Ахмед Доган на първо четене уж не пое публично подадената му от антимафиота ръка. И го остави сам да си свърши черната работа. Да се опита сам да прегази Първанов за второто място.
Доган обича властовата агония и често я предизвиква. За да й се наслаждава. Защото политическата игра му доставя ерогенно удоволствие. Защото е политик и в гъза си, както самият той се определя пред приятели. От президентската агония Доган излезе троен победител - пребори се с лекота за нови полезни позиции на балансьор и по време на Новото време. Излезе от сянката на Царя, формално му се противопостави и го победи - по правилата на демокрацията, не с вероломна ориенталщина. Сдобри се с Бонев и пак приюти на своя страна благодетелите му. Защото утре пак ще опре до тях. А и те, както преди, ще имат нужда от него. Защото и Царят да си отиде, Доган ще остане.
Агонията за Първанов обаче беше истински пристъп на лудост. Той в последния миг се реши да се кандидатира и това беше отчаян ход. Реши се на него само и само да замаже унизителното положение, в което постави себе си и партията си след неуспешните преговори за общ кандидат.
Това момче заложи всичко на червено. Всичко, което досега натрупа като опит в политиката. Трябваше му непременно поне да отиде на балотаж. А там второто място щеше да вдигне цената му пред вътрешните и външните неприятели. Само така можеше да продължи (или само да удължи) агонията си за място в политическия бит. Шансовете му за крайна победа бяха нулеви.
За най-твърдите бесепари Жорето бе мека Мария, за богатите бе поредното недоразумение след Жан, за червените тарикати бе господин Никой, а старите бойни кратуни направо го сравняваха с политическите манекени тип Асен Агов.
Никой не отчете и не разчете, че скромността на Първанов ще събори от коня Бонев. И ще свали на земята президентския самолет на Стоянов с питането: колко струва билета до Сидней? Всички подценихме факта, че сме народ от аутсайдери. И Първановата предварителна обреченост мощно ще заработи в негова полза. Народът употреби Първанов срещу СДС. Срещу наглите му и несменяеми бивши всенародни любимци. И по абсолютно същата методика ще използва БСП срещу НДСВ, когато му дойде времето.
Оказа се, че Жорето си е направил хладнокръвно сметката. С кръчмар. Като Доган, който миналата година му подари червена роза и стенен часовник. И му перефразира Левски: Ако загубиш, губиш само себе. Ако спечелиш - печелят всички губещи към днешна дата от демокрацията.
Първанов като в стих на Вазов растеше от час на час. Пресметнатият му риск остана незабележим за избирателите. Когато попита Стоянов за цената на хляба, самият той изглеждаше в очите на мнозинството като един от тях. Като редови купувач, а не като политически предприемач, омразен адвокат на стиснатия и алчен Запад. Първанов приличаше на бивш работник във фабриката за илюзии, издигнал се до профсъюзен функционер, а не на групов парламентарен шеф, возещ се в държавен мерцедес. Не мязаше на поредния съсобственик на държавата.
И докато спокойно месеше от думите хляба на поредната надежда, неочаквано и за себе си бе изтикан на върха. До длъжността нов директор на новия завод за мечти, ожидания и упования.
Защо все пак загуби Стоянов. По същата причина, поради която загуби и Костов. И двамата направиха оптималното, а не максималното. Бяха натоварени със свръхочаквания, а не показа свръхвсеотдайност, свръхжертвоготовност, свръхпорядъчност, свръхпатриотичност. И народолюбиво състрадание.
Зад Стоянов и пред Стоянов стоеше единствено каузата, кухата кауза, която е нищо пред страданието на обикновения човек.
Преди пет години Стоянов започна кампанията си с хвалби и теманета към бившите полски комунисти - заради тяхната безусловна проатлантическа ориентация. И не само завидя на полския народ за неговите социалдемократи, но и пожела на нашите социалисти да бъдат като тях. След пет години проатлантическа папагалия Стоянов беше бутнат от мостика на националния ни кораб. Решително, но грубо; честно, но унизително; логично, но и трагично. Защото нашият кораб се носеше по течението на Запада и това бе въздигнато за грандиозен успех. А за тези пет години Западът, въпреки вълшебните си приказки, се отделечи за пореден път от нас. И зад всички отлагания и нови дати личи лъжата и лукавостта на Запада. Който, когато е засегнат, иска нашата гола солидарност, но когато ние стенем под всекидневния терор, получаваме солидна солидарност заедно с лихвите. Ако Съветският съюз не ни пускаше да излезем от СИВ, то Европейският съюз не ни пуска да влезем при него. С тия кални цървули, шушони, алпинки, пионерки, трандафори, кубинки и босоноги маси. Западът опрости греховете на комунистите. И ни призова към национално примирие. Но не опрости нищо от въшните ни дългове. И ни зароби с нови. Западът ни поощри да разбием военната си промишленост и да напуснем пазара на Русия, а затвори пътя ни към своя. И иска да си платим влизането в НАТО барабар с новото въоръжение. Било въпрос на качество и на стандарт. Вярно. Но още по-вярно е, че станахме още-некачествени (озлобени) и по-нестандартни (спрямо европейския калъп)...
Всеки, който не споделя всекидневните несгоди на народонаселението си и непоносимата тежест на битието, ще бъде наритан. Защото повечето политици десет години не са помирисвали вонята на безнадеждността, на безработицата, на семейния колапс. Не са изпадали в агресия към собствените си деца, когато всеки ден искат стотинки за закуска в училище. Защото се срамуват да гледат как другите нагъват. Политиците ни като цяло с нищо не превъзхождат останалите интелигентни хора, озовали се на дъното. Но политическите ни стерви не се оглеждат в хорските очи, а плуват във всекидневието си на просмукани от кръв пиявици.
Да вземем бардака на синята идея. Поеха вината на думи. А на дела - пак плямпат и не допускат никого до заветното ръководство. Надяваха се на реванш чрез Петър Стоянов. И дочакаха за втори път да бъдат нагъзени. Защото народът преди тях го е казал - със стари курви нов бардак не се прави. Колкото и курвите да се правят на светици. Иначе героични обяснения - със стотици, а мъченици - няма... Няма кой да си пръсне черепчето преди новините по бТВ. Няма никой. Само петоразрядни педали и кокошки с мустаци и бради. Които като бай Тошо са се снишили. И пак чакат чудото на преждевременно властово саморазпятие. 'Бах ти опозицията, 'бах ти народните водачи, 'бах ти плужеците.
Всъщност сегашният елит от българомразци чака част от общия електорат да измре. Защото във войната за демокрация първи ще паднат редниците. А гнидите, сочещи и зеещи към правия път за Европа, ще смучкат евро от европейските програмки. И ще преживяват, като не мислят за насъщния, защото новият Съветски съюз мисли за тях. И само за тях.
Естественият подбор ще доизчисти онова, което обещаващият комунизъм съхрани като масовка. И го държеше в страх и подчинение. Сега страх и подчинение няма, но партийните лопати на гробарите имат за дръжка теорията на Дарвин. Затова превърнаха постсоциалистическия човек отново в маймуна. Но целта не е клетката на зоопарка. Там все пак се живее и лапка на резерватни начала. За образованите маймуняци и интелигентите има един път - надолу. Към маргиналното, към новата гробница край Сливница, наречена разградено гражданско общество.
Партиите били необходимото зло, демокрацията не можела без тях - казват политолозите, които са пойните птички, чуруликащи от хранилката на западните виждания. Това са новите комсомолски секретари, които като папагали повтарят онова, което им подават като храна от Малката Москва, наречена Брюксел. Да, без партии няма демокрция, но какво става, ако демокрацията чрез наличните партии не генерира надежди. (Генерира генерали, които не плачат за многопартийната система.) В учебниците за еднооките пишело, че така било другаде. А пише ли в учебниците кой с кого си прави кефа, докато тичкаме по въженцето, водещо от държавен капитализъм към капитализъм с човешко лице? С човешкото лицето на НАТО, на г-н Робъртсън, например.
Но стига въпроси и въпросителни.
Отговорът е един - който не е на пътя заедно с народа си, а стои от балкона на властта и му сочи пътя - към майната си или към Европа, ще бъде взривен заедно с балконите на жена му. И всичките й добронамерени фондации и фон дьо тенове. Играта загрубява и придобива съвсем класически класов вид. И май ще се окаже пак септември. И ще се отиде пак на варинта - без коз. И без партии. Докато не минат през изпитанието на демокрацията, наречено диктат на демократичните ценности. Докато не минат през чистилището - да работят без пари за националното благо. Докато не започнат да излъчват мярка за скромност, мярка за духовност, мярка за благородство. Докато не престанат да поглъщат обществените енергии; и не престанат да заразяват децата ни със собственото си вампирство.
С една дума - партиите от този тип са напълно излишни за момента. Време е за мажоритарното единодействие.
И понеже класата на тапите, непотъваща вече една дузина време, няма сили и желание да се подреди според гъза си, а не според цвета си, ще се наложи някой набързо да ги строи. Тогава обществото ни ще получи последен шанс да изпълзи от обществената си агония. Времето на Царя тече. Ако и неговото време изтече - в нула нула 8 часа ще се наложи военните да спрат предсмъртния ни гърч. Политическият организъм е в кома. Ако не се постигне пряк народен контрол върху народните избраници, ще се наложи демокрацията да се демонтира. И да започне всичко отново...
Населението знае какво означава в картораздаването да си капо. И не иска повече само то да е капо. И при всяка смяна на водачите да губи позорно. А разноцветните шмекери все да излизат първи в общата игра.
Генерал Марин, чувате ли за какво става дума?

Румен Леонидов

Румен Леонидов е поет, преводач и издател. Последните му книги са "Край на митологията" и "Класически парчета".