В дните на скръб по Жоро, сред пустотата на виновното чувство, в главата ми изплува спомен. Млади сме, седим на моя таван - срещу старата Зоологическа градина - и слушаме Реквиема на Моцарт. Мълчим. Пускаме плочата отново и отново. Тя пращи и на едно място прескача - ние подбутваме игличката и продължаваме да слушаме. Жоро тогава ще да е бил първа година студент в Университета, а аз - кремиковски работник. Той - зрял поет от самото начало - бе вече написал изумителното стихотворение "Уморени от чудото", от което паметта ми припомня: "...и влизам в храма и седя, заслушан в песента на хора./ Не мога храм да построя, не мога и да го съборя." Днес виждам: били сме седнали в храма на Моцартовата музика; в сърцето на Моцартовия траур по света и по себе си сме мълчали. Заслушани. Но толкоз млади сме били (толкоз всичко е предстояло), че траурът само е придавал известна строгост и дълбочина на нашите надежди.
Сега, когато траурът дойде, си струва единствено да се каже, че Георги Рупчев не само изпълни, но надари тогавашните надежди с изключително поетическо творчество и житейска храброст. Той не отстъпи. Той не премина във "Войската на победените". И, въпреки тежкия си житейски дял, той успя да построи храм от своето слово - небето вътре в словото и небето над нас - и Жоро, заслушан в звездния хор.


Ани Илков