Когато преди около 15 години Георги Рупчев завърши - както винаги след продължително и внимателно обмисляне и обсъждане с приятели на всяка дума, изоставяне на започнатото, завръщане към него - "Смъртта на Тибалд", ние, първите читатели на тази поема знаехме, че тя е реквием за собствената му смърт. За смъртта, така както само поетът може да я преживее предварително - отвън, отдалече, едновременно страстно и спокойно, като вече случила се и като непрестанно случваща се, като уникална, неповторима, самотна, непредаваема и все пак вплетена в други имена и въображаеми или истински съществувания, в други смърти, където автор и творение стават неразличими и с това предизвикват самата межда между живот и смърт. Поетът, винаги между. Защо Тибалд? Защо Шекспир? Защо Прокофиев? Защо Пркфв? Днес си давам сметка, че не зададохе тези въпроси навреме - отчасти, защото винаги имаше толкова други неща за обговаряне, отчасти защото като че ли подобни въпроси се задават винаги, когато възможността за отговор се разгръща в траекторията на отсъствието. Ще има ли кой да продължи тези въпроси в упоритото питане, чрез което езикът отваря хоризонтите и далечините си, обещанията на времената си? С безкрайно търпение и прецизност Георги Рупчев ловеше в стиха си онова изпаряване на тялото - бързото, на еротиката, и бавното, на умирането, което започва от първия ни вик - което намира тайната на метаморфозата, чрез която да се продължи, оная тайна, която се нарича слово. Ще можем ли да обещаем на поета единственото, което той би желал - живот на езика, в който поезията да продължава да живее? Не Георги Рупчев е мъртъв, ние сме мъртвите днес сред макабрените жестове на бомбардиращото ни отвсякъде обмутряване на езика, този най-точен симптом на масовото ни обезмозъчаване. Сбогом, Жоро. Сбогом, поете. Сбогом на поезията. Рпчв.

Миглена Николчина