Отиде си и Жоро Рупчев. Господ се смили над страданията, с които го беше натоварил. Може би заради това, че Рупчев не беше поет, а част от самата поезия. Беше нежен инструмент, чрез който бог ни припомняше, че сме несъвършени.
Жоро се пресели в съня си при онези, които имаха повече нужда от него. При мъртвите поети Николай Искъров и Добромир Тонев, също родени между 1950 и 1957 година. И също през тази година отлетели към другата земя.
Отиде да пие ракията на Бога с Иван Радоев. И при Джон Ленън. При Гумильов. И поетите-битници.
А нас ни остави скупчени около ковчега му като ненужни никому, остаряващи бивши цветя. Остави да се изгризем от чувството за вина; заради грешността ни, че долетяхме да го изпратим, когато вече бяхме излишни. Че в бита го забравихме. (А иначе сме най-отговорните за здравето на битието.) И не намерихме малкото време за големия поет и приятел. За нищо друго, освен за временните си проблеми. На временни души.
Докато стоях в препълнената барака, която наричаха църква, а беше просто проста и празна барака от някакъв филм за комунистически концлагер, и гледах изящните пръсти на мъртвия, се сетих колко неповторимо изящен беше и духът на Жоро. Биеше всички ни по вроден финес на истински естет. Който не чете, за да знае, а знае, защото вече веднъж го е чел. И умира от кеф да живее с прочетеното. И си умираше от кеф да проживее чрез написаното.
Веднъж без никакъв повод му признах: "Знаеш ли, според мен в нещата ти има проблясъци на гениалност..." Може би защото бяхме пили, той замълча и ми каза: "Знам." Каза го тихо, за да не го чуе и самият той. Защото не беше обсебен от маниакалността на силно надарените. Нито от комплексите им, че никой не ги почита. Жоро Рупчев остана "Далече от чудото" на социализма и от чудото на демокрацията. Не се оцапа с ненавист, не се опръска с омраза. Той членуваше в партията на Шекспир. И никой не можа да го отлюспи оттам.
Каквото и сега да мълвя за спящия си приятел, няма вече как да го събудя. "Смъртта на Тибалт" днес не звучи като самопроклятие. А като покана за свиждане. Първо - чрез нов прочит на словата му. И после - чрез прелитане при него.
Ако Господ е милостив да даде шанс на мира. Да победи в душите ни.
Докато чаках да му поискам последна прошка и да му кажа сбогом, портретът на Жоро Рупчев падна от ковчега му и стъклото се сцепи. Това не беше упрек към нищетата на складовото помещение, в което се прощавахме... Това беше знак: "Пичове, сетихте се за мене, защото знаете, че следващият ще бъде някой измежду вас. Няма страшно! Страшното мина. Не боли. Боли ме само за детето."
В деня след погребението му умря Джордж Харисън. Още един бийтълс на масата край Жоро. Още едно заето място на земята на мъртвите поети. Като се гледам, май мястото ми не е сред тях.
За което никой приятел, изпаднал в беда, не може да ми е виновен.
Бог не беше грешка. Грешка е, че го нямаме в нас.


Румен Леонидов