Свободният женен
разведен вдовец


Ненавиждам се. Страшно много и колкото повече време минава, толкова повече се ненавиждам, оплаква се Ян Саудек и сяда на креслото си. Цяла нощ не е спал. В два часа сутринта за първи път е хапнал. Любимите кренвирши. След това още два пъти. В 6 часа, когато в жижковското му ателие пристигнала дългогодишната му приятелка Сара, хапнал и с нея. Плодова пита. В превод "Сара" означава "княгиня", "благородничка". Сара беше изискана през цялото време. Когато сервираше чай, когато галеше ръката на Ян, когато забождаше на ревера на сакото му рицарския орден, когато стоеше до камината, докато се събличаше гола, когато...

Рената Каленска: Напълно ме изненадахте. На снимки изглеждате много по-възрастен отколкото сте в действителност...
- Намирам се във форма, защото пия почти всеки втори ден, при това до безсъзнание. Казвам си, че това е временно, както когато бях млад. Времето, обаче, не може да се спре. Вчера по погрешка се видях на дневна светлина в огледалото, което стои в гардероба. И (обръща се към Сара) веднага ви пуснах факс, нали? Отчаян съм?
Сара: Това беше списък на самоубийци.
- Защото отчаяно се опитвам да живея както мога. Напивам се, каня си платени жени.
Р.К.: Сара, не ви ли дразни, че вашият спътник в живота общува с проститутки?
С.: Не, това е част от живота на Ян. Няма да е той, ако около себе си няма толкова жени. В началото обаче... Знаете ли, дойдох при Ян като младо момиче и първоначално всичко това ме караше много да се пуля.
- Аз, обаче, с тези женички, нямам много общо. По-скоро става въпрос за декорация. Това е комплексът на малкия остаряващ глупец. На дете, което, обаче, може да си плати за тези неща.
С.: Тези забавления с женичките обикновено се предшестват от може би едночасов разговор на ниво. Например за менструацията.
- Накрая, когато сме се напили, Сара развежда с колата всички женички по домовете им. Не си въобразявам, че на моите години някой ще се занимава с мен, ако не му платя. Имам няколко приятелки, на които понякога давам автомобила си, видеомагнетофона, и никога не знам, дали не идват само за някоя и друга хилядарка. И моята последна френска любовница - а тя беше, моля, образована дама - ми каза, че не би имала нищо общо с мен, ако не бях голям фотограф. За нея щях да бъда отвратителен дядо с прогнили зъби, с оредяла коса и кръвясали очи. Но понеже във Франция имам име, затова тя - как да кажа - ми го държеше. Подържаше. Слагаше.
Р.К.: Това е тъжно.
- Да. Това е драматично, но винаги е по-добре да си платиш и да бъдеш щастлив. Да пиеш изискани вина и мезета, а не да си стар пенсионер, който говори със своите връстници единствено за болести на опашката за пенсия.
Р.К.: Непрекъснато твърдите, че все повече се ненавиждате, а сега - че сте щастлив. Не сте ли позьор?
- Абсолютно съм щастлив единствено с уличница и когато съм пиян. Макар да разбирам, че вероятно изглеждам твърде некрасиво. Няколко пъти се гледах на видеозаписи и това беше направо съкрушаващо. Главното обаче е, че и досега не съм загубил желанието да си сложа вратовръзка и да изляза на разходка облечен в анцуг, за да ядосвам останалите хора.
Р.К. : Защо ненавиждате изкуството?
- Изкуството (на чешки "умнени") произлиза от думата умея. Фотографията е измама. Имах една такава хубава и глуповата приятелка. Разделихме се, след като поиска хонорар от 1000 долара. Само затова, че ми показа циците си, ми се стори прекалено много. Сега тя е вече фотографка. Близките й купиха автоматичен фотоапарат за 1200 долара. Тя само натиска спусъка, но нарича себе си фотографка. Това напълно я легитимира в обществото.
Р.К.: Тогава ако фотографията е измама, вие сте само един измамник...
- Да, аз съм измамник. Има няколко големи майстори, които наистина могат. Вероятно и някои музиканти. Но фотографи? Да, за участието си в тази измама днес вземам по около 1500 долара за една снимка.
Р.К.: След като толкова ненавиждате изкуството, как се чувствахте, когато получавахте френския Рицарски орден за изкуство и литература?
- Чудесно, защото по това време в Париж имах две любовници. Изабел и Натали.
С.: Също и Фабиен.
- Фабиен не. С нея се забавлявах само тука, в Прага. Идваха при мен в хотела. Въобще не разбираха, че съм селянин, който мирише на кисело зеле, че съм от Изтока, че съм зад-уралски пастир.
Р.К.: И това е всичко, което сте разбрал, при награждаването ви с френското отличие?
- Всъщност въобще не схващах, че това е твърде висока оценка. Две години след мен същата награда получи доктор Храбал, а три години по-късно - и г-н Менцел. Да, французите доста мечтаят за него.
Р.К.: Нима не бяхте горд, че са ви оценили?
- Всъщност, да.
Р.К.: Вие, изглежда, сте много по-голям измамник, отколкото твърдите. Гордеете се с ордена за изкуство, а омаловажавате изкуството...
- Да, омаловажавам го. Обичах някога да питам своите колеги-работници във фабриката какво мислят за изкуството. Ще ви прозвучи ужасно, ако ви кажа, че те го смятаха за глупост.
Р.К.: Казвате, че през целия си живот сте направил само три хубави фотографии. Както и че благодарение на лошите си снимки сте станал милионер, като при това никога не сте снимал за пари...
- Да, това е парадоксално. Като изключа един календар в Япония и водка от Швеция, не съм правил нито една снимка по поръчка. Винаги съм снимал само защото съм искал. Тъкмо тези снимки по някаква странна причина въздействат. Знам, че в тях има някакво човешко присъствие. Кои сме, откъде и накъде вървим? Бих бил глупак, ако не използвам това. Затова, когато някой ме обиди, искам от него за един диапозитив най-малко десет хиляди долара.
Р.К.: Казвате, че не желаете да фотографирате страдащи хора. От тази своя позиция обаче отстъпихте, когато увековечихте болното от анорексия младо момиче?
- Вярно е. Мисля, че това момиче вече е мъртво, тъй като престана да ми пише. Тя не е от Прага. Дойде при мен по собствено желание. Бях след войната в Полша и след тези 56 години видът на това така тъжно отслабнало тяло отново събуди асоциации в мен. Когато я видях, помислих си, че за да мога да я снимам, трябва да се напия.
Р.К.: Вие нарушавате и друг ваш принцип - да не снимате пиян...
- Всъщност, момиче, аз наистина се страхувах от нея. Менталната анорексия е тежка душевна болест, а тя просто умираше пред очите ми. Беше по-висока от мен, а тежеше 32 килограма! Аз съм страхливец. Не мога да гледам страданието в очите. Подпомагам деца, кучета, но да взема вкъщи изоставено куче и да се грижа за него, не мога. Това е мерзавщина, отчаян опит да се измъкнеш от отговорност.
Р.К.: Обещал сте, че в момента, в който вдъхновението ви изостави, ще започнете да пишете мемоари. Вие вече работите върху тях, така че...
- Не съм загубил вдъхновение, но не желая да разочаровам света със снимки, които биха били по-лоши от досегашните. Не мога да губя. На последната ми изложба в Париж критиците писаха, че вече се въртя в кръг и всичко мое е едно и също.
С. (гали ръката на Ян): Яничко, това не е така. После писаха съвсем други неща за вас!
- Да, защото се смениха критиците. Тези, старите, междувременно измряха! (И двамата избухват в макабрен смях.) Нямам високо мнение за себе си. Опитвал съм се да пиша, да танцувам, да пея. Не се страхувайте, нищо няма да ви демонстрирам сега. Опитвал съм и като състезател. Като художник. Но ми стана ясно, че картините ми са цапаници. Нищо в живота си не съм създавал сам. Във фотографията за мен работи техниката.
Р.К.: Уважавате жената като най-висше същество. Бихте ли искал да сте жена?
- Много. Желая това от детството си. За мен и до днес жената е тайна, дяволски инструмент. Ако бях жена, бих могъл да изпитам всичко. Вероятно силата на оргазма, за която никога не знам дали съответната дама не се преструва. Ако бях жена, вероятно щях да бъда хубава уличница.
Р.К.: Щяхте да заработвате не със снимки, а с тялото си.
- Точно така. И със сигурност щях да бъда луд по другия пол, мъжете. Една от мойте дъщери, която беше алкохоличка (вече три години се държи!), ми довери, че е имала моменти, в които е изпитвала животинска страст към непълнолетни момчета. Без скрупули, без срам, без най-малко притеснение. Такъв със сигурност щях да бъда и аз.
Р.К.: С всички жени, с изключение на две от трите си дъщери, говорите на "вие"...
- Да. И това не е поза.
Р.К.: Спазвал сте това през целия си живот?
- Не. С първата си съпруга говорех на "ти", но веднъж се обърках в леглото и казах: "мадам, обърнете се". Просто в екзалтацията си бях забравил, къде се намирам. Оттогава в леглото използвам само обръщението "мадам". Това е хубаво обръщение, защото важи за госпожици и за дами. Не може да се сбъркате.
Р.К.: Сара, вие как свикнахте с този начин на общуване?
С.: Това е естествено. Говорехме си на "вие", когато се запознахме, и така остана. Дори напротив. Ако Ян започне да ми говори на "ти", това би ми се сторило твърде фамилиарно.
Р.К.: Обичате да казвате, че така проявявате учтивост. Но това не е ли неправилно? Първата ви съпруга, днес съпруга на Милан Книжак (известен чешки художник и културолог-б.пр.), избяга от вас, а втората извърши самоубийство...
- Да, това е вярно. И за да стигнат нещата докрай, някой открадна урната с пепелта й от гробищата. Заради цветния метал. Това наистина е хиенизъм от най-висока степен. А онази, която се разведе с мен, направи добре. Тя е щастлива. От развода, който беше преди 30 години, досега не ми е проговорила и дума. Мамех я, а тя беше искрена и в най-добрия смисъл на думата - чиста.
Р.К.: Това е удивително. Проявявате уважение към жените, като им говорите на "вие", а ги мамите.
- Повярвайте, някога това много ме притесняваше. Но не можех иначе. Имах такава убийствена енергия, бях толкова неспокоен, че не можех да си помогна. Но и сега не бих се овладял. За всеки случай вече не възнамерявам да се женя. (Сара се усмихва.) Ще остана неженен, а заглавието на моята книга би могло да бъде "Свободният женен разведен вдовец". Понякога си мисля, че съм изживял живота си щастливо. Сега издателката ми иска да напиша книга за прославените хора, с които съм се срещал. Аз, обаче, не съм срещал такива. Кой е прославен?
Р.К.: Може би Вацлав Хавел?
- Него не го познавам толкова добре. Имахме обща любовница. Аз бях по-добрата партия, тъй като той се криеше зад асансьора, когато отивах в дома й. По-късно се срещнах с него в кръчмата "При Хмеларната", но нямам никакви спомени от тази среща. Наистина, с удоволствие слушах неговата пиеса "Аудиенция", която се размножаваше в средата на 80-те години. Тя много ми харесваше. Особено там, където пан Ландовски пикае. А с Ландовски се запознах през 60-те години. Една госпожица ме беше помолила да я перфорирам. Сега се казва "дефлорирам". Заведе ме в жилището на тогавашния начинаещ актьор Павел Ландовски. Изпълних това касапско задължение в апартамента на този великан.
Р.К.: Излиза, че с тези хора сте се познавали преди всичко посредством техните квартири?
- Естествено. Надявам се обаче, че те така и не са знаели за това. Вече няколко пъти ми се случва да се срещна с някого, на когото дълго преди това съм се възхищавал, а след години той ми се кланя. Казвал съм: "Бих искал да съм славен като вас!" А тези хора ми отговарят: "Пан Саудек, вие ли ми казвате това!". А аз наистина се възхищавам от всеки, който нещо може...
Р.К.: Виждате ли, накрая си го казахте. Възхищавате се, когато някой може нещо. А изкуство ("умнени"на чешки, б.пр.) е от думата "мога"("умнети" на чешки). Пак се върнахме в началото, където твърдяхте обратното.
- Да. Но има и друго. Аз съвсем не разбирам онова, което днес наричат "инсталация". Посипан на земята пясък, извити тръби, купчини дървета. Аз съм човек от старата школа и в известен смисъл съм от миналото столетие. Възприемам изкуството като красива картина, красив роман. Нещо, което ме тика към работа. Тези нови неща не ги разбирам. Ненавистта ми към това ново, обаче, не е ненавист на непризнат човек. Няма ден, в който някой на улицата да не ми стисне ръката и да каже: "Обичам вашите картинки". Това ми действа много добре.
Р.К.: Обичам вашите картинки (за убедителност стискам ръце).
- Благодаря ви, момиченце.
Ян Саудек (65 години), фотограф, е засега единственият известен чех от клана Саудек. Неговият близнак Кая е приложник, чичо му Рики Саудек е преводач. След войната Ян е бил в концентрационен лагер в Полша - като близнаци той и брат му е трябвало да бъдат използвани за опитите на Менгеле. От 1953 до 1983 година е заводски работник. Днес зад себе си има участия в над 300 фотоизложби и 60 самостоятелни експозиции в 14 страни на света. Понастоящем се занимава преди всичко с оцветяване на изображения. Отказва да излага фотографски снимки в Чехия. Ян Саудек вече 10 години живее с бившата си моделка и бивша модераторка на еротичното предаване "Перце" по частната "Нова" телевизия. Три пъти е бил женен и има 7 деца. Най-малката му дъщера е в затвора, защото вземала пари за дрога от минувачи, като ги е заплашвала със спринцовка, в която твърдяла, че има заразена с вируса на СПИН кръв.

Интервюто е публикувано в петъчното приложение на чешкия всекидневник Лидове новини.

Превел Георги Папакочев



Разговор с
Ян Саудек



На 19 ноември т.г. в Чешкия център беше открита изложбата "Ян Саудек - фотографии", представяща работи на световноизвестния чешки фотограф.
Ян Саудек използва за своите постановъчни фотографии предимно живи модели. В софийската му изложба са включени близо 40 негови снимки, половината от които черно-бели, а останалите - ръчно оцветени. Те носят фантасмагорични датировки - творбите са с дати от около 1870 до 1900 г. Смущаващи с присъствието си модели, накичени с помпозни аксесоари, сред надиплени драперии и персийски килими - това е светът на Саудек. Животът за него е театър, в който всичко трябва да се инсценира и пищно аранжира.
В миналия брой съобщихме, че ще публикуваме интервю със Саудек, взето специално за "Култура". Тази неточност се дължи на срив в комуникациите, а истината е следната: интервюто с пражкия майстор е преведено специално за нашия вестник.