Чалга, бункери и идентичност
или
Защо пак бих отишъл в Албания,
без да съм се влюбил в нея
За българина никак не е трудно да мимикрира в Албания: свеждаш по балкански свъсен поглед надолу, към къра, палиш поомачкана цигара или вадиш от джоба шепа семки, а със свободната ръка непременно подмяташ пълна найлонова торбичка или въртиш синджир с ключодържател. Навлякъл тази привична униформа, и аз обиколих каквото можах за близо седмица в Албания. Със срам установявам, че повечето впечатления, които съм си записал, са белязани от туристическа повърхностност и понякога звучат високомерно. Единственото ми оправдание е, че през по-голямата част от времето не се чувствах като чужденец, защото почти всичко, макар и променено в детайла и мащаба, го бях виждал, преживявал и живял в България. И че (с извинение за патоса) непрекъснато и от сърце пожелавах на албанците скоро да заживеят поне като българите. Тъкмо поради това си позволявам да опиша субективно видяното, без опити да го разкрасявам.

Когато българин е за пръв път в Албания, веднага го наляга амбивалентното усещане за нещо хем много познато, хем непознато. Местната чалга, която сякаш извира от всяка улична дупка, от всяко мазе или гараж, общата панаирджийска атмосфера, сергиите с гръцки вафли и пластмасови ключодържатели с албанския орел, прахолякът и миризмата на бензин, автомобилните джигити и пешеходните им побратими, окичени от главата до петите със злато и мобифони, ракиените изпарения и уханието на прясна скара, дори шопската салата и тараторът, фигуриращи със същите имена в менюто на ресторантите - тази моментна снимка спокойно може да възникне примерно на добре известния български паркинг "Петолъчката". В същото време пейзажът, лицата и изражението на хората сигнализират небългарскост, средиземноморската светлина релефно очертава контура на усойните планини и на хилядите абсурдни бункери наоколо, маслините, райските ябълки, портокалите и Адриатикът препращат към Италия, докато хълмовете от смет край пътя, призрачните гробища на стари коли и блуждаещите навсякъде безстопанствени пластмасови торбички напомнят по-скоро за Мароко или Египет.

Около половината, а може би и повече от колите по албанските пътища са от марката "Мерцедес Бенц". Споделям това типично наблюдение на чужденец пред класическия събеседник в подобна ситуация - шофьора на такси. Шофьорът, чиято основна професия е полицай, вдига по балкански ръце над главата си и обяснява: "Мерцедесът не е проблем - проблем е бензинът." Бензинът наистина е на европейски цени, но улиците в Тирана (те не изглеждат дотам европейски) въпреки това са задръстени от коли. Впрочем, една от причините за това е и навикът на много шофьори неочаквано да спират на осовата линия, за да си поговорят с някой познат в отсрещна кола. Както и пълното безразличие към и без това редките светофари, поради което на големите кръстовища в столицата дежурят и по няколко регулировчици с палки и свирки. По-късно получавам две различни обяснения за доминацията на мерцедесите в Албания. По-неутралното от тях гласи, че само такава здрава машина може да се справи с тежките пътни условия. Според другото обяснение, което чувам от един ексцентричен бивш политик, албанците обичали да подражават повече и от маймуните, та след като комшията кара мерцедес... "Шиптар-маймун," лаконично обяснява самокритичният ми събеседник.

Въпросният Сотир, някогашен учител по физкултура, а по-късно високопоставен деец в Демократическата партия на Сали Бериша, междувременно разочарован, ми разказва и своята притча за контакта на Албания с високата и ниската световна култура. През един слънчев ден на 1983 година, плувайки в морето, Сотир успява да се пребори с друг свой сънародник за една изтървана от някой кораб кутия "Спрайт" - към този момент абсолютно непознат продукт на индустриалната цивилизация, който и до ден-днешен е изложен в библиотеката му редом с отдавна прочетените томове на Достоевски, Мопасан и Хемингуей. "Албания е страна на политическия и икономически снобизъм", повтаря от време на време Сотир, прекъсвайки спомените си за едновремешния обмен на летовници-пионери с България и любезните комплименти към всички български имена, за които се сеща: от Георги Димитров до Христо Стоичков.

Докато говори, Сотир ръкомаха, тупа ме по рамото, пляска се по бедрата, по едно време дори се разгърдва, за да покаже големия православен кръст около врата си. Този балкански телесен език не може да бъде сбъркан с нищо друго - така, както не може да бъде сбъркана и походката на повечето мъже по улицата: балканският индивид от мъжки пол, който обикновено няма много дълга градска биография зад гърба си, винаги заема доста място на улицата, наперен, с поразкрачена походка и полуразперени ръце, той ходи така, сякаш току-що се е изтървал в панталона, но се гордее с това.
Общобалкански са и някои хигиенни навици, най-безобидният сред които е люпенето на семки по улицата. Общобалканска е и "мегданната комуникация", която в Тирана замества почти всички по-съвременни форми на общуване като поща, телефон или компютър: ако искаш да се срещнеш с някого, просто трябва да походиш час-два по улицата.

Самата улица, впрочем, предлага онзи добре познат коктейл от една част балкански миризми, прахоляк и свъсени физиономии и една част разпадащ се архитектурен соцреализъм. Някои от фасадите са боядисани крещящо ярко в опита да се отклони вниманието от окаяната строителна субстанция, останалите безотрадно се лющят над тротоарите, покрити с обикновен бетон или само маркирани сред дупките, калта и спонтанното жилищно и търговско строителство. Пейзажът край реката в центъра на Тирана е почти следвоенен: наскоро били съборени десетки незаконни сгради над бетонното корито на реката (възникнали във връзка с демокрацията), от които в момента са останали само тухлените руини - местните роми междувременно извличат последните дъски от развалините и си кладат огньове в близкия парк под строгия бащински взор на въоръжените полицаи, които охраняват околните правителствени сгради.

Партийно-политическата поляризация и фиксацията върху политиката присъстват фоново във всеки разговор на чужденеца с домакините. Симпатиите към управляващата Социалистическа или към опозиционната Демократическа партия са универсалният обяснителен ключ към всеки факт или процес в Албания: от многочасовото и произволно прекъсване на тока, през печално известните канали за трафик на наркотици, оръжие и момичета, та чак до съдбата на новия ми познайник Сотир, чийто вече помръкнал възход минава през непосредственото обкръжение на бившия президент Сали Бериша. Впрочем, и Сотир, и другите ми нови познати, не пропускат да се идентифицират като християни - православни или католици, - очевидно разграничавайки се от мюсюлманското мнозинство във вътрешността на страната. В доскорошната "първа атеистична държава в света" е направо неудобно да кажеш, че не си религиозен, установявам на свой гръб.

Освен партийно-политическата и религиозната, мнозина албанци, с които се срещнах, имат и друга допълнителна идентичност: те се усещат като незаслужено несъстояли се италианци. Географската и езикова близост, както и фактът, че най-често срещаните чужденци в Албания са именно италианците, обясняват отчасти и желанието на доста млади албанци да прекосят тясната ивица Адриатик и да си потърсят късмета оттатък. 26-годишният Микел от Корча, който работи в прослушвателната служба на местната телевизия, вече перфектно говори и езика - липсва му само визата, онази шарена шенгенска лепенка, която за мнозина албанци е непостижима цел. Въпреки това Микел е привилегирован: в Албания телевизията очевидно е на голяма почит, а броят на частните канали, които гледах в Тирана, Корча, Елбасан или Дуръс, е поразително голям за числеността на населението. Вярно, че за сметка на количеството, качеството изглежда малко съмнително: главно чужди програми, а освен тях гласно четене на вестници или дискусии в студиото на фона на фалшив мрамор и гипсови псевдоелински сатири, нимфи и аполони. Останалото е много, много чалга. Напук на италианската идентичност, това си е същата онази гръцко-сръбско-турско-българско-македонско-албанска чалга, дето дори няма нужда езика й да разбираш, за да си наясно, че малки и глупави блондинки или брюнетки с треперлив гласец възпяват малките си и глупави лични драми, за да трогнат големите и още по-глупави мъжкари, които ги слушат.

Откъдето и да се опитвам да я заобиколя, накрая пак стигам тази банална констатация: същинският проблем на албанците май че е собствената им идентичност. Балканите или Апенините, Първи или Трети свят, Социалистическата или Демократическата партия, атеизъм, християнство или ислям, но най-вече - тридържавното битие на албанския етнос, това са силовите центрове, между които се лутат повечето хора. "Нито ние, нито косовските или македонските албанци искат да се обединяваме в една държава", повтаря добре известното заклинание новият ми приятел Бени, според когото международната общност просто трябва да се понапъне и да внесе равноправен държавен ред в трите страни. "Но в крайна сметка каквото кажат САЩ - това и ще стане", обобщава с въздишка той. А Европа? Е, тя дава пари за позакърпването на едно-две шосета или за новата магистрала Тирана-Дуръс, но иначе сведенията за и от нея са оскъдни и приблизителни.

Хора, които добре познават Албания, ме увериха, че през последните години страната много е напреднала - с видими подобрения в инфраструктурата, с политическа стабилизация, с добиващо форма гражданско общество. Повечето ми нови албански познати по нищо не се отличават от сърбите, българите или румънците с аналогична биография и място в обществото: добро образование, чужди езици, политическа информираност, щедро гостоприемство, подплатено с адекватно самочувствие и с прочутото албанско достойнство. Разговорите ни също са твърде далеч от чалгата: за Исмаил Кадаре като велик писател и морално съмнителна личност, за масовия кич и за елитното албанско изкуство, за неправителствените организации и прословутите им "проекти", за това как да живееш достойно сред понякога унизителната беднотия. И все пак, под тази повърхност външният човек смътно усеща мрачните подмолни енергии на едно общество в развитие, което прекалено дълго е било лишено от комуникация с останалия свят. Това е не само усещането за познатата балканска всекидневна жестокост, за коварството и суровите закони на оцеляването, но и за едно латентно насилие, което всеки миг може да избухне както през 1997 година. Демонстративно въоръжената полиция и бронираните коли край пътя на фона на идиотските осемстотин хиляди бункера и на героическите паметници в стил Енвер Ходжа, чието послание също се върти все около по-древните или по-модерни оръжия - това са знаците на една устойчива връзка, която, уви, все още формира манталитета на много хора в Албания: връзката между предмодерното битие и насилието. В същото време това са само малка част от симптомите на една твърде неуверена и нестабилна държавност, която се нуждае от външно внимание, симпатия и подкрепа.

Дали точно моите внимание, симпатия и подкрепа ще помогнат нещо - нямам представа, но винаги съм готов да ги инвестирам отново...

(Излъчено по Дойче Веле)

Александър Андреев

Александър Андреев (1956) e журналист в радио "Дойче веле", Кьолн. Преводач и писател на свободна практика. Автор на книгите "Степени на свободата" и "Нови степени на свободата".