Горещо кино в студена зала
или
Балкански филмов форум 2001
Ако киното е нагорещена керемида, отразяваща палещите лъчи на живота, то балканското кино е яйцето, изпържено на тази керемида. До прегаряне и без мазнина. И не само защото Балканите са една от горещите точки на света.
Добрата новина е, че в балканските държави съществува култура на консумация на собствените филмови продукти ("Сладки мечти" е филмът с най-много приходи за годината в Словения). Лошата е, че у нас не е точно така и, за съжаление, поредното издание на Балканския филмов форум едва ли ще допринесе нещо в тази насока. Нито студената зала, нито трудно видимите видеопрожекции, нито кошмарният превод от английски субтитри могат да накарат средностатистическата холивудска жертва да отдели минималната сума от два лева и час и половина от времето си, за да се образова на тема кино по съседски. А трябва.
Защото кинематографиите на бившите югославски републики, Турция и Румъния образуват нещо като филмов бастион в Европа срещу нашествието на американската киноиндустриализация. Уви, у нас - в центъра на балканската твърдина - странната терца от двама дяволи и един плъх залага сериозно количество взрив в гордата дупка на голямата претенция без особено покритие. А там падат отрязаните глави на последните надежди за качествено ново българско кино. В името на широката публиката. Амин.
Румънският филм "Война в кухнята" (реж. Мариус Теодор Барна, 2001) разказва за дезертьор от националната армия, който се укрива в къщата на унгарски стрелочник и се влюбва в дъщеря му, но не успяват да преодолеят етническата си нетърпимост и се унищожават взаимно. Произведението може и да е актуално в границите на румънската кинопроблематика, но безцветният коктейл от миксираните в неравни части война, любов и етнически отношения докарват натрапчив вкус на престояло в устата, който няколкото оригинални епизода не успяват да неутрализират. Съвсем по различен начин стоят нещата с другото румънско заглавие "Бог ни целува всеки ден" (реж. Синиша Драгин, 2001). Убиец излиза от затвора, отново пречуква човек, след което нищо не може да го спре да продължи да избива. И така, докато намери изгубената си вяра и се превърне в безсмъртен. Посланието е колкото просто, толкова и многозначно: свободата не е нищо повече от стремежа към нея. През изразителния жълт филтър режисьорът Драгин следи пътуването към свободата, правейки преглед на ключови понятия като братоубийство, отмъщение, безсмъртие, вяра и любов, като намята героите и действията им с тежкия ямурлук на символите.
Македонското участие на форума е познатият ни от предишното му издание филм - "Сбогом на 20-ти век" (реж. Дарко Митревски и Александър Поповски, 1998). Интригата е разделена на три части (три времеви пласта - началото на века, краят на века и новият век), решени в три стилистични похвата (псевдофутуризмът на бъдещето, статичният черно-бял кадър на миналото и апокалиптичният сюрреализъм на настоящето). Каквото и да става, те неотменно завършват в мазето на историята, по чиито стени са изписани хорските съдби с обобщаващата символика на глаголицата. Свързващият елемент е сградата, чието присъствие ненатрапчиво дислоцира и конкретизира мястото за сметка на времето. "Етно-груувито" на Митревски и Поповски разполага началата на двата века на везната на прехода, чиято стрелка клони към безкрайност.
В сръбския филм "Война на живо" (реж. Дарко Баич, 2000) закъсал продуцент се обръща към тайните служби за финансова подкрепа за новия си филм, но те имат съвсем различна идея за крайния продукт и се налага продуцентът да удържи морална победа в името на киното - и всичко това на фона на натовските бомбардировки. Явно режисьорът го е правил по следната готварска рецепта: слагате две равни части смях и сълзи, разбърквате с миксера, след което прибавяте няколко супени лъжици солени закани към тоталитарното минало, разбърквате отново, добавяте щипка лингвистична игра, оставяте да престои две години, поръсвате с мъничко самоирония (внимавайте да не го пресолите до сарказъм), запичате на слаб огън от баналното изгаряне на американско знаме, подслаждате с 1/4 доза киномански пародийни детайли (заснетият филм във филма, дефинирането на рекламата по американски) и войната, която присъства вечно, но само във втория план... Сервирайте охладено и само на търпелива публика.
"Цветен, турски" (дебют на реж. Ахмет Чадърчи, 2000) е най-семплото заглавие в рамките на форума. Ето я историята: самотен прожекционист в порнокино се влюбва в екранния образ на застаряла порноактриса; тя извършва престъпление, в което той вижда начин да осмисли живота си, поемайки вината й; в крайна сметка двамата се понасят по тунелите под киното към общото си бъдеще. В този разказ е изведен негативът на три базови филма от аналите на киното - "Булевардът на залеза" (безнадеждно остаряла бивша звезда с един-единствен почитател не може да си намери място на променения филмов небосклон), "Пурпурната роза от Кайро" (вманиачен зрител се влюбва в екранен образ) и "Сплендор" (празно кино без публика, което скоро ще бъде затворено). Макар и на светлинни години от горепосочените класически филми, "Цветен, турски" би бил доста приятен с остротата на внезапния си хепиенд, ако не беше разтегленото действие (75 минути, които спокойно биха могли да се вместят в 40 без драстични сътресения).
"Комисар Шекспир" (реж. Синан Четин, 2000) е другият турски филм, чието заглавие идва от името на набързо сформирана в полицейски участък театрална трупа от аутсайдери, която кандидатства в аматьорски конкурс на телевизията с постановка на "Снежанка и седемте джуджета". На пръв поглед сюжетът е мелодраматичен: дъщерята на офицер от полицията е болна от левкемия и баща й е принуден (за да събуди желанието й за живот) да организира трупа от наличните в участъка криминални субекти, по време на живото телевизионно предаване на постановката девойката умира, несъбудена от принца, а бащата е арестуван за многобройни нарушения на устава по време на репетициите. Но "Комисар Шекспир" панически надскача мелодрамата чрез най-сладките балкански нишки: самоиронията (от надписа "Plato tv", който не слиза от центъра на екрана до края на филма през изобилието от чисто гегови ситуации до финалното нахлуване на специалните части на сцената в края на филма) и иронията (европейската представа за състоянието на човешките права в Турция).
Подобни са и основните движещи сили на киното по балкански в словенския му вариант. Стилното черно-бяло изображение в "Мързеливо" (дебют на Янез Бургер, 1999) и подчертано ироничният му поглед си остават главни предимства на филма, но това не е напълно достатъчно, за да компенсира грубо наредения пъзел от шаблонни ситуации на тема "Студентски град" в историята (вечен студент около трийсетака е повлиян от непокварения си съквартирант и променя живота си в опит да му придаде някакъв смисъл). Почти по идентичен начин стои въпросът и с "Измамници" (реж. Миран Жупанич, 2001) - момче и момиче с травмирано детство се срещат петнайсетина години по-късно; младежът е лидер на дребна престъпна банда, обвързана с руската мафия, а девойката пътува по света; за да съхранят любовта си, те се прощават с живота. Рекламиран като словенския вариант на "Ромео и Жулиета", филмът задълбава прекалено надълбоко в познатата ни от българските "Всичко е любов" на Борислав Шаралиев и "Маргарит и Маргарита" на Николай Волев тема за младите, любовта и обществото. Оставя неприятното усещане за нещо многократно предъвквано. Единствената новост е опаковката.
Съвсем различно стои "Сладки мечти" (реж. Сашо Подгоршек, 2001), неправилно преведен като "Сладки сънища", поради подлъгващото двусмислие на думата "dream" в английските субтитри. През невероятно простичката история (1973, 13-годишен хлапак си мечтае за собствен грамофон и в крайна сметка се сдобива с такъв), като на манифестация от края на шейсетте години минават епохата на комунизма с нейните (винаги натоварени знаково) герои, проблемите на оформящата се личност, жестокостта в детския свят, първите трепети на любовта, разложението в семейството, отражението на бунта на децата-цветя върху желязната завеса, музиката и киното като паралелно съществуване...
Нашият фаворит от Балканския филмов форум е "Тайната вечеря" на дебютанта Войко Анжелич (2001). Става дума за пътуване от пародийното (двама луди открадват камерата, монтирана в стаята им, с твърдото решение да заснемат филм "за герой, който спасява момиче и го целува накрая") през бруталната действителност (натуралистично заснетите сцени в публичния дом) към крайната абсурдност (двамата луди помагат на депресираната проститутка да сложи край на живота си, за да я спасят от непосилната му тежест) до по детски чистия щастлив край (проститутката се влюбва в "героя" Тинчек, а филмът, който са снимали - същият, който гледа и зрителят! -е на екран). "Тайната вечеря" е определено най-сполучливият чуждестранен опит в стил Догма-95, отговарящ на всичките й правила. И още - той е и единственият стилистично мотивиран (камерата е непрекъснато част от действието). Въпреки че е сниман на видео, "Тайната вечеря" е доста повече кино от по-голямата част холивудски касоразбивачи. И е прекрасно доказателство, че филмовото изкуство е преди всичко идея и чувство, а чак след това пари и индустрия.
Балканският филмов форум 2001 остана почти незабелязан: някак тих и срамежлив, свит в студения салон на Дом на киното, с непрекъснато непристигащи филми (югославските "Тя обичаше "Цървена звезда" и "Земя на истината, любовта и свободата", копродукцията "Довиждане"... неясно е изобщо анонсирането им в програмата, след като последните два бяха прожектирани съответно на тазгодишния "София Мюзик & Филм Фест" и на миналогодишния Балкански форум)... Вероятно поради липса на средства, и рекламата хич я нямаше. Явното високомерие на българския зрител за пореден път ще му изиграе лоша шега - догодина такова събитие може и да няма. А въпреки всичките си недостатъци и недоимъци Балканският филмов форум е изключително необходим за една залутана в дебрите на всевъзможни чужди влияния балканска култура. Може никога филм от нашия полуостров да не спечели "Оскар", но това не е страшно. По-страшна е тенденцията на обезличаване на българското кино подир евтиното подражание на формули и схеми, които носят етикет "контакт с масовия зрител": сиреч "ето тука сега ще направиме нещо за публиката", а пък после над празните киносалони увисва неловкото "защо?". Съседите ни знаят отговора (това далеч не значи, че всеки техен филм е шедьовър), време е и нашите кинематографисти да го проумеят. Или да си сверят часовника, поне в рамките на полуострова.

Никола Бошнаков,
Димитър Таралежков



Никола Бошнаков и Димитър Таралежков са студенти II курс по "Кино и телевизия", департамент "Кино, реклама и шоубизнес" в Нов български университет.
От 23 до 29 ноември т.г. в Дома на киното се състоя второто издание на Балканския филмов форум, организиран от проф. Александър Грозев (фондация Десета муза) и Божидар Илиев (Глория филм ООД).