Фалачи-и-Бодрийар

Патетичният порив, с който Ориана Фалачи нахлува в публичното пространство по повод на едно конкретно събитие с политически характер, ми напомня силно друга ситуация, разиграла се век по-рано във Франция. Имам предвид аферата Драйфус. След като Зола е написал прословутата статия "Аз обвинявам" в началото на януари 1898 г., обществото се чувства дълбоко разколебано между страха от "еврейския заговор" и желанието да се опазят правата и свободите на гражданите, важна част от идеологията на налагащия се буржоазен либерализъм. Осем месеца по-късно се самоубива началникът на френското разузнаване полковник Анри, с което доказва участието си във фалшифицирането на документите, уличаващи във вина евреина Драйфус. В този момент, когато демократичното мнение набира сила и процесът изглежда решен, се появява статията на един журналист и писател, Шарл Мора. Гневна и безкомпромисна, тя дава нова и неочаквана перспектива на публичния проблем. Самоубилият се полковник не само не е виновен, но той е истинската (първата в предстояща поредица) жертва на еврейските заговорници. Подправяйки документите и заплащайки за това с живота си, полковникът е извършил патриотичен подвиг в името на високи национални подбуди; редом с него би трябвало да застане всеки французин, който обича своето отечество. След тази статия фронтът на "патриотичните сили" се сплотява и нанася решителен удар върху "еврейския синдикат".
Припомням аферата Драйфус, за да разберем появата на Фалачи като репрезентативна за функциите и поведението на журналистическия дискурс. Бих казала, че нейната конкретна позиция ("за" или "против" войната) е по-малко важна от механизма на словесно въздействие, но в същото време си давам сметка за несравнимата обединителна сила, за емоционалната притегателност и несъзнателното влияние на национализма и етноцентризма като позиция на идентификация в индивидуален и групов аспект. Статията на Фалачи е съвършена журналистика, самата журналистика: словото (в) действие, разгърнат докрай перформативен характер на умението за изговор. Тя притежава силно профетичен аспект: крайно личностна, с истеричната сила на онзи персонализъм, който дава право на индивида да изговаря Истината с гласа на Бога. Достатъчно е да погледнем разпространения портрет, който е важна част от цялостното послание: той напомня за древна сибила. Текстът-Фалачи е колкото думата/гласът, толкова и ръката на Бога - онази ръка, която посочва заплашителната различност. Той фетишизира Другия като враг, като демонична сила, която подрива устоите на нашия свят и по този начин редуцира проблематизма на "собствената" позиция, консолидира нейната идентичност върху фона на заплахата да бъде разрушена отвън. Словото на Фалачи е монологично, затворено в себе си, самозавършено, самозадоволително в своята пълнота, словото-Бог или самият божествен характер на словото, в което се проектира нарцистичната пълнота. Хора като Фалачи стават герои на масата; изучаваме ги в училище, върху тях градим митологията на националната идентичност. Символичното им присъствие е колективен механизъм за сублимация. Те въплъщават персонализма на културното мислене, изведен до крайност, която го преобръща в анонимен екран на несъзнателни страхове и потребности - главно за сила и власт.
Бодрийар, от друга страна, изразява позицията на постмодерната философия, радикализирана от потребността да прозвучи като политическа практика. Неговото слово не иска да бъде действие, то е самата потребност от интелектуална рефлексия, от философски дискурс, включително и по повод на едно конкретно събитие. Мисленето на Бодрийар емблематизира постмодерната версия на хегелианската диалектика. Тероризмът като политика на нетърпимостта между две култури с различен характер представлява другата (разрушително-самоубийствената) страна на глобализиращата се модерна цивилизация, но в никакъв случай не надхвърля "глобалистичния" цивилизационен проект. Тероризмът и глобализацията се пораждат взаимно и са възможни единствено в полето на тяхната взаимна (символична) отнесеност. Откровено казано, Бодрийар не е много оригинален, но за сметка на това е много последователен и не по-малко емблематичен от Ориана Фалачи. Неговата интерпретативна стратегия е вече неведнъж проигравана със средствата на модерната философска методология: например класовата борба, видяна като "спойка", обединителен елемент на капиталистическото общество, фашизмът като продукт на (потиснатите страни) в буржоазния либерализъм и т.н. Ако има предизвикателства в статията на Бодрийар, то това са предизвикателствата на мисълта, която стига горната граница на развитие в една система по пътя на нейната собствена логика. Друг е въпросът как изглежда постмодерната философия (разбрана) като програма за политическо действие; тя по-скоро парализира възможността за действие, като го лишава от перспектива на избор. Във всеки случай изглежда почти невъзможно за читателя да се идентифицира с личността-Бодрийар. (Неслучайно портретът на Ориана Фалачи се появява вече два пъти във вестник "Култура", докато статията на Бодрийар е илюстрирана с картина на Вавилонската кула.) "Бодрийар" може да бъде постигнат само с интелектуална рефлексия; "Фалачи" - по пътя на емоционалното съпреживяване. Двата текста не се засрещат, не общуват помежду си. Всеки от тях емблематизира един дискурсивен режим на своето време. Излишно е да се опитваме да ги разберем един през друг; те са един-и-друг в целостта на модерната мисъл.

Милена Кирова







Думи
с/у думи


Ориана Фалачи. Гневът и гордостта - в. Култура, бр.40/41, 16 ноември 2001;
Жан Бодрийар. Духът на тероризма - в. Култура, бр.42, 23 ноември 2001.