Границите
на хуманитаристиката?


Излизането на книгата, за която тук ще говоря, безспорно е културно събитие. И този жест на "признание" не е мотивиран лично. В ситуацията, в която се намираме - или по-точно, в противовес на нея - единствено признаването на качеството на добре свършената работа може да стабилизира размиването на културната ни идентичност. Признанието е единственият регулатив на провинциализма, каквито и да са неговите форми. А българската култура би могла да съществува само ако нейните "агенти" лично я практикуват, ако имат културата да признават качествените неща - тук и навън.
Книгата на Деянов не е единствената, която заслужава признание. Онова, което я отличава от други сериозни постижения в сферата на хуманитарните и социални науки, е нейният "размах". Имам предвид не толкова широката гама от "традиции", "техники" и "методи" от историята на философията и социалните науки през ХХ век, с които Деянов свободно борави (понякога като че ли "твърде свободно"), колкото "собствените залози" на изследването. Книгата издига висока претенция, може да се каже - максимално висока. Тя изхожда от допускането, че след изчерпването на "модерния проект" (след "смъртта на човека"), науките за човека са в състояние на "методическа криза". Нещо повече, тя представлява опит за търсене на излаз от тази криза, който да избегне "както догматичните клопки на философските дискурси на модерността, така и лишените от "нормативна основа" постмодерни ереси" (с.7). Макар и само под формата на "увод", Деянов скицира една нова, "некласическа логика и методология на хуманитарните науки".
Повдигането на такава претенция неизбежно е свързано с поемането на огромен риск. Достойнството в случая е не само в това, че рискът е наистина поет, но и че резултатът - макар аз да не мога да го приема еднозначно - не позволява да бъде просто подминат. Първото, което не можем да не признаем, е, че макар решенията на повдигнатите проблеми не винаги да ни убеждават непосредствено, то самите проблеми са поставени универсално - те ни касаят, не можем да ги игнорираме. Деянов успешно напипва невралгичните точки в хуманитаристиката на ХХ век, онези "места" в текстовете на "новите класици", в които те не успяват еднозначно да се определят спрямо "класиката" - независимо дали претендират, че завършват "модерния проект" (Хусерл, Хайдегер, Ръсел, ранният Витгенщайн и т.н.), или пък настояват, че в някакъв смисъл са post, отвъд него (Фуко, Бурдийо, Адорно, Мамардашвили и пр.). Откриването и акцентът върху тези места на проблематичност са особено важни, независимо от разликите в "полетата" и "езиците" на авторите, с които Деянов работи, защото изпъква "общото". А то е, че въпреки "критиките към модерността" и към нейните идеализации за статута на хуманитаристиката, именно статутът и границите на хуманитаристиката днес остават неясни.
Дори и само демонстрацията и повдигането на този проблем да бе "заслугата" на книгата, тя е културно събитие. Бих искал, без да я преразказвам - една впрочем нелека задача, предвид сложните и често "ентимематични" преходи в изследването - да посоча само някои от важните пунктове, които тя тематизира.
В контекста на централния проблем за границите в науките за човека особено значимо ми се струва предприетото от Деянов актуализиране на дебата за отношението между теория и практика. От една страна, ползвайки Бурдийо и неговата "теория за несъвпадение на теория и практика", авторът се опитва да ни предпази от "подменянето на практическата логика на изследваните агенти с конструкциите на изследователя". С това е напомнено за "опредметяването на метода" - за това, че никоя теория не е "чиста" и "невинна", че наблюдението въздейства върху своя "обект" (повдигнат е проблемът за "нормализацията на полето на наблюдение"). От друга страна, през Хайдегер, Мамардашвили и Латур Деянов реконструира и засилва тезата за "самодействането на феномена" - за това, че обектът на наблюдение е не просто "неподдала се", но и принципно "неподатлива материя", която сама поднася изненади, въздейства върху наблюдателя. Или отново е поставено под въпрос субект-обектното отношение, възможността то да бъде застопорено и "осигурено" от една от страните, а с това и възможността за "чиста теория". Този проблем, въпреки всички критики към модерните му решения, днес продължава да стои нерешен, поне не и по начин, който да предлага една устойчива методика за действие в хуманитарните и социални науки.
Решението, което Деянов търси, минава през хетерогенни автори и традиции, но се опитва да очертае собственото си поле под рубриките "некласическа онтология" и "практическа логика". Основен "оператор" в това движение на спецификация на "некласическата методология на хуманитарните науки" се оказва "превърнатостта" в смисъла на Маркс и Мамардашвили, прецизирана от Деянов. Чрез термина "превърната форма" е поставен проблемът за произхода на онези различни типове a priori, които задават хоризонта на нашето наблюдение и които са били и биват разпознавани различно - като гещалти, предразбирания, предзнания, предразсъдъци, речници, граматики, кодове, навици, хабитуси и т.н. Поставянето на проблема за произхода на тези априоризиращи форми е важно, защото демонстрира, че те не съществуват "сами по себе си", а са винаги конкретно получени. Деянов успява "некласически" да отреже от "превръщането на формите" момента на "снемане", характерен за Хегел и Маркс, а в някаква степен и за Мамардашвили. В духа на ХХ век са отрязани идеализациите за "абсолютен детерминизъм" и "телеологизъм", но заедно с това чрез въпроса за произхода на "гледните точки" и "позиции" се прави опит за надскачане на възможния остатък от методически релативизъм.
Смятам, че посоката на търсеното решение действително е важна за ситуацията на разпръснатост на термините, техниките и методите в съвременната хуманитаристика. Именно затова е и опасението ми, че Деянов не отива достатъчно далеч. Наистина той извършва преакцентиране и преобръщане на цели серии от класически категориални разлики, опитвайки се да очертае некласическата си позиция: отдава приоритет на "практическото" пред "чисто логическото" или "теоретичното"; на "случването" пред "необходимостта"; на "явлението" пред "същността"; на "времето" пред "вечността" и т.н. Открит обаче остава въпросът, който Хайдегер отправя като упрек към Ницше, но който може да бъде отправен и към самия Хайдегер, и към мнозина други: дали това не е просто "обърнат платонизъм", дали "преобръщането" на класическите опозиции е наистина "превръщане"?
Въпросът е провокация, защото за неговото решаване книгата "сама изисква" тежък и сериозен дебат. Все пак аз ще го заостря по отношение на една интуиция, която Деянов прокарва устойчиво, макар да я маркира с различни термини: става дума за "сингуларната точка" или "зазор-а" по Мамардашвили, за "харизмата" по Вебер и даже за "сталкерството" по Райчев. Всички тези наричания идват, за да укажат на "точката", от която новото "изведнъж" се появява като "радикално ново", или на "материята, която сама на себе си придава своите форми". Към подобна фигура могат да бъдат отправени няколко типа въпроси. От този - дали фигурата не е сводима до класическия actus purus, не допускаме ли чрез нея съвсем класическо "трансцендентално означаемо"? През този - можем ли и как непосредствено да разпознаем кое действие е харизматично и кое не, кое изказване е "радикално ново" и кое не? До този - не подменя ли тя постмодерния бриколаж с едно напълно случайно и неконтролируемо методическо, а и практическо "революционерство"?
Впрочем удоволствие е, когато една книга успява да предизвика такъв опит за интервенция, какъвто направих. Вече на шега мога да кажа - в противовес на онези, които от доста години слушат и четат "на парче" тезите на Деянов, както и на самия него, който настоява за "позитивно проясняване на регреса", т.е. за забавящо "прогреса" връщане по стъпките на модерността - че тази книга може би е малко прибързана. Проблемите, които тя повдига, са наистина важни; и за тяхното решаване "времето на една книга" никога не е достатъчно - то трябва да бъде продължено в сериозен дебат. Впрочем доброто размишление е винаги "несвоевременно".

Димитър Вацов


Димитър Вацов е главен редактор на сп. "Критика и хуманизъм", преподавател е по философия в ПУ "Паисий Хилендарски"





Деян Деянов.
Увод в логиката и методологията на хуманитарните науки (Хуманитаристиката след "смъртта на човека")
.
Пловдивско университетско издателство.
П., 2001.