Зъбите на гласа

Един дребен сюжет.

Деленето на парламентарна и президентска квота в СЕМ, според представителите на първата, е преодоляно. Доказателство са важните решения като избор на председател (Маргарита Пешева) или на временно изпълняващ длъжността генерален директор на БНТ (Кирил Гоцев), които са взети със седем гласа: петте "парламентарни" и по два "президентски". Доказателството обаче е количествено, качественият анализ води в противоположната посока.
Деленето на квоти в НСРТ беше проява на различния ресурс индивидуална свобода, с която разполагаха членовете му. Избраните от парламентарното мнозинство обикновено възпроизвеждаха неговата воля, докато избраните от президента - собствената си (добра или лоша). Разбира се, това е твърде стилизиран разказ на четиригодишни разпри и скандали, но така или иначе нямаше случай, когато върху президента Стоянов да е паднало подозрението, че чрез квотата си в НСРТ иска да се намеси в регулацията на медиите. По-вярно е обратното: имаше подозрения, че не иска да се намеси; например при кризата в БНР. Честността изисква да се признае, че в различни моменти и по различни поводи отделни представители и на парламентарната квота отстояваха индивидуални позиции; например Нели Огнянова или Иво Драганов. Като цяло обаче, в НСРТ имаше една квота и четирима души.
Това разположение на силите е още по-валидно за СЕМ, когато Петър Стоянов напуска "Дондуков" 2. По-буквално "скъсване на пъпната връв", както той самият се изразяваше, между избиращ и избраници, между власт и овластени, едва ли може да има. С други думи, "качествено" доказателство, че в СЕМ няма квоти, би била единствено еманципацията на индивидуалните гласове в парламентарната квота. Нещо, което засега не се забелязва.

Един по-едър сюжет.

Разказвам тази малко досадна история за квотите, защото тя дава пряка видимост на посткомунистическия парадокс, който се състои в следното: правиш всичко възможно, за да стигнеш до центъра на публичността, където се взимат важните решения, но щом веднъж си придобил това право, веднага да го преотстъпиш на друг, който тайно ги взима вместо теб. Другият пък в никакъв случай не би упражнявал това право явно от собствено име. Тъкмо в това се състои парадоксът - посттоталитарната публичност е необитаемостта, тези, които са в нея, имат страх от решения, тези, които решават, имат страх от публичност.
Най-лесно е да се каже, че страховете, които не допускат скритата власт да стане явна и преработват явната власт в скрита, са наследство от комунизма. Популярността на сериала "Туин Пийкс", загледан тъкмо в разполовеността по света, накара един мой приятел (Васил Василев) да му посвети специален вестникарски брой. В него, както и в сериала, всичко трябваше да бъде симулация и затова получих задача да направя симулативно интервю с Кеворк Кеворкян, който вече беше слязъл от екрана, изчезнал някъде и оттам издаваше в големи тиражи дневниците на двама от обитателите на Туин Пийкс. Възползвах се от случая, за да сложа в устата на бившата телевизионна звезда думите: "Всички ние през онези години бяхме само едни празни гнезда, в които тоталитаризмът, системата, утопията, а аз бих казал просто лъжата, мътеше своите яйца. Повечето от нас правеха всичко възможно, за да й е удобно, а останалите се опитваха да я прогонят, но резултатът оставаше все същият - едно на нула за кукувицата..." Годините вече не са онези, смениха се обществено-политически строеве, а кукувицата продължава да води убедително. Затова си мисля, че причината може би е някъде много по-надълбоко в колективната памет, в идващите и бягащите племена, в архетипите на горната и долната земя, като кой знае защо богатството, щастието по нашите земи все се оказва на долната. Имам конкретни основания за тези мисли. При пътуванията ни с жена ми из Балканите, щом се сближим с някого, той почти сигурно ще сниши глас и ще започне заговорнически да ни обяснява, че знае къде има закопано много злато и ако намерим картата или поне разпитаме за точното място, можем да го разкопаем заедно и повече да не мислим... Скоро след бомбардировките над Белград, когато ми се струваше, че погледът на сърбите задълго ще остане тревожно взрян нагоре, на връщане от един манастир близо до Босилеград ни спряха полицаи, огледаха ни подозрително, преровиха багажника на колата ни и накрая си признаха: "Рано или късно ще ви хванем, вие в София може да държите плановете, но златото си е наше".

Един поетичен сюжет.

Всъщност, всички обяснения звучат белетристично, а истината вероятно е по силите само на поезията: "Аз съм юридически (и всячески) невинен - ДРУГ диктува. Славата (разбирайте: Позора!) Му принадлежи по право. Мразя Го. (Константин Павлов)".
Има ли смисъл обаче да размотаваме пъпната връв на метафорите, на историческото и психологическото време, като може просто да я скъсаме със зъби. Публичното право над собственото решение, глас, мисъл е едно от много малкото права, което зависи единствено от индивидуалната ни воля. Позволявам си толкова наивна хипотеза, която може да се използва и за пожелание, само защото сме в навечерието на Рождество Христово.

Георги Лозанов