Молебен за дъжд

Облечената в черно сценична кутия на Бургаския театър. Пресича я диагонална аркада. Със завъртане на кръга пред нас минават следните картини: легналия Разколников (Росен Пенчев); завъртане - преминава Свидригайлов (Йосиф Сърчаджиев); завъртане - на каданс Разколников вади брадвата от палтето си; завъртане - легналата лихварка бива заколена; завъртане - до легналия Разколников чинно седи Свидригайлов: "Знаех си, че не спите."
Начало на IV част на "Престъпление и наказание" и начало на спектакъла. Хорал. Мощ. Безсловесност. Шумове на триещ се чакъл. Особен, после осъзнат респект те хипнотизира и до края си остро внимателен, в невъзможност да се откъснеш за миг. Почти забравено зрителско себеусещане. После Свидригайлов ще поиска полусводническа услуга от Разколников - среща с Авдотя (Милена Копралева), сестрата на Разколников. Ще получи отказ. Разколников ще отиде при майка си и сестра си и последната ще избере него пред годеника си Лужин (Артюн Минасян). Разколников ще напусне семейството и приятеля си Разумухин (Валери Еличов) и ще отиде при Соня (Невена Цанева), ще й признае, че е убиец и ще получи клетва за вечност. При тях ще влети Катерина - Сонината мащеха (Антоанета Кръстникова), филигранно ще изговори своята лудост и ще издъхне. Свидригайлов усмихнато ще съобщи на Разколников, че е подслушал неговата тайна. Разколников ще го намери в кръчмата - в черната кутия една овална маса до петите в бяло - на нея в партитурно разработен, тих, свистящ, магнетичен и върховно артистичен монолог Йосиф Сърчаджиев ще покаже на живо теорийката на Разколников - някои хора са Свидригайловци, другите са материал. Разколников ще го почувства кошмарно роден. Свидригайлов - alterego-то на Разколников.
Борислав Чакринов избира за своето съкровено говорене (само по себе си рядка вече ценност) не престъплението спрямо човешките закони и не извършителите му Разколников и Свидригайлов, не и наказанието като институционална реакция, не и самонаказанието като морална рефлексия над престъплението, а животът на човек в отсъствието на Бог. Бог = смисъл. Ключова реплика на Свидригайлов: "И най-весело живее именно този, който най-добре успее да се измами." Докато Разколников проверява ницшеанската си теория за свръхчовека и въшките чрез телесното унизяване, Свидригайлов я практикува на моралното поле - заразявайки сифилистично "въшките", до които се докосне, с разложение и погнусяваща сласт, посипани с парични благодеяния. Всичко това не отнема и прашинка от вселенската му захвърленост - без намек за прагматична цел, без никаква илюзия за възможно "измамване", с твърдо съзнание за неизбежността на предстоящото си пътешествие, за което ни говори от първа сцена, той с отвращение се свира в котела на разврата. Разврата като последна обител на отчаянието. Побиват те тръпки. По единствено възможния за героя си път Свидригайлов ще си даде кратък отдих - не като надежда за спасение, а като отлагане на края - той ще заложи на двойка спатия - ще поиска от своята измислена икона Авдотя да го прибере в църковността си. Но не му се дава благословия като на Разколников. Отказът на Авдотя да го опрости, осмисли, роди е последното стъпало към прага.
Опъвал ластиците на човешкото до скъсване; изследовател, баща и син на безпътицата, нечут и провалил се търсач на смисъл, без бунт и с пределно отегчение той плюе и на Бога, и на Дявола в себе си. Големият въпрос на Достоевски, зададен по два начина чрез Свидригайлов и чрез Разколников, е - докъде мога да стигна? Ако получа наказание - значи има справедливост; око, което всичко вижда; вселенски иконом, комуто мога да платя сметката си. Има ли наказание, значи има и изкупление. Няма ли наказание - къде е престъплението? - всичко е хаос, супа някаква, аморфност, без върховенство, ред и закони - и къде е смисълът?
Отхвърлен от Авдотя в романтичния си фарс, без никакъв героизъм, без сянка на патетика и с покъртителна ежедневност Свидригайлов ще се подготви за фактическото си сбогуване - поседнал в дървения ъгъл на странноприемницата, под струите на придошлата река, над телешко и чай. Пред очите ни ще се превърти лентата на неговия сън-прекрачване. Кръгът се завърта и скулптира унижените и оскърбените - пияно момиче, малко преди да бъде насилено, прострян клошар, слугата му Филип, родителите на годеничката му, покойната му величествена матрона (Димитрина Тенева). И между двама им малък ковчег, обсипан с бели рози - надига се нероденото им дете (възможният смисъл за простосмъртните? - и той отказан му) и го прегръща с ръчиците си. "А нали децата са образ Христов?" ("Престъпление и наказание", с. 323). Димове. Тъмно. Мощ. Заупокойни хорали. Небесна църковност. И никакъв Смисъл - и никакъв Бог.
Всеки сам трябва да си го измисли. Никоя епоха, власт, религия, никоя обществена група или система от идеи не е във възможност да го предложи ad hoc. Сътворяването на смисъл е лично дело. Индивидуална задача с уникално решение. Няма добро и зло като обективни реалности. Това са човешки конструкти. За Бог всички са деца. Избраните дарява със светлина - смисъл - себе си. За да надвие тази троица, триглавия змей на Сатаната - скуката - смъртта. Горко на останалите. За всички обаче - покаяли се и не - има очищение. Поне това.
Хладен и мощен спектакъл. Сугестия в честотите на Добчевия "Животът е сън". Въздух, родеещ се с този на Камбаревите "Васа" и "Три сестри". Не искаш, нито можеш да мръднеш. Камо ли да ръкопляскаш. Йоско е с вода по косите. Искаш всички да са мокри - и те горе, и ние долу. Би изкрещял: "Много вода излей, Господи, вода, вместо жаби..."
Понякога, много рядко, ужасно рядко в театъра от бульона на извечния хаос се скупчват някак си всякакви елементи, пренареждат се по волята на ясната, чистата и дълбока идея, дисциплинираща гласовете устойчиво, през цялото и докрай, и ето ти - кристал. И си спомняш, че голямата литература стига просто да я четеш, за да я кажеш в театър - да се довериш на хипнозата, която упражнява над теб. Разбира се, ако са ти подвластни средствата за това превръщение. На Борислав Чакринов те са. Обективните принадлежности на спектакъла могат накратко да се изкажат. На първо място това е изключителната сериозност в отношението на Чакринов към очевидно дълго отглежданата си идея - то е като към opera magnum - и това е почувствано и пропито от всички. Дълбоко уважение предизвиква доловимото съзнание за отговорност към общото дело и към собствените задачи на всички без изключение. Сякаш и самата сграда на театъра е притихнала в усещане за изключителност. После идва постигнатият образ на спектакъла - нещо съвсем занемарено в настоящия ни театър - силен, чист и бистър до минимализъм рисунък, без каквито и да е финтифлюшки, самоцелности, наигравания и случайности. Издяланост до сърцевина. После крайната удържаност на атмосферата - пластична и звукова. (Спомних си колко голям художник е Мария Диманова.) Без примеси, без фалцети всеки се свързва с другия, принася своите ноти със скромност и блясък. (Изключение - тържествената бутафорност на сцената Разколников-Соня - не им стигат силите, а е нужна просто простота.)
Ненапускащото ме през целия спектакъл усещане е, че съм в църква. Не светска. И няма обвинения, няма послания. Само молебен за дъжд.

Аве Иванова













Спектакли,
без които не можем

Свидригайлов и другите по Престъпление и наказание на Ф. М. Достоевски, режисьор Борислав Чакринов, художник Мария Диманова.

Само съществуването винаги му е било недостатъчно, той винаги е искал нещо повече. Престъпление и наказание