Сънят на Мариус

"Сънят" се казва последната, десета глава от романа на Барнс. Последната, защото всяка история на света е история на живота на човека в него, а той завършва винаги с онзи блян или както казва Хамлет: "Такъв завършек би трябвало да бъде блян за всеки: заспиваш, спиш... сънуваш може би? Да, тук е пречката! защото туй, какви ли сънища ще ни споходят в съня без край, когато се измъкнем от бренната черупка? - то ни спира." Та тъкмо тези сънища, които спохождат човека, живеещ в "бренната черупка" на света на супермаркетите, Макдоналдс, Интернет и надпреварата в трупането на благоденствие, са предмет на разказа в последната глава на Барнс. Те са колкото интересни и пъстри, толкова и забавни. Представата на този "консумативен" човек за "неоткритата страна, отдето никой пътник се не връща" е разгърната с меко чувство за хумор и ирония, но без патос, обвинения и сарказъм. Тя е игриво разместено огледално отражение на живота му и мечтите му, на всичко, което го заобикаля. В тази картина желанието да види стария Едем върви заедно с удивлението от райските супермаркети, изразено бляскаво чрез спомена за шурея му, който, като се върнал от екскурзия във Флорида, казал: "Когато умра, не искам да ходя в рая. Искам да пазарувам в Америка."
От тази глава Мариус Куркински е създал представление, което трае почти час и половина. В него, обаче, пародията се редува с патос, смехът с носталгия по "стария рай", тъгата с плач по изгубения Бог. И тъкмо това е удивителното в "четенето" на Мариус, в спектакъла му - преобръщането на ироничния разказ на Бранс в дълбинна тъга за човека, живеещ без Бог в този свят. Само Мариус може това искрено изплакване на болката по неговото Отсъствие без укор, преобръщането на смеха от битово-делничното изведнъж в "проповед от планината", в непонятна мъка по нещо пропуснато, но жизнено важно. Затова накрая на неговите представления част от зрителите плачат. И "Сънят" не е изключение. Подобно въздействие той постига без никакви сценични "ефекти" - сякаш само с пределна искреност и екстазно потапяне в нужните моменти, с крайно минимализирани движения, с особен театрален наивизъм. Сцената като сакрално място, като амвон.
"Сънят" е с класически начало, среда и край. Това, че началото изглежда като кулминация - с рязка, изтощителна емоционална игра - е само неговият подход, неговият поход към кулминацията и развръзката накрая, когато той потапя своя патос в тишината, в тихата екзалтация на проповедта.
Желанието да види Бог се превръща внезапно в център на спектакъла: "Бог ли искаш? Бог ли ти трябва?", го пита сестрата. "Нима от мен зависи?", пита той. "Че от кого другиго?" Сякаш за този миг Мариус е пазил всичките си сили. Това е "ключовата фраза". Тя отключва за него смисъла на текста. Тя осмисля цялата игра с грейпфрутите, съденето, срещите със знаменитости, играта на голф и пр.
И "Сънят", както и другите авторски спектакли на Мариус е изповед. И в него сценичният минимализъм и почти статичната рециталност са очевидни. И в него искреността и личната му сугестия превръщат текста в уникално преживяване. И в него той преодолява телесното пародийно, за да "плаче" по божественото, по онова, което въздига и осмисля. И в него е следван от многобройната си публика, която и този път беше опънала докрай салона на Сатиричния театър, за да го (пре)открие на сцената и за да плаче с него. Не е малко. Достатъчно е, за да кажем, че Мариус е явление.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата

Сънят, по романа на Джулиан Барнс "Историята на света в 10 1/2 глави", превод Зорница Димова, ДТ-Пловдив, моноспектакъл на Мариус Куркински