Интелектуалци и диагнози
Бих искал да изкажа две съображения по повод дебата за интелектуалците, провокиран на страниците на вестник "Култура" от статията на Евгений Дайнов. Първото се отнася до изискването за задължителна обществена ангажираност на интелектуалците. С второто поставям под съмнение интелектуалните достойнства на някои от най-разпространените у нас форми на обществена ангажираност.
Веднъж един млад приятел на Мирча Елиаде се възмутил пред него от вездесъщата посредственост, която завзема всички престижни места, получава всички почести. Мирча Елиаде отговорил: "Един жив човек никога не кръстосва ръце в каквато и да било ситуация, колкото и отчайваща да е тя. Един жив човек удвоява усилията си след всеки триумф на посредствеността и продължава с още по-голямо упорство работата и творчеството си. От това, което досега съм наблюдавал около себе си, не мисля, че има по-добър отговор, който можем да дадем на посредствеността: на временния й триумф трябва да отговорим с творчество." Това творчество според Елиаде не се отнася единствено до създаването на философски системи или произведения на изкуството. Творчество в общия смисъл на думата е създаването и изразяването на нови ценности. Не е толкова важно в каква сфера ще са тези ценности - в политиката, науката, изкуството или журналистиката. Всеки трябва да се стреми да създава ценности там, където може, да изразява ценностите, които са му най-близки, за които има призвание. Елиаде дава примера с унгарския изследовател на античността Карл Керени. Във времето на усилена националистическа пропаганда, мобилизирала почти всички сили на унгарската историография, Керени се занимава с изследвания върху гръцката митология. По този повод Елиаде отбелязва: "Огромната историографска и пропагандна унгарска литература стои забутана някъде в библиотеките. Каквато и да е еволюцията на световната история, тази литература никога няма да достигне разпространението и престижа на творчеството на Керени." За Елиаде е напълно възможно един изследовател на античността да допринесе в по-голяма степен за израстването и популярността на собствената си култура от всички онези, които се занимават с непосредствените нужди и проблеми на нацията. Това не означава да омаловажаваме труда на последните, а да реабилитираме труда на тези, които са се отдали на привидно непопулярни и несвоевременни занимания. Що се отнася до изискването за задължителна и пряка обществена ангажираност на интелектуалците и по-специално на учените, на него също бихме могли да отговорим с думи на Елиаде: "Хората на науката са две категории: тези, които творят, и тези, които се показват. Не можем да правим и двете наведнъж." ("Comment nait une culture" в Revue roumaine, 2-3-4/1996).
Съществуват няколко типа български интелектуални фигури. Едните са именно тези, които според Дайнов не е ясно какво правят по българските земи и защо изобщо се наричат интелектуалци. Това са преди всичко университетски хора (литератори, философи, социолози и т.н.), употребяващи думи, с които можеш да се задавиш - като херменевтика, феноменология или гносеология. Дайнов е прав, че чисто социално тези хора са изолирани, маргинализирани, рядко или въобще не участват в обществени мероприятия, не се появяват в медиите, остават сякаш социално пасивни. Но важното е да разберем корените и смисъла на тази асоциалност. Действителният проблем на академичните хора според мен не е в това, че не са пряко ангажирани с проблемите на голямото общество на съгражданите си, а най-вече в това, че нямат собствено "професионално общество", посредством което да се приобщят към по-голямото общество. В България хуманитарните среди са толкова ограничени, малобройни и оскъдни, че не образуват и едва ли биха могли да образуват истинска професионална среда. Именно поради това професионалните отношения в тях се разпадат до лични отношения, представителите им в повечето случаи не общуват помежду си като академични фигури - през професионалните си позиции - а като частни лица. Те са par excellence частни лица - частни лица в личния си живот, но частни лица и в професионалните си занимания. В известен смисъл са безработни не защото не се водят на работа или не получават заплата, не защото не полагат усилия или им липсва професионализъм, а защото в сферата на българската хуманитаристика самата категория академичен или научен труд е празна категория. Единствено признатите и споделени стандарти и критерии, общите проблематики, общият език, общата история и съзнанието за тази обща история могат да генерират ефективна работна среда. Без подобни стандарти, критерии, език, проблематики, история всяка работна среда се атомизира, потъва в произвол, става непродуктивна и запада. Не случайно много български хуманитари предприемат различни форми на бягство от академичното поприще - някои стават политици, дипломати, публицисти, отварят фондации; други пишат само на чужди езици, пътуват в чужбина, стремят се да се приобщят към чужди научни среди. Сякаш най-незавидна е участта на онези, които остават в българските академични среди, като същевременно се стремят да напредват, да се усъвършенстват професионално.
Парадоксалното е, че колкото повече се специализират в една или друга посока (каквато е и задачата им), толкова повече губят почва под краката си, толкова по-абсурдни изглеждат. Нарастващата им компетентност така застрашително ги отделя от каквато и да било среда, че останал без адресат, превърнал се в монолог, езикът им престава да е език в обичайния смисъл на думата, за да се превърне по-скоро в невротичен симптом. С известно основание следователно можем да наречем хората на академията (сред които трябва да причисля и себе си) "невротици" - невротици спрямо собствената им среда, невротици вследствие на тази ограничена и оскъдна среда.
Но ако приемем оценката на Дайнов и се съгласим, че маргинализирането и самоизолирането на голяма част от академичните интелектуалци означава загуба на интелектуални качества, които съществуват само доколкото са широко обществено проявени и полезни, то има ли в българското общество други примери, други модели на интелектуално поведение? Какво да кажем например за експертите? Можем ли да ги наречем интелектуалци? Всички помнят как в началото на 90-те години, в задушаващото се от идеологически препирни българско общество, изведнъж на хоризонта се появи желаната и приветствана фигура на експерта - фигура, фокусираща в себе си множество отрицания: отрицание на партизанщината, отрицание на високопарната фразеология, отрицание на невежеството. За разлика от идеолога, експертът се дефинира не с догматично и безогледно защитаваните си пристрастия, а с хладен и дистанциран професионализъм, компетентност и практически полезни знания. Но всяко предимство има и своята сенчеста страна. Тясната идентификация със специализирано знание и умения означава загуба на възможността за по-широки идентификации, тоест загуба на представителност. В този смисъл, по силата на своя статут, експертът не представя нито определена партийна политика, нито пък изразява претенциите и интересите на определена социална прослойка. Експертът е преди всичко бизнесмен, воден от личните си интереси, който участва в пазара на услуги, предлага или продава компетентността си, без да представя когото и да било, освен себе си. Неговият труд би трябвало да се оценява преди всичко според практическата му полезност и резултатност. Експертът изобщо не се ръководи от цели като еманципиране, просвещаване или себеосъзнаване на хората, целта му е осъществяването на максимална ефективност и полза в рамките на съществуващата конюнктура.
Ако хората на академията пресъздават или създават обществено безполезно и неразбираемо за широката публика знание, то експертите разполагат с общественополезно, но прекалено специализирано, частно знание. Заниманията на едните са сякаш самоцелни, а на другите - прагматични и користни. Тогава кой друг може да се окаже интелектуалец? Има ли например медийни интелектуалци по българските земи? Често пъти експертите не се задоволяват с границите, наложени от статута им на експерти, а се представят и в допълнителна светлина. През деня играят ролята на "съветници на принца", на стратези, на имиджмейкъри, а вечер, на малкия екран, се преобразяват в "независими" анализатори, "обективни" коментатори на ситуацията. В това преображение има някаква мистика или мистификация. Възможно ли е да си едновременно "вътре" и "вън", да си ангажиран и неангажиран? Да споделяш популярността и преимуществата на политическото съсловие, без да споделяш неговите рискове и отговорности (загуба на избори, низвергване, оплюване), да заемаш ролята (или позата) на просветител и говорител на гражданите, без да споделяш техните трудности? Не означава ли това липса на лоялност - към тези, които съветваш, или към онези, които просвещаваш, към работодателя или към публиката, или и към двете страни едновременно? Ако невротиците не са интелектуалци, можем ли да наречем интелектуалци циниците?
Но има и друг вид интелектуални фигури, които в най-голяма степен изразяват духа на времето, които осъществяват синтез между духовността и финансите. Те са майстори на грандиозните обществени намерения, които по своята абстрактност не отстъпват и на най-отвлечената философска система - "Изграждане на гражданско общество в община София-град", "Усъвършенстване на отношенията между местните медии и централната власт", "Създаване на интерактивен етнически модел". Характерното за тези интелектуални фигури е, че те никога или рядко осъществяват намеренията си, защото успяват да капитализират самото намерение, така че осъществяването му става безпредметно. По принцип всеки проект минава през няколко основни етапа: представяне на проект - получаване на финансиране - осъществяване на проекта - отчет на проекта. Но тази прагматично настроена интелектуална категория успява да съкрати веригата до три елемента: проект-пари-отчет. По този начин най-важният и труден елемент - осъществяването на проекта, заради което всъщност се пише самият проект, получават се пари, които впоследствие се отчитат - често се оказва напълно второстепенен. В триадата проект-пари-отчет реални са само парите. Така фикцията на проекта и фикцията на отчета произвеждат реалността на парите. В самия проект има нещо вълшебно, някаква магическа диспропорция между нищожността на усилието и грандиозността на резултата, между неколкостотинте думи и впечатляващите доходи. Майсторите на намеренията са прагматици по съдържание, но прозаици по форма - те са основоположници на един нов литературен жанр, наречен сполучливо от един приятел "административна проза". Проектът има своите стилистични тънкости, своите ключови думи, пароли, шифри, които предизвикват магическия ефект. Писането на проект безспорно е изкуство, което не след дълго ще получи широко признание. Проектите постепенно ще навлязат в христоматиите и сборниците, ще се издават практически наръчници със заглавия "Как да правим пари с думи", постепенно ще се появят и класици на проекта, ще има издания като "Избрани проекти от И. И.".
Но да оставим настрана класификациите и да се върнем към езика. Анализатори с различни професионални и политически нюанси се обръщат вечер към българската публика директно от телевизионния екран, говорят на сравнително достъпен език, засягат най-актуални и парливи проблеми. В техния език мъглявите понятия херменевтика, интертекстуалност, феноменология са заменени от на пръв поглед по-леки, популярни, медийно конвертируеми понятия, като човешки права, малцинства, гражданско общество, обществен дебат, прозрачност на властта и т.н. Безспорно става дума за един по-универсален език - новия есперанто на "международното положение" - разбираем за хората от Владивосток през Миндя до Ванкувър. Но дали този език наистина е по-близо до живота и проблемите на обикновените хора, на производителите на домати например? Тук трябва да бъдем предпазливи и да се усъмним. Не е ли мит идеята за прозрачен език, който постига самия живот, непосредствения живот? Освен това, нима всеки език не може да бъде преднамерено употребяван по различни начини и за различни цели? В този смисъл не става ли дума просто за един нов административно-хуманитарен жаргон, чиито понятия могат да бъдат не по-малко непрозрачни и отвлечени от понятията на академичния жаргон и дори по-успешно да бъдат използвани за манипулиране и мистифициране? Кой би могъл да каже доколко термините на този жаргон се използват като инструменти за описание, разбиране и въздействие върху определени обществени феномени и доколко като средство за пораждане на "ефект на компетентност и професионализъм"? Кой би могъл да твърди, че са насочени към образоване и просвещаване на гражданите, а не са своеобразна морзова азбука, кодирани сигнали, излъчвани в посока на определени финансови институции? Що се отнася до привидната популярност и достъпност на този жаргон, не се ли дължат те донякъде на това, че зад наукообразните му построения, реторичните му фигури и афоризми поласканият зрител често открива, дегизирани и разкрасени, собствените си клишета?
Интересно е какво ще се случи, ако нещата внезапно се преобърнат, ако жаргоните сменят местата си в скалата на популярност? Дали тогава всички онези литератори, философи, историци, психолози, социолози, етнолози, които днес охотно наричат себе си експерти или политолози, няма мигом да се преобразят в херменевти или феноменолози?

Боян Знеполски

Боян Знеполски (1968) е главен асистент в катедра "Социология" в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Завършил е философия в СУ. Автор на критически и научни статии в българския културен печат, както и на студии в специализирани научни издания. Превел е на български език текстове на Милан Кундера и Морис Мерло-Понти.