Стига сме подвивали опашка
(Ислямският тероризъм и позицията на интелигенцията)
На пети септември тази година ми се обадиха от един уважаван московски вестник. Млад журналист бодряшки ми припомни, че се навършва втората година от нощните взривове, унищожили жилищни блокове със спящите в тях хора. "Правим анкета сред дейци на политиката и културата и бихме искали, Василий Павлович, да узнаем и вашето мнение по повод на тези печални събития и техните последствия." Да си призная, не ми беше особено интересно да повтарям неща, които вече много пъти бях говорил във връзка с това по различно време и на различни места, включително и на миналогодишния московски конгрес на ПЕН клуба. Но да откажеш под претекст, че ще се повториш, не беше учтиво и аз се повторих.
Журналистът явно не беше чел предишните ми изказвания и се смая. "Но как така, Василий Павлович, значи сега вече не смятате, че взривовете са били организирани от спецслужбите?" Очевидно той ме бе преценил като човек, който трябва да принадлежи към онези, които смятат така. "Нито тогава смятах, нито сега смятам, - отвърнах аз. - Дори и за секунда не съм си помислял това."
"Значи смятате, че следите водят към..." - той не завърши фразата и дори някак се задъха от неочаквани предположения.
"Не следите водят натам, а големият път, засипан с хексоген, - казах аз. - Само сляп няма да го види."
По-нататък последва нервен диалог, в който се споменаха имената на Басаев, Масхадов, Хатаб и Усама бин Ладен. Журналистът въобще не проумяваше как един либерален писател може да бъде на страната на спецслужбите. "Разберете, приятелю, казвах му аз, не изпитвам никаква симпатия към спецслужбите, когато, да речем, разбиват НТВ и "олигарсите", но те не са взривили жилищния блок, просто защото го взривиха терористите, осъществявайки глобалния си план за "ислямска война". Грубата партенка за спецслужбите я пусна Удугов и беше страшно учудващо с каква лекота на въдицата й се хванаха толкова наши либерали. Пък и не само наши."
"Значи и в Америка мислят по същия начин?" - попита той.
"Да, и в Америка много хора мислят така."
"А сега? По какъв начин си спомнят там сега за московските взривове?"
"По никакъв начин не си спомнят. Защо ли? Защото и техните собствени взривове им стигат."
Този диалог протече шест дена преди мига, в който сутринта аз си пуснах телевизора и видях горящия като факел от Апокалипсиса северен небостъргач на Световния търговски център. Чуваше се гласът на потресения президент на CNN. Неговият офис се намира насреща и той с очите си десет минути преди това бе видял как в огромната конструкция от стомана и стъкло се врязва пътнически самолет. "Задава се втори" - изведнъж се паникьоса той. На екрана в този момент вторият самолет не се виждаше, но взрива видяха всички. Един ден по-късно в неистовия поток от чудовищни новини се прокрадна съобщението: бин Ладен в интервю за пакистански вестник казал, че американците сами са направили това. След още един ден палестинците от "Хамас" заявиха, че тук личи ръката на израелския "Мосад". Ето значи за кого деветнайсет арабски маниаци са си дали живота.
Този път сякаш лековерни хора не се намериха нито на Запад, нито в Русия. Трагедията беше толкова голяма, че светът се задъха от отчаяние. Хорът на отлетелите души беше толкова суров, че в него гаснеха дребните подстрекателства, суетните импулси, изкушенията на всезнайството и снобизма, партийните пристрастия, стереотипите на прословутата "политическа коректност" и дори религиозната нетърпимост. За първи път на земното кълбо се появи скръбна, но мъжествена солидарност, от която като че ли доста се поизплашиха презрените "воини на Аллаха", всъщност развратителите на всички човешки религии. За първи път наистина си протегнаха ръка Русия и Америка. За първи път може би сериозно се замислиха онези, които до съвсем скоро приписваха всички ужаси в чеченската война на руската армия.
Сега нещата изглеждат така. Какво ще се случи по-нататък - не е известно. Няма никакво съмнение, потокът от дезинформация ще нараства, а заедно с него е напълно възможно отново да започне процес на саморазвращаване. Естествено, в него активно ще започнат да се замесват разни субекти като изгряващата звезда от ЛДПР Митрофанов, който вече изквича от трибуната на Държавната Дума: "Всички да подкрепим талибаните!". Дори и сега, докато армадата на възмездието бавно се подготвя за някакво неопределено бойно сражение със средновековното безумие, започват да се появяват първи признаци на "двоен стандарт". Правителството на САЩ публикува списъци на терористични организации, но не включва в тях нито "Хамас", нито "Хизбула", за да не би случайно да ядоса добрия чичко Арафат, или пък чеченските подривници и да потисне чувствата на привържениците на "национално-освободителната борба". Израел отново излиза от участие в антитерористичната коалиция и според мен това е сериозна грешка с много бъдещи последствия. ООН, която първия ден от манхатънския кошмар осъди безусловно деянието и призова към изкореняване на тероризма, сега вече подготви пакет уговорки, за който заслуга несъмнено има и ръководителката на позорния Дубански форум Мери Робъртсън, Мис Лицемерие на нашата планета. Директорът на Института за руска история г-н Фурсов, явно върл парадоксалист, изказва предположение, че не е задължително Америка да е атакувана от "недоволни ислямисти", не било изключено под квалификацията "араби" "да действат например групи от някакви банкери, желаещи да променят икономическите приоритети". Надявам се, става ясно какъв род мисловен процес имам предвид. В обстановката на подобно словоблудство като някакво изпреварващо ехо на възможен бъдещ позор прозвучаха заявленията на някои чиновници, че военната операция е "неизбежна". Всъщност, това може би е чисто тактическа димна завеса: не трябва да си представяме, че тези хора не разбират менталността на убийците, останали ненаказани.
Нямам намерение повече да се занимавам с "двойните стандарти" и "пакетите уговорки", просто защото тях ги създават безкрайно далечни за мен хора. Основна грижа на тази статия са онези, които обичам и към които самият аз принадлежа с целия си живот и с цялата си душа - либералните интелигенти както на Запад, така и на Изток. Сега, в този повратен момент от историята, над нас надвисна опасността да паднем в тресавището на позорното пораженчество. Дори засега това да е само хипотетична опасност, много е важно чисто и просто да се опитаме да я предотвратим, докато още не е узряла хипотезата за неизбежността на съпротивата.
Предлагам да направим малка историческа екскурзия. През 1909 година, сякаш обобщавайки тринайсетгодишния период на руския тероризъм, излиза от печат знаменитият сборник "Жалони" ("Вехи"). В него групата на "новите руски философи" дръзко се обявява срещу катехизиса на тогавашната "елитна интелигенция", по принцип същата онази класа, на която по-късно Набоков даде толкова точна характеристика. В писмо до Едмънд Уилсън от 23 февруари 1948 г. той пише, че основни черти на интелигенцията са "духът на саможертвата, активното участие в политическите събития и политическата мисъл, активното съчувствие на слабите от всяка националност (underdog of any nationality), фанатичната честност, трагичната неспособност да се правят компромиси, истинският дух на международна отговорност". Боже, колко наивна изглежда тази дефиниция днес, в началото на третото хилядолетие. Например да вземем задължителното, неподправено съчувствие към слабите. Нима сега не е ясно, че по-слабият не е непременно по-честният, не е непременно по-малко жестокият, по-малко опасният?
Тези свити параметри и застрашителни стереотипи вече са били предусетени от авторите на "Жалони". Те призовават интелигенцията: спрете безсмисленото поддържане и романтизация на разрушителната революция! Николай Бердяев критикува "елитната интелигенция" за тенденцията да подхожда към философията и културата от чисто политически и утилитарни позиции. Сергей Булгаков пише, че максимализмът на целите и средствата води до появата на нов герой - революционният студент, който в очите на обществото сменя предишния духовно независим идеал. Изгоев казва, че за интелигентната младеж смъртта се превръща в главна отправна точка; тя е и основен критерий за левите. Този идеал завладява умовете на младежта и парализира нейната съвест. Вместо да създават живот, младежите се стремят към неговото унищожаване.
Тези философи, а заедно с тях Михаил Гершензон, В. Кистяковски, Павел Струве и Семьон Франк, призовават към преоценка на старите ценности и към творческо създаване на нови. По принцип те се стремят да разрушат ореола на "борците и мъчениците", които вече са успели да хвърлят Русия в истинска адска бездна.
Кои сега се превръщат в "борци и мъченици"? Хора, съизмерени с които руските революционери изглеждат като безстрашни и безкористни рицари. Нападайки царската администрация, те все пак нито веднъж не вземат за заложници невинни. Цинизмът на днешните бойци води човечеството към такова бъдеще, пред което бледнеят и нацизмът, и комунизмът.
В подземните, а много често и съвсем открити ислямски бърлоги из целия свят се заздравяват възлите на кърваво средновековно съзаклятие. В Бейрут фасадите на зданията са украсени с огромни портрети на симпатични млади хора, самовзривили се с динамит. Наричат ги "мъченици". На никой в арабския свят и през ум не му минава, че мъченици са убитите или осакатените от самоотвержените им взривове: в тел-авивската дискотека, в йерусалимската пицария, в манхатънските небостъргачи... Това са "неверници", те трябва да бъдат убивани, така повелява Пророкът.
В американските вестници се появиха снимки на деветнайсет камикадзе. Сред маниакалните физиономии на явни наркомани има и няколко миловидни младежи, напомнящи ми за мюсюлманските студенти, каквито доста съм виждал за годините, в които преподавам в университета. Някои от тях по време на занятия молят разрешение да излязат, за да се помолят. Как си представят своя Бог? Нима в някаква степен се доближават до това, пред което се е прекланял кървавият самоубиец Мохамед Ата, чийто предсмъртен дневник оцеля в случайно останалия в самолета багаж? Ето какви мисли си е записал той в него:
"Подчинявай се на Бога и на неговия пратеник... Винаги помни стиховете за това, че ще пожелаеш смъртта... ако знаеш каква награда те очаква след смъртта... Вярващите в живота след смъртта и в наградата след смъртта ще ги получат, след като я пожелаят... Когато влезеш в самолета, кажи: О, Боже, отвори ми всички врати... О, Боже, освободи ме от моя товар... Ние идваме от Бога и ще се върнем при Бога".
След това той убива пилотите, сяда зад руля и насочва самолета към Манхатън.
Интересно е, че нито веднъж в тези предсмъртни записки - или параграфи от инструктаж? - не се споменават хората, които ще загинат заедно с него, невинните жертви на манията. Всеки от героите-камикадзе, както е известно, предвкусва последващата награда. На всеки от тях, в зависимост от интелектуалното равнище на учителя, явно са внушавани различни неща. На почти неграмотните младежи от забутано саудитско село са говорили за това какви прелъстителни пери1 ще ги посрещнат в рая, а на толкова образовани като Ата (той е учил в Хамбургския университет) може би е говорено за вечното блаженство на духа.
Той споменава "пратеника", на когото трябва да се подчиняваш. Кой е той? Пророкът Мохамед? А кой му предава заповедите на Пророка? Самият Усама или просто някой молла-политически лидер? Ето ги - на екрана пред американските репортери се гърчат двама такива политически лидери от ливанския "Хизбула". Застанали под портрета на собствения си Усама, шейх Насралъ, същият като тях, охранен, ядящ сладки неща и претоплено овнешко, те мъдруват: "Западният човек е твърде прагматичен, за да разбере духовната извисеност на нашите бойци-камикадзе... Вие не цените живота си, затова и си живеете, мюсюлманският герой цени живота, затова и умира..." Нещо познато се чува в това заклинание, нещо, напомнящо за социалистическия реализъм: "Смъртта за родината е живот!"
Непробиваема духовна глухота вее от тези попове, очевидно непрочели в живота си нито една философска книга. Сигурен съм, че и своята единствена книга, Корана, те четат без чувства, без разсъдъчност, без замисляне.
Угнетява ме това, че антиамериканският патос на маниаците намира свои последователи и в демократичните страни. Неонационалистите в Русия и скинарите в Германия на сбирките си крещят: "Смърт на Америка!". Появи се дори модата "интифада". В шествията на антиглобалистите подобни привърженици на модата увиват лицата си по арабски, макар тях нищо да не ги застрашава. Трябва да се разпръсне ореолът около заплашващите със смърт хулигани. Трябва да им се противопоставят образи на борци за демокрация, та ако ще това да са онези трима младежи в четвъртия самолет, които, разбирайки благодарение на мобилните си телефони какво се случва в страната, просто си казали един на друг: "Let's roll, guys!"; и с голи ръце се хвърлили срещу убийците.
Между другото, дори и сега светът продължава да лицемерничи или, ако този израз ни се струва твърде силен, да бъде на различни мнения. Навсякъде се подчертава, че се води война не с исляма, а с терористите. Е, добре, нека оставим баланса на политиците, но мислещите хора трябва да разбират, че вече двайсет години войната все пак се води с исляма. По-точно, ислямът воюва срещу нас и от година на година, както виждаме, тази война става все по-непримирима. Формулираните от аятолах Хомейни тезиси за крайно противопоставяне на християнската либерална цивилизация в една или друга степен завладяват умовете на огромни пространства от земята. Разбира се, далеч не целият милиард мюсюлмани и дори съвсем не всички мюсюлмански страни изпитват ожесточена омраза към демокрациите от западен тип, но през тези години в сърцето на исляма се отдели непримиримо ядро, така да се каже, активът на непримиримите. Дали ще наречем тези хора уахабити или хараджити, или просто ще ги наречем налудничави, не е важно; но именно те, най-ислямските ислямисти, за които дори останалите мюсюлмани си остават "нечисти", образуваха интернационала на омразата.
А ние все още се опитваме да обясняваме това явление с помощта на някакви си концепции с неизтребима марксистка миловидност: последица от колониализма, неравномерно разпределение на богатствата, измислен от тъпаци "златен милиард", коварен глобализъм, прочут евроцентризъм.
Явлението впрочем по-точно се обяснява от психиатрията: маниакално-депресивен синдром, комплекси за малоценност и превъзходство, садистични и мазохистични комплекси, хипертрофирана мегаломания. Последната част от диагнозата все по-често изплува на повърхността: излиза, че Усама е напълно уверен, че той със своите приятели е разрушил Съветския Съюз и че на фона на подобно грандиозно дело ще разруши Америка без много усилия; Басаев, влизайки в Дагестан, не се е съмнявал, че подпалва цял Кавказ и разваля Руската Федерация; Арафат затова и не подписа никакви споразумения, защото се готвеше да се разправи с Израел до края на лятото. С една дума, за да се справим с това явление, ще ни трябват не толкова хипотези, колкото усмирителни ризи.
А вместо това продължаваме да си играем на залъгалки и не дай Боже някъде да кажем, че европейската култура е надминала африканската: хващаме се за ръчичка и тутакси започваме да се извиняваме. Атакуват ни "прогресивни" страни, в това число Мавритания и Судан, повдигайки въпроса за работа и търговия, искат компенсации, а ние не се осмеляваме да възразим: извинете, господа, да, така е, преди четиристотин години европейските гадове и лапачи са започнали да купуват от Африка роби и да ги изпращат зад океана, но кой им е продавал тези роби, нима не африканските гадове и лапачи? Нямаме смелостта и да гъкнем за робите на арабските емири, за купуването на жива стока за харемите. А пък за чеченските зандани и дума не обелваме - да не би да развалим атмосферата в изисканото общество. И ни будалкат ли, будалкат, а ние подвиваме опашка, сякаш нашата съвест е нечиста, а не съвестта на сборището лъжци и демагози.
"Не трябва да се обвинява целият народ" - ето ви любимият стереотип на руските защитници на истината, получен по наследство от всички онези пламенни кръгове от края на деветнайсети век. Защо да не трябва? Нима не трябва да бъдат обвинявани руснаците за национализацията и за Гулаг, немците - за Освиенцим, хуту - за избиването на тутси, афганските мъже - за издевателствата над жените? Какви оправдания имат тези народи, освен мухлясалите стереотипи: не знаехме, не разбирахме, не сме взимали участие? За да се преодолее вината, тя трябва да се признае. Питат: къде е Бог тогава, когато се извършват злодейства? Отговорът е пределно прост: Бог се появява сред нас, когато чувстваме всепроникващо състрадание и братска солидарност. Той ни окуражава в борбата и ни показва единствения ни път - към самоусъвършенстването, по който може би ще достигнем до ново състояние на човешката раса.
На 11 септември, когато с един замах бяха изгорени седем хиляди млади финансисти и бизнесмени от страната, която при всичките си минуси стои като крепост пред разрушителните инстинкти на брадатите изчадия на ада, започна ново сурово летоброене. Страшна е мисълта, че можем да го проиграем, но няма да го проиграем. В това летоброене интелигенцията отново трябва да направи поредната и може би най-важната преоценка на ценностите, преоглеждане на стереотипите.
Има само един свещен стереотип, който трябва да остане непоклатим дори тогава. Дълг на интелигенцията е да критикува поддръжниците на властта. Но и в този постулат трябва да се въведе една поправка. Необходимо е да се следи правителството да не се огъва в борбата с ислямския терор и ако то стои твърдо, ние трябва да сме заедно, тоест също да не се огъваме и да не изпадаме в пораженчество.

в. Московские новости, бр. 40

Василий Аксьонов
Превод от руски Людмил Димитров

1 Пери - временно изгонени от рая ангели в образа на много красиви крилати жени (перс.)