Обувките на Христо Буцев

Коледен разказ II

Това е една съвсем истинска история, която се случи на постоянните герои на тези коледни разкази едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. И макар на мен да не ми е още съвсем ясно как да я тълкувам, поредицата от чисти или преднамерени случайности, от напълно непредвидими или провокирани обстоятелства продължава да ме озадачава и да ме кара да мисля, че нещата може би наистина не са това, което изглеждат, че са.
Всичко започна на маса -- в един ресторант, където бяхме седнали с Гого, Ралица, Христо Буцев, Марина и Коприна да изпием по питие в една тъмна, предколедна декемврийска вечер на 2001. По ред причини не се бяхме виждали в този състав от няколко месеца и удоволствието от срещата беше истинско, макар Христо Буцев да се яви, по думите на Коприна, "силно почерпен". "Този тип вече изпи едно шише уиски", каза Коприна, докато всички си поръчвахме питиетата (самият Буцев беше ухилен до уши и мина на водка). Всички бяхме в прекрасно настроение (Буцев също) и разговорът течеше доста плавно. "Големите" теми като хаотичността в света след терористичните атаки в Съединените щати и хаотичността в страната, породена от леко странно изглеждащите действия на парламентарно представените сили, постепенно се превърнаха във фон за дребните, но важни неща в истинския живот. Какво ще правим в дните, оставащи до Коледа? Къде ще ходим на Нова година? Нещо променя ли се, когато започне да ни се струва, че да "прекараме" по-добре, значи на всяка цена да изядем повече, да изпием повече и да купим повече?
Разговорът се водеше в тази посока, докато на мен не ми хрумна една доста идиотска идея. Обяснявам онова, което ми се струва, че е предисторията й: Преди много години (вече не помня точно кога, но може да е било в средата на 1990-те) в дните преди Коледа присъствах на следната сценка в канцелариите на в. "Култура". За разлика отсега, когато студът е сух, тогава София беше покрита с онази всепроникваща кафеникава киша, в която хора и автомобили се пързалят по улиците и основните новини във вестниците са свързани с рекордния брой счупени ръце и крака в "Пирогов", както и с констатацията, че зимата пак ни е заварила неподготвени. Моето лично мнение е, че ние много често се оказваме неподготвени за нещата, които ни се случват (това се отнася и за политиката), и онази тъмна декемврийска вечер през 19XX година сякаш се превърна в едно малко, но важно доказателство за това. Докато ние си приказвахме нещо с Коприна, влезе Христо Буцев. Човекът изглеждаше като герой във френски черно-бял филм. На главата му се мъдреше шапка-благоевка, която приличаше на обърната купичка за овесени ядки или може би на летяща чиния; дългото, старо палто падаше свободно по върлинестото тяло, нещо като опаковка, която да прикрие къде по-триизмерната душа (която всички ние познаваме); а вратът на Христо Буцев бе увит в неизменния ръчно плетен шал, който от десетилетия символизира социалната прослойка, за която Христо Буцев е емблематичен. Докато Буцев се разсъбличаше, Коприна го започна: "Пак закъсняваш", каза тя. "Броят утре трябва да се предава. Не знаеш ли колко много работа има? Къде е еди-кой си текст? Получи ли еди-какво си? Обади ли се на еди-кого си?"
"Ох, чакай малко да се постопля - отвърна Буцев, докато разтърсваше единия си крак, - че на обувката ми има дупка и краката ми са мокри".
"Виждаш ли се!" - на Коприна й трябваше толкова, за да започне да критикува Буцев за всичко, което той е свършил или не е свършил през живота си. "Цялата ти работа е такава. От двайсет години ходиш все с едни и същи обувки. Заприличал си на... Вземи се в ръце. Стегни се!" Аз едвам сдържах напиращия в гърлото ми смях, но Коприна съвсем сериозно се пенеше, а Буцев съвсем сериозно й обясняваше, че за него обувките и всички останали материални блага нямат никакво значение, защото той предпочита да занимава главата и ръцете си с други неща. Това беше - и продължава да е - любовно-омразното отношение между двамата. За Коприна беше достатъчна една дупка в подметката на обувката на Буцев, за да извади генерални заключения за неговия характер. А на Буцев дори една дупка в подметката на обувката му нямаше да го накара да си купи нови.
Сега се връщаме през декември 2001 - в ресторанта, в който Буцев се яви силно почерпен. "Какво ще кажете да повторим обяда си от преди две години в Панчарево? Нали помните как Буцев ни покани на Коледен обяд в местната кръчма?", казах аз. Идеята се прие със смесени чувства. Ралица каза, че от дълго време планирала да отиде до Мелник идния уикенд. Марина, за която всяко едно пътуване, дори до Панчарево, е изпълнено с рискови приключение, за което е необходима последователна подготовка, даде израз на мълчаливото си неодобрение. Но най-много на идеята се възпротиви самият Буцев. "В никакъв случай", каза той. "По никакъв начин не може да ме накарате да почистя къщата си, за да ви приема."
"Христо - казах аз, - ние няма да дойдем в къщата ти, а ще отидем в кръчмата, точно както преди две години." "Не, не, и не - опъваше се Буцев. Моята къща е толкова разхвърляна, мръсна и неподредена, че въобще никога няма да мога да я оправя. Не искам гости." Единственият член на компанията, комуто моята идея сякаш се хареса, беше Коприна (може би нейната подкрепа беше продиктувана тъкмо от упорството на Буцев да не ни покани). "Много хубаво - каза тя. - И без това нямам какво да правя тази неделя. Хайде да ходим в Панчарево."
Около девет и нещо Христо Буцев се извини и си отиде, давайки правдоподобното обяснение, че последната маршрутка за Панчарево тръгва след половин час. Решението да не ни покани на обяд в Панчарево изглеждаше окончателно.
Но аз съм упорит човек и тъй като много ми се искаше да се разходим до Панчарево в неделя, започнах да убеждавам компанията да промени становището си. Ралица бе сравнително лесна. "Ако времето се развали, на мен няма да ми се ходи до Мелник и можем да отидем до Панчарево", каза тя. Гого изтъкна по-неопределени причини, но и на него като че ли му се искаше да седнем отново в онази панчаревска кръчма, на която никой от нас не помнеше дори името. "Буцев ще го убедим - казах аз, - но хайде да му купим подарък."
"Разбира се, че трябва да му купим подарък - съгласихме се всички, - но какъв да бъде той?" "Имам идея, казах аз. - Хайде да му купим обувки."
Компанията остана леко озадачена от моето предложение. Обувките като подарък са нещо, което е твърде лично. Хората обикновено си подаряват други неща за Коледа - парфюми, шоколадови бонбони. Компактни дискове. Вратовръзка или някакво украшение. В краен случай -- книга. Обувките са нещо прекалено утилитарно. Може би някои съпрузи подаряват на съпрузите или на децата си обувки, но ние все пак бяхме прекалено отдалечени от Буцев, за да си позволим такъв интимен акт. Може би трябваше да го заменим с някаква негова проекция - картинка на обувки, или може би песен?
Освен това имаше и един чисто практически проблем. Макар Коприна да твърдеше, че знае кой номер обувки носи Христо Буцев, у нас имаше лека сянка на съмнение. Големината на краката на хората, вярно, не се променят в голяма амплитуда, особено на тази възраст. Но все пак е малко тъпо да подаряваш обувки на някой, който да не може да ги носи. Аз се опитвах да обясня на моите приятели, че всички тези неясноти могат да бъдат лесно преодолени и че не трябва да оставяме детайлите да ни отклоняват от постигането на генералната цел, която е да купим на Христо Буцев обувки. Може би съм бил убедителен, защото Ралица каза: "Ами то и на моя Георги му трябват обувки." Когато чух това, разбрах, че съм я спечелил за каузата. Събрахме пари в обща каса, Коприна обеща "деликатно" да уточни кой номер обувки носи Христо Буцев, аз потвърдих, че ще купя обувките на следващия ден; разбрахме се да се чуем в неделя да се разберем как ще отидем до Панчарево; и си пожелахме лека нощ.
Самият коледен обяд в панчаревската кръчма не беше нищо особено. Всички като че ли бяхме някъде другаде. Буцев беше препил на предната вечер и пиеше само бира. Туршиите и салатите бяха слаби, ракията беше менте, а храната беше лоша. В един момент, който на мен ми се стори подходящ, аз направих пред Христо съобщението, че имаме подарък за него. Христо прие обувките като нещо съвсем нормално. Той нито се зарадва много, нито остана разочарован. Благодари и каза, че мислил, че ще му станат. Обядът продължи не повече от два часа, което е малко за нашите стандарти, след което се разотидохме по живо по здраво.
На другия ден аз звъннах по телефона на Коприна да я питам дали Христо Буцев носи новите си обувки. "Момент - каза тя, - сега ще проверя." След не повече от половин минута гласът й отново прозвуча в слушалката и аз долових онези опасни акорди, които в случая на Коприна означават тиха ярост. "Този простак въобще не си е премерил обувките. Може би трябваше да му подарим галоши, за си ги носи в онова Панчарево."
Така приключи коледната история с обувките на Христо Буцев. А те бяха много хубави обувки -- класически модел, кафяви; изглеждаха удобни. Няколко месеца след това се наложи да отида в Лондон, където трябваше да се срещна с издателите си. В съботата, в която трябваше да летя обратно, реших да отида до пазара на Портобело роуд, където имах среща с едни приятели да пием по бира в кръчмата на ъгъла на Портобело и Голбърн роуд. Портобело роуд е един от районите на Лондон -- може би единственият район, - където се е запазила атмосферата на 1960-те почти непокътната. Въпрос на една приятна разходка е да слезеш на Нотинг Хил Гейт, да завиеш зад ъгъла на спирката на метрото и да следваш тълпата до началото на пазара. Хората, които живеят в този район, далеч не са толкова инфантилни, колкото героите на "Нотинг Хил". Това са просто донякъде алтернативни хора, за които удоволствието да минеш покрай сергиите с антики, да продължиш надолу покрай Електрик синема и пазара за зеленчуци, да се отбиеш в магазинчето за пътеводители, в които влизаха Джулия Робъртс и Хю Грант, и да се загубиш сред огромното количество джънк под надлеза на Уестуей е по-важно от това да носиш вратовръзка и да работиш в Сити. Джордж Оруел е живял в началото на Портобело роуд, а Мартин Еймис, който е една от основните забележителности на съботния пазар, продължава да живее в долната му част. Повечето лондончани избягват Портобело, защото го намират за прекалено туристическо място (Петикоут Лейн, Хампстед и останалите над 200 улични пазари в този град са къде-къде по-големи и евтини). Но аз лично обичам Портобело. Минаването по него е пътуване както в пространството, така и във времето. В горната му част антикварните магазини са лъснати и скъпи, но колкото по-надолу слизаш, нещата прогресивно загрубяват. Когато стигнеш до испанската кръчма "Галиция", вече ти се струва, че не си в Лондон, а в Истанбул. Нещото, което ти напомня, че това все пак е Запад, е извисяващата се в далечината Трелик Тауър.
Ето - сега аз стоя пред една сергия в най-"грубата" част на пазара и не мога да повярвам на очите си. На сергията - по-скоро едва задържаща равновесие дървена масичка -- един възрастен човек е сложил десетина чифта стари обувки. Всичките от тях са кафяви, и всичките са чисти, лъснати и натъпкани с вестници. Струват по десетина лири чифта. Аз никога не съм си купувал обувки на старо, но от тези точно обувки не мога да откъсна погледа си. Знаете ли защо? Защото точно в средата на тази миниатюрна колекция от експонати на обувната индустрия през последните трийсет-четирийсет години аз виждам... обувките на Христо Буцев. Не е възможно да греша, защото лично ги купих преди няколко месеца. Вярно, сега са вече износени и не блестят така, както когато бяха нови-новенички, но човекът, който се опитва да ми ги продаде, очевидно се е погрижил "да им придаде привлекателен търговски вид". Все пак, тези обувки не са нищо повече от a pair of old brown shoes.
Продавачът на стари обувки усеща вцепенението ми и ме заговаря. "Знаеш ли откъде идват тези обувки?", пита той. "Всичките те са от дядо ми. Преди да умре, дядо ми събираше стари обувки."
"Всъщност, историята е по-дълга. Дядо ми беше обикновен човек, имаше малко магазинче за сирене на ъгъла на Бленъм Кресънт и Кенсингтън Парк роуд. В него той работеше от сутрин до вечер, рядко напускаше района, а единствените му пътувания в чужбина бяха по време на Войната. Първата световна война, разбира се."
Аз запалвам цигара, поглеждам към часовника си и се приближавам по-близо към този човек, защото разбирам, че той не е продавач, а разказвач. "Дядо ми обичаше да си спомня как някаква случайност, някаква непредвидима приумица на съдбата бе спасила живота му. Изпратили го в тила да закупи хранителни продукти няколко дни преди Галиполи. Дядо ми никога не забрави как се върнал при другарите си от полка. Влакът спрял по средата на едно поле, осеяно с трупове. Единственият човек, който слязъл от него, бил дядо ми. От едната страна на железопътната линия труповете били предимно на англичани, австралийци и новозеландци. От другата лежали турците и българите. Това било царство на смъртта - стотици окървавени, обезобразени млади мъже, загинали за някаква кауза, която дядо ми толкова години след това не успя да разбере. В смъртта те били напълно еднакви, но с една съществена разлика. Не униформите (защото повечето от тях били разкъсани, окаляни или покрити с кръв), не пагоните или отличителните белези, а... обувките. От лявата страна на железопътната линия труповете били обути с добре лъснати обувки от качествена кожа. От дясно -- турците и българите имали далеч по-мизерни, разпадащи се обувки; цървули с продупчени подметки. Обувките са това, което прави човека, си казал дядо ми, който беше търговец на сирене и не разбираше много от обувки. Но от друга страна, какъв е техният смисъл, ако хората, които ги носят, са мъртви?"
Човекът на Портобело роуд ме гледа с очи, изпълнени с някаква странна енергия, с някаква налудничавост, и аз за миг помислям, че нещо ме премята. "Но дядо ми беше практичен човек. Когато се върна в Англия след войната, той започна да събира обувки. В неговата глава притежанието на по-голямо количество обувки бе нещо като застраховка срещу криза. Не че той лично можеше да носи толкова много различни обувки. Но смяташе, че ако "стане нещо" - както в края на 1920-те или по време на бомбардировките - обувките ще бъдат сред най-дефицитните и следователно най-ценните стоки." "Размерът на сбирката от обувки на дядо ми стана ясен чак след като той умря, бог да го прости. Преди няколко години баща ми и аз трябваше да направим ремонт на покрива на къщата и за това беше необходимо да разбием една от стените. Извикахме майстор-зидар, който да свърши тази работа. И знаеш ли какво се оказа? Зад тази стена имаше едно помещение, пълно с обувки. Дядо ми бил зазидал всичките обувки, които притежавал, за да ги предпази от крадци. За него обувките бяха най-ценното нещо в живота му", завърши разказа си този човек.
Аз продължавам да гледам обувките на Христо Буцев, които са експонати в тази странна колекция. Може би ни е необходимо по-дълго време да разберем, че дори един такъв обикновен предмет като чифт стари кафяви обувки понякога се оказва нещо съвсем друго?

Антони Георгиев