Пожелай си нещо

Коледен разказ I

Веднага зад завоя хубавата му къща блесна върху заснежения склон. Колкото и да нямаше слънце, все някой лъч успяваше да се отрази от шоколадовите й олуци и тъмната алуминиева дограма, на вид досущ като дървена. Над побелелия покрив се стрелкаха опърничави родопски скали, неопитомени от човешко присъствие, и ако някой искаше да снима коледни картички за девствена, но хай-тек България, тук му беше мястото да щрака. Наоколо имаше и други къщи, автентични свидетели на времената, в които от долните села са се качвали хора на магарета към ливадите си и са косели трева за същите тези магарета; поддържали са плевни, гледали са крави и са въртели колелото на живота с бързината на годишните времена. Зад опушените стъкла на сребристосиньото си ауди инж. Матей Танефф, берлински пенсионер от фирма за отоплителни инсталации, обърса една сълза. Той се беше върнал в България, за да се събере отново с роднините си и с тайното желание да умре сред тях.
Дори и толкова прости желания обаче изискваха подготовка отдалече и титанични усилия да насочваш обстоятелствата в обща посока. Тридесет години на възход и падение сред икономическите условия на една непреклонна страна го бяха връщали отново и отново към някакъв паметен кръг от хора, които си приказваха с тихи гласове пред огнището, ядяха домашни погачи и пиеха мляко с каймак на закуска. Тези образи му се появяваха и когато го уволниха от Сименс, и когато го назначиха в Мерцедес, и когато финишира инженерската си кариера във фирмата за отоплителни инсталации. През живота му минаха няколко германки, които бяха склонни да го приемат в домовете си, ако той не упорстваше да вкара със себе си и татьовите ливади. Спомени отпреди 30-50 години убиваха от скръб този, който ги носеше, и от скука тези, които го слушаха. Постепенно кръгът от роднини с тихи гласове край огнището нарасна до континентални размери и изпомачка повечето връзки на инж. Танефф с видимата действителност. Когато се разбра, че отварят границите за бившите "невъзвръщенци", Танефф дори не тръгна веднага. Две години предвкусва как ще се появи, с кого ще се види и къде ще отиде. Това беше страст, която трябваше да се изживее с подробности.
Точно на завоя аудито поднесе, Танефф несъзнателно натисна газта, за да не изпусне наклона, и колелата се завъртяха свободно върху снега. Отклонението нагоре не беше добре разчистено. Пликът с вакуумирани колбаси на предната седалка се килна настрана и луканките се присъединиха към въстанието на предметите. След още няколко безполезни движения колата попадна в удобен жлеб и там си остана. Рехавата махала от къщи го наблюдаваше от склона с дистанциран интерес. От една бивша плевня, доизградена с тухли, изскочи някаква най-общо казано човешка фигура и се затича надолу към аудито с лопата в ръка. Постепенно Танефф заподозря, че под шала, шапката и овчия кожух се криеше жена. Няколко посивели къдрави кичури се подмятаха на лекия ветрец.
- Айде бе, германеца! Уж щеше да идваш редовно.
Беше Дана, приятелка от детството и местната акушерка. Годините бяха нанесли собствените си щрихи по хитроватото й лице. Той си даваше сметка, че не се беше отървал по-леко. Дана разрови снега пред гумите и нахвърля борови клони. Задницата на нейния москвич стърчеше изпод навеса до плевнята като доказателство, че други хора са се справяли и по-добре.
- Ти пък защо не си долу в Смолян? - поинтересува се той.
- Дойдох да почистя на нашите. Горките, съвсем са се скльохнали.
- Ама са живи, нали? - попита Танефф и завъртя стартера. Колата се люшна напред и угасна. - Виж какво, я ме бутни назад.
- Живи! Тях ги питай - каза Дана и напъна предницата. Аудито се сниза обратно до пътя преди завоя. - Ти да си чувал за вериги върху гумите?
- Само за това не помислих. Един акъл, за кое по-напред. Хайде, тука ще я оставя, пък ще пренеса продуктите на ръка. Като дойде зет ми, ще измислим нещо.
- Както кажеш.
Дана взе по един плик в двете си ръце и тръгна нагоре. Танефф се опъна назад, пое дълбока глътка въздух и я последва с мрежа бутилки. На безкръвната следобедна светлина всичко изглеждаше лилаво - и снегът, и боровете, провесили клони като неподстригани старци, и криво-ляво разчистеният път, който се разклоняваше към отделните къщи. На Танефф му се стори, че под пресния сняг и към неговата къща някой бе утъпкал пътя, но не се замисли върху това. Дана донесе торбите почти до къщата му, остави ги на снега и каза, че ще върви.
- Ела утре вечер да празнуваме Коледа заедно - покани я той. - Ще дойде сестра ми с мъжа си, дъщеря й със семейството и племенника. - Утре съм в Смолян - каза тя. - Няма начин. Но много ти благодаря.
Докато се отдалечаваше през снега, Танефф видя, че от главата й се разнесе дим, който надвишаваше бялата пара от дъха в студено време. В Германия хората далеч не пушеха толкова.
Масивната дъбова врата изглеждаше изподраскана. Ядоса се. На кого му е трябвало да му драска вратата. Когато натисна дръжката и тя безпрепятствено поддаде, картината се доизясни. Влезе в къщата и се смая.
Китениците от земята бяха задигнати. Автоматичната пералня от кухнята липсваше. Леглата се бяха озъбили с дървените си скелети. Дори електрическите крушки бяха отвъртяни. От дупката на един контакт, който явно също беше потрябвал на похитителите, стърчеше жица, раздвоена като змийски език. Танефф се хвана за сърцето и се отпусна в бежовия фотьойл, който някак не беше успял да се хареса. От двадесет и четирите нови одеяла, с които смяташе да посрещне гостите си, нямаше и следа.
- Боже, каква каша - повтаряше той. - Боже, каква каша.
Искаше му се всичко това да се случва на някой друг, защото той нямаше време и възможност да го посрещне. Тази Коледа беше особено важна. На нея най-близките му роднини, и технически погледнато преките му наследници, трябваше да се съберат, да седнат в кръг край огнището и това така да им хареса, че душите им завинаги да останат в плен на жаравата, белия сняг и опърничавите зъбери. На миналата Коледа всичко бе така обещаващо.
Тогава апартаментът на сестра му ухаеше на печена пуйка със зеле и тиквеник, с материали, осигурени от инж. Танефф. Сестра му носеше чинии, суетеше се около него и питаше "Бате, как си?". Мъжът й, професор Панчев, седеше в ъгъла на канапето, от време на време вдигаше чашата си с ракия към Танефф и се усмихваше като прехранен котарак. Дъщеря им, обикновено нервна и изтънчена, сега беше само изтънчена и седеше на масата до мълчаливия си съпруг. По-малкият й брат, Борис, се скъсваше да разказва вицове. Дори старата майка на Танефф се беше вдигнала от леглото и кадеше къщата с тамян. Всички заедно написаха коледните късмети с много мислене и мерак. Дори докато ги пишеха, почти успяха да се изпокарат, защото всеки предлагаше нещо по свой вкус, а само най-доброто трябваше да завърши върху баницата. На края на вечерта, изкривени от ядене, си бяха обещали следващата Коледа отново да прекарат заедно, а Танефф ги беше поканил на още недовършената си планинска къща.
За съжаление, помисли си той, докато си преравяше спомените в подробните тефтери на паметта си, оттогава насам се случиха много неприятности, част от които, надяваше се той, можеха да се поправят сега на новото коледно тържество. Да не говорим, че и майка му почина. "Така е то... Любовта между близките може да победи всичко, но не и съдбата."
Сега трябваше да се обади на всички по мобилния си телефон, за да им каже да не идват. Кой знае дали изобщо тези чукари имаха покритие. "Боже, каква каша". Въпреки студа Танефф отвори прозореца и се загледа навън. Нощта вече се спускаше към земята и снегът сияеше с неземна яснота. Хладният кислород, издишван от хилядите борове наоколо, го замая. Стволовете им, скрити под водопади от сняг, като че ли бучаха или по-скоро целият въздух беше ватиран от плътна тишина, зад която боровете пееха басови песни. Погледът му се върна към олекналата му къща. На поличката над камината при предишното си идване беше оставил новогодишна картичка за настроение. На нея Дядо Коледа с червени бузи караше впряг от еленчета. Танефф поклати укоризнено глава. Все пак работата на стареца беше да дава, а не да взема.
Едно от еленчетата на картичката, сякаш в отговор на жеста му, също тръсна глава. Чуха се далечни камбанки. Обладан от съмнения в здравия си разум, Танефф взе картичката в ръце и се вгледа с цялото си внимание. Дядо Коледа шибна еленчетата и те потеглиха. Сребристият впряг се изниза вън от очертанията на картона и на негово място останаха само две бели следи от шейната и димяща купчина еленови лайна.
Отвън долетя приглушен от снега тропот и пръхтене. Един червен чувал се прехвърли през прозореца, последван от червендалест старец с гъста бяла брада и могъщ корем. С ръмжене и пъшкане успя да се прехвърли през прозореца и засипа пода със сняг.
- Чакай, кой си ти? - попита Танефф и отстъпи назад.
- Кой съм аз ли? Феята Снежанка! На кого ти приличам, бе човек? - каза старецът и разтвори ръце като за прегръдка.
- На Дядо Коледа - измънка Танефф. Разтри очи и пак ги отвори. Дядо Коледа си беше там, в червен костюм с кожени гарнитурки, и си засукваше мустака. Изглежда, че беше решил да даде малко време на инж. Танефф, докато се ориентира в положението.
- А не трябваше ли да минеш през комина?
- По принцип да, но след като прозорецът е отворен... Честно казано, най-трудно ми е в панелките. Нямаш представа какво е да се промъкваш по тръбите за парното. Но карай, това са си мои грижи.
- А шейната къде я остави, на покрива ли е?
- Не - каза Дядо Коледа, - паркирах я до аудито.
И после, сякаш прочел мятащата се мисъл на Танефф, добави "не съм го издраскал".
Танефф още не можеше да се опомни.
- Значи ти все пак изглеждаш така! Червена шапка с пискюл, бяла брада, шкембе... Както те рисуват...
- Е, не обезателно - прекъсна го старецът. - В известен смисъл съм принуден да изглеждам така. Кажи, ако се бях появил като дългокоса мадама с черни жартиери, щеше ли да ме познаеш?
- Изключено - призна си Танефф, като не пропусна да отбележи наум, че идеята не беше чак толкова лоша.
- Е, видя ли? Кажи сега, какво си се сдухал? "Все пак работата на стареца е да дава, не да взима". Обиждаш ме бе, човек.
Танефф изпита притеснените тръпки на човек, който си е мислел, че се къпе насаме, а ваната, сапунът и гъбата са се оказали живи. Извади една от бутилките, които беше домъкнал на ръце до къщата, изрови оцеляла пластмасова чаша от дъното на бюфета и си наля форсмажорна доза отлежала гроздова.
- Виж какво, питаш ме и аз ще ти кажа. Тридесет години мечтаех да се върна в родния си край, при близките си и толкоз. И сега какво - майка ми почина, племенницата ми е пред развод, идвам тука и заварвам цялата къща опоскана. Как ще ми обясниш това?
- Е какво, искаше да се върнеш, върна се. Ето ти едно изпълнено желание - каза Дядо Коледа с поглед към земята, но все пак не изглеждаше крайно смутен. - Ми тук е така, краде се. Малко са вещите.
- И къде отидоха моите вещи?
- При едно много симпатично циганско семейство с четири деца. Одеялата особено добре им дойдоха. Те си пожелаха да им е топло на Коледа и сега са си екстра.
- И аз сега да се радвам ли?
- Не виждам какво друго ти остава - каза Дядо Коледа с добродушна усмивка.
- Значи ти взимаш от едни и даваш на други. Ами ти не си никакъв дядо Коледа, бе, ти си бил Робин Худ!
- От друга страна, противно на представите ти, не съм и фабрика за производство на родопски одеяла "Девин". Казах, че при вас вещите са малко и никак не е лесно да се изпълнят желанията на всеки. Пък желания да искаш! - додаде той и махна с ръка.
- Добре де, я да направим разбор сега от миналата Коледа и да видим какво стана, та майка после почина - разпали се Танефф. Той беше привикнал на точна документация и не допускаше да му минават някакви неясни твърдения за уж изпълнени производствени задачи.
Дядо Коледа извади пакет синьо Victory и си запали цигара.
- Какво, ти пушиш?
- Никога пред деца - смути се той.
- Е, какво ще кажеш за майка ми?
- Помниш ли какъв късмет й се падна? "Ще преживееш звездни мигове". Даже ти го беше измислил и се надяваше да ти се падне. Е, тя вече е на небето. Всъщност по този начин успях да сбъдна желанията и на сестра ти и на зет ти. На сестра ти й се паднаха "пари" и наследи апартамента, а професорът отдавна си мечтаеше старата да му се махне от главата. И ето, неговият късмет беше "сбъднато желание".
- Зет ми? Хубава работа!
- Ами-и-и... - проточи Дядо Коледа и вдигна заскрежени вежди.
- А племенницата ми? Тя е в развод. Надявах се сега да ги сдобря с момчето й.
- Кажи сега лесно ли ми е? Аз ви изпълнявам желанията, вие си пречите един на друг да ви се сбъднат. На момчето му излезе "голяма любов". Честно казано, такова нещо вече не би могло да се случи между него и племенницата ти. Всъщност те от години не си говорят. А на нея й се падна "мъдрост, прозрение" и ето, отвори й се добра възможност да обмисли живота си на спокойствие. По-нататък ще й сбъдна още желания.
- Чакай, аз мисля, че нито едно от тези желания не беше истински пожелано - спря го Танефф.
- Как така не беше пожелано? Не мога да те разбера. Искаш да кажеш, че си искал да дойдеш в България, а всъщност си искал да си останеш в Германия?
- Не обезателно. Гледай сега одеялата...
- Ами тогава реши точно какво искаш и ми кажи, защото не си само ти на света. А одеялата, няма начин, те са страничен ефект.
- Така е - съгласи се Танефф. И внезапно се сети, че трябваше да се обади на гостите си да не идват. Поне на племенника, който имаше GSM.
- Не си прави труда. Момчето и без това няма да дойде. Освен това той сам ще ти се обади. Хванали са го на турската граница с три кила хероин. "Повишение в службата", ако си спомняш.
- Службата? Че каква е тая служба?
- Честно казано, не ти и трябва да я знаеш - каза Дядо Коледа и удари няколко гълтока от бутилката.
- А моето желание? - попита със страх Танефф. - На мен ми се падна "голям късмет". Сега какво, ще умра от метеорит ли?
Дядо Коледа затвори прозореца, включи подовото отопление и запали свещника над камината. Обърна се и го изгледа озадачено.
- Що за идея? Ти май ме бъркаш с Архангел Михаил. Той е доста по-висок от мене, така, крилата, меча... нямаме нищо общо. Не, няма да умреш. Вярно е, че добрите ти роднини вече си пожелаха вилата ти, но аз ще им я пратя на снимка. Ти имай грижата, де. Що се отнася до твоя късмет, ти и без това цял живот не можа нито да го измислиш, нито да го познаеш... Е, добре че съм аз насреща.
- Пийни сега топла супа.
Танефф инстинктивно се дръпна назад. Дана гонеше устата му с лъжица. Танефф се облещи.
- Как влезе тук?
- Хич не ми беше трудно. Видях, че продуктите ти още стоят на снега и дойдох да проверя какво става. Май и тебе са те обрали. Особено сега, по Коледа, къща не остава неразбита.
Той лапна с благодарност топлата лъжица разтворим бульон и се вгледа в очите на старата си приятелка, зелени като борови върхове, оградени с жив плет от бръчици.
- Ей, Дано, защо сега не бяхме по-млади? - неочаквано за самия себе си попита той.
- К'во ти пука? - каза тя и загаси фаса си в празния пакет синьо Victory.

Кристин Димитрова