Интелектуалецът на власт
е като дървено желязо
- Вие в радиото като че ли пострадахте от хора, обявили се тъкмо за интелектуалци? Дори, доколкото си спомням, тръгна и някаква подписка на люде, обявили се за такива.
- Да, доколкото тази единица - НСРТ, бе дефинирана в последния си вариант като убежище за интелектуалци. Начин за отблагодаряване към интелектуалци. И ако има някакво обяснение за настървяването на хората към предишния състав на съвета, то беше тъкмо заради тази двойственост в тяхното поведение: че на равнището на имена, на равнището на своите книги - да, интелектуалци са! Докато в ролята си на хора, работещи в тази администрация, те бяха повече екзекутори. Наред с писателите Ивайло Петров, Александър Томов, Димитър Коруджиев - и поетът Иван Бориславов, композиторът с хладен ум Александър Бръзицов, клиентелистът-издател Анго Боянов, драматургът Румен Шомов, който си търсеше само щатна бройка... Този почти клуб на вече не младата художественотворческа интелигенция организира уникална радиокриза, на практика беззаконие, превъртя копчето на епохите, за да започне да се излъчва ретро-радио в стил "Сталин е умрял, а Хрушчов още не е провел своя исторически конгрес". Мразя тази история, мъча се да й се надсмивам, а и много ме е страх, че пак ще се повтори. Скоро ще стане една година оттогава, възможни са нови акции и порочни кръгове както в телевизията, така и в радиото. За самото радио нямаше никаква полза, дивидент някакъв от горчивия урок. Напротив - атрофира, развива лошите страни на термита от социалистическата епоха, в който огромни колонии от хора не различават позора от оцеляването. По-скоро добрите неща са на изчезване на "Драган Цанков" 4. Постепенно ръждясват доскоро живи части на програмата, а и "Хоризонт" изглежда изцяло отдаден на скуката и дежурните импулси на държавните чиновници. Администрацията в радиото не просто е разположена в сградата с изглед на обърната пирамида, тя не може да излезе от тази метафора. Най-често действа напълно обратно както на медийните, така и на журналистическите интереси, по-скоро е паразит със своята всеядност и обърканост. НСРТ не бе в състояние да се намеси във вътрешните механизми; трябва официално да признаем, че съветът се оказа просто трансмисия на властта. Поначало съветът започна с грешка и първият грях бе внесен от сините лобита при избора на генерален директор на радиото. Много е важно точно през съвета да се погледне защо така се случи.
- Защо, според вас?
- Струва ми се, че имаха някакви запаси от жестокост в себе си. От една злоба. По някакъв начин ги разсипа моралната претенция на обществото към тях. И страхът, че всяка грешка с течение на времето се увеличава. Интелектуалците, начело с Томов, имаха гузна съвест пред Костов. Искаха да му се реваншират. Затова въвлякоха радиото в сценария, че е политически враг на правителството. Разбира се, сравнението бе с Националната телевизия, а желанието скромно - да не се излъчва нищо критично по адрес на кабинета. Като водеща на "Неделя 150" бях наясно с желанието просто да не се противоречи и да не се включват "враждебни" лица. За да се стигне до пълния информационен уют, чийто модел бе Националната телевизия. Натискът се усилваше с течение на времето и когато кабинетът, въобще сините, съзряха кризата в общественото доверие, посегнаха към административно насилие, което е безсмислено по правило, а в този случай още повече.
- А ролята на Петър Стоянов? Все пак той имаше съвсем немалобройна квота в НСРТ, защо не се намеси, не се прояви като морален коректив на грешките на управлението?
- Радиоконфликтът е добър начин да се осветлят взаимоотношенията Костов - Стоянов. Според мен, бяха натегнати и враждебни още по онова време. Направо искра протичаше заради тази властова ниша. Ако говорим по-общо, изглежда, че бяха тръгнали към братоубийствено взаимно разрушаване, което, разбира се, се долавяше по-надолу в техните среди. По време на радиоконфликта Стоянов прие и временно управляващия, и стачкуващите, но по-скоро за пред обективите; държа ни изкъсо и заяви, че еднакво осъжда и двете страни. На излизане в кулоарите на недоумението какво беше това "спасително", дойде новината за смъртта на известен пловдивски поет и президентът заключи: "Е, има и по-страшни неща от вашите". Още преди година Стоянов бе вцепенен от предстоящите демократични процедури и с пасивността си направо превърна хората, които се съпротивяваха на административното насилие, в натурщици от абсурден филм. Така или иначе, не се възползва от повода да се разграничи официално от "лошите" в СДС. Това, което се прояви с негово участие в този епизод, ми изглеждаше така: не нещата, каквито са, са важни, а моят интерес. Това е политика, която мисли и действа заради инструментите си, не и заради състоянието на пациента, не и заради въпроса ще издържи ли той интервенцията? Може би това е юридическото "отклонение", което следваха и в НСРТ - че медиата може всичко да понесе. Хората престават да бъдат лица, човешки единици, така да се каже; по-скоро са сведени до предмети и конфликти. Разбира се, медиата, за разлика от човека, всичко може да понесе.
- Уж интелектуалците мислят за пациента. В този смисъл не се ли разминаха вашите очаквания с техните действия? Не ви ли изненадаха, все пак там имаше доста сериозни имена, талантливи?
- Да си призная, поначало не съм очаквала нещо друго заради абсурда, че творецът на власт е нещо като дървено желязо. Тези роли никъде не се засякоха. От непроницаемия класик Ивайло Петров (никой не е чул какво мисли по медийни въпроси) до ясния Йоско, през "добродетелния" Димитър Коруджиев до Александър Томов премина само една вълна: да преследват тесногръдо и безсмислено всичко, което според тях не е това, което трябва да бъде. Скромен замисъл за една човеколюбива цел. Случи се нещо още по-лошо. Александър Томов превърна тази административна несполука в извор на нескончаема вуду-литературна игра и ден не минава, без да прониже върху кинжала-карфица някоя медийна или публична личност, за да се леят мастилени сълзи и кръв. Самият той огорчи и унизи десетки хора и накрая нарече това игра. Наистина е игра, защото друг плаща сметката около финансовото фиаско на радиото - данъкоплатецът. Сигурна съм, че всички тези хора са като Едит Пиаф - за нищо не съжаляват.
- Това ли е съдбата на интелектуалеца - да партизанства?
- Нека не бъркаме, има и почтени хора. Тези, които раждат оригиналните факти. Но какво е институцията "медиен съвет"? Една машинка за говорене, няма никакво значение нейното слово. Само укрива пипалата на голямата власт. А можеше да бъде друго. И тези хора (както малцина от тях направиха) можеха да положат началото на една съпротива, началото на едно ново убежище за интелектуалци. Мисля, че от един момент нататък тази историйка показа, че на практика няма дух. Няма убежища. А би могло. И писателският провал подготви настъплението на посредствеността сега. Интелектуалецът е същество като всички останали. Нека бъде десен, нека бъде ляв, но съдбата му е да съдържа в по-голяма степен човешкото и да разтваря политическия живот, който се сипе наоколо. Защо след решението на съда Томов и сие просто не се извиниха? Това е само един милиметър от по-големия дебат, който десните интелектуалци не са в състояние да проведат, да опитат поне диалог за големия провал на сините. Както по времето на Живков: след катаклизма е виновен само Първият, не и велзевулите, които са нашепвали.
- Но защо интелектуалци, най-вече интелектуалци се съгласяват да бъдат назначавани на подобни синекурни места? Защо се изкушават да бъдат част и дори в услуга на системата, а не нейният по презумпция разумен коректив?
- В момента употребявате думата "интелектуалец" като нещо много високо. Нека не забравяме, че единствено заради придаването й на висш морален смисъл в началото на прехода тя е поела тази морална роля. Не думата, разбира се, а отношението към нея. Не смятам, че има такъв морален смисъл. Тя може да служи за тип човек, на който се удава да я удържи; но може да служи в еднаква степен и на лошото. А също така си мисля, че понякога хората, надарени с някакъв талант, са способни да извършат по-големи, по-необикновени подлости от другите. През страниците на вашия вестник е ясно защо: това е излъганата, битата кохорта, която вярваше, че е възможно по-справедливо общество. Така са сложени нещата в България, че не може да просъществуваш с интелектуален продукт встрани от държавния стол, от държавната работа, непременно трябва да преминеш през властта. Писателството смяташе, че е нормално да заеме определени места и да ги има за сметка на журналистите. Някак си неговата роля е по-значима. Обикновено се смята, че доста посредствени лица обитават тези места и те винаги могат да бъдат сменени от по-реномирани, поне по-известни. Там е работата, че на равнището на това удържане аз не съм убедена, че хората с имена го могат. Че биха направили нещо по-различно. Интелектуалецът може и да удържи, когато е встрани от нетрайното внимание на властта и медиите, но е в състояние и да върши всекидневното - да използва политиката, за да скочи по-високо. Не сме ли изумени свидетели на този битов индивидуализъм, който казва: "Защо не аз?". Освен политическите хитреци и техните схеми, не са ли съавтори на сценария за връщането на Симеон пак интелектуалци? Всички сме заложници на порочния кръг, който се извървява от едно правителство до друго - все на ръба, на свършека на надеждата, на ръба на провала... И отново тръгват обществените настроения от нулата. Ако баба Ванга например беше жива, сигурно щеше да бъде...
... министър на надеждата?
- Ами да.
- Все пак пресичат ли се интелектуалното и журналистическото? И ако има точки на съприкосновение, те в сътрудничество ли са или в противостояние? Повече към конфликт или повече към разбирателство клонят техните взаимоотношения?
- В много малко неща се пресичат, почти не се докосват. Освен всичко, журналистиката е един вид техника, но и много напрегнат начин да съзираш общественото. Няма много достойнства това, което се прави всекидневно, и аз се съпротивявам на медийните отражения на тази наша реалност. На съвсем никаквите събития, които съобщаваме. Журналистиката е така направена - да бъде бързоречие. Случките, които съобщава, са микроскопични. Тя е направена да може бързо да реагира. Случило се е нещо глобално в нашето време - от сериозната плът на живота се е отделил някакъв лекомислен, но продаваем дух. Виждаме го като във филма "То" - да се плези отвсякъде. Разбира се, журналистиката се докосва, възпроизвежда основните въпроси, които си задава разумът и в нашата ситуация, но като че ли това няма относителна тежест, както се казва, не се рентира.
- Не е ли така, защото журналистиката се отдаде прекалено на политиката? Бе прелъстена от нея и се хвърли в ръцете й?
- Безспорно има удобства в това положение - според политическия език всичко е допустимо, там видовете са просто полезни, нещо като планетата на животните - заради системата съжителстват както хищниците, така и плазмодиите. Политическото не задава морални въпроси. Както виждате, на мястото на крушението започва нещо друго, някакво роене, нова сергия и прочие. А и победителите само в началото провеждат някаква хигиена към предишните, по-скоро забравят моралните си послания по средата на мандата. В този смисъл медиата въобще не може да поддържа такъв диалог.
- Това не прави ли журналистиката много предсказуема?
- Журналистиката е съобщението, казано класически. Тя не може да поназнайва какво предстои. Тя изживява своята радост от самото съобщаване. До голяма степен това е нормално. Ако трябва да се сравнява, би стояла в сервизните помещения. Но тя не е слугиня, както казваше там един философ, а човекът, който прави връзките.
- Но във вихъра на политическото тя забрави да съобщава интелектуалното и така някак си го лиши от авторитет.
- Не, не трябва да й се връзва такъв голям кусур. Защо не ви занимава мисълта, че даже литературата отстъпи от каузата да прави свои съобщения на фона на това, което съобщават вестниците или другите медии? Литературата официално напусна тази роля, не я желае. Е, добре, има и жанр "вулгарен роман", но другите защо се отказаха? Този отказ, а той е отказ, трябва да ни боли повече.
- Тогава вината е на интелектуалците - че се самоизолираха?
- Хората започнаха да говорят със стомасите си. Ако другото е говорене с ума, това е вентролоквизъм. Добре, нека ние останем между наивниците, които смятат, че тук и там има академично недосегаеми хора, които продължават да бъдат умствениците на времето. Но имам чувството, че в нашия разговор всичко минава през "почтено-непочтено". Не е така в живота. Нереалистично е да сметнем, че нещата се движат в крайностите на "почтено-непочтено".
- Тъжно звучи това.
- Не зная. Понякога ми се струва, че се иска повече, отколкото е нормално. Допускам, че историята не е чак толкова тъжна... Освен ако в близко време не получим някакви очевидни доказателства за национално благополучие.
- Да излезем от фазата на вентрилоквизма?
- Да.

Разговора води Митко Новков


Лили Маринкова е дългогодишна журналистка, едно от най-известните имена в Българското национално радио. Водеща е на седмичното предаване "Неделя 150" в БНР.
Разговор с
Лили Маринкова