Интелектуалецът - този,
който крепи лисицата на небето
- Имате ли личен мотив да се включите в този дебат?
- Имам личен мотив, да. Аз съм от това котило, роден съм там и моето първоначално интелектуално и етично възпитание изискваше от мене някак си да принадлежа към този слой на обществото. "Трудно е да бъдеш бог" на Аркадий и Борис Стругацки и прочие. По-късно категорично реших да изляза от всичко това и обозначих личния си отказ - в рамките на моя живот, нали, - напускайки, както аз го наричам, разделението на труда. Казах, че повече няма да участвам в разделението на труда и даже стана един доста голям скандал след една, според мен, безобразна реч на Иван Станев - безобразна както интелектуално, така и морално - в Гьолечица, тогавашната, хубавата Гьолечица на Деян Деянов. Тогава аз произнесох репликата: "Интелигенцията е на бунището". Участниците много се засегнаха, може да си представите какво ми се изсипа на главата: те бяха дълбоко уверени, че тяхното велико време настава, както пишеше в една известна статия, а аз бях убеден, че те са на бунището. Всъщност случиха се и двете: настана великото им време, в края на което те се оказаха на бунището. Обратно, сега - все повече поумнявайки, помъдрявайки, остарявайки - съм убеден, че тази моя тогавашна позиция е интелектуално глупава и че това е решаващо важна, макар и луксозна съставка на обществото, особено на нашето. Все по ми е важно да има интелектуалци в България и това ми е личният мотив.
- Значи има нещо симпатично в интелектуалците?
- То не е до симпатично, то е изключително съществено. Освен това е разпънато на един своеобразен исторически кръст, свързан с функциите на интелигенцията при социализма.
- Имате предвид вашата теза за допълващите се задачи на интелигенция и номенклатурата по времето на социализма?
- Да, те имаха допълващи се задачи. При функционирането на сталинското общество основната, главната функция на номенклатурата бе да осигури достъп на езика на властта до всички пунктове на обществото. Тази задача се решаваше с огън и меч, с цялата необходима жестокост. В сталинското общество има един глас и той няма алтернатива, втори глас не е възможен; това е гласът на властта и той кънти във всички публични пространства. По теория даже се предполага, че кънти във всички пространства изобщо, но на практика някои пространства остават отвън, например семейните общности. Но дори и те са засегнати и застрашени на един определен етап. Ако номенклатурата в широкия смисъл на думата (или кастата на воините, или на принцовете, да го кажем) изпълнява тази функция, то въпросът какво да говори този глас на властта не е толкова прост и лесен, колкото изглежда на пръв поглед. Разбира се, този глас непрекъснато самохвалства, има една инвариантно звучаща нота в него, едно постоянно съдържание, което е следното: "Ние сме на власт, това е най-добрата власт, няма друга власт, няма да има друга власт, ние сме най-силната власт в историята на човечеството, ние ще бъдем на власт някога над целия свят." Но то все пак е само част от цялото, само инвариантно присъстващ маркер на този език, който не може да бъде съдържанието на езика. Затова при Сталин, при сталинизма се развива, свръхразвива, всъщност безпрецедентно в историята на човечеството, такъв един специфичен социален слой, който твори съдържанието на езика. Това е интелигенцията. Социалистическата интелигенция има огромна функция в онова общество - да дава съдържанието на властовия език. Тъй като почти всички други езици са забранени, тя има огромна, почти непосилна задача - с която, впрочем, се справя - да опише цял един несъществуващ свят. Да го нарисува, да го възпее, да го разкаже, да го изстихоплетства, да го въплъти в мрамор, стъкло, да го музицира, да го съпроводи, да го тонрежисира, най-сетне да го превърне в пластични фигури на милионните маси... Това е главната функция на интелигенцията при социализма и затова тя е галеницата на този социализъм. Има една илюзия, че интелигенцията е най-жестоко пострадалият слой при социализма. Това не е истина. Илюзията се получава от това, че интелигенцията документира най-добре своето страдание, тъй като тя владее изразните средства. Нещо повече, това й е професия. Затова екзекуцията (това не значи, че омаловажавам чудовищността на станалото, просто констатирам факт) на един писател, затварянето на друг поет или малтретирането на трети кинодеец е широкоизвестен факт, описван, предъвкван... Не казвам, че не трябва да се прави така, но ликвидирането примерно на 1 млн. селяни от Тамбовска област заради притежанието на две кокошки в повече остава за статистиката. Ако остава. Другите социални слоеве не са в състояние да артикулират страданието си, тъй като властта осигурява пълна тишина в залата по време на самите екзекуции. Значително по-страшните страдания, които се изсипват върху другите социални слоеве от тази система, остават недокументирани или post factum документирани, както е случаят с "Архипелаг ГУЛаг", да речем, където някой години след това чак запознава обществото с факти и пак естествено - поради социалната позиция на автора - извежда страданието на интелигенцията като - 1. Смешно е да се каже за нея, че е галеник, защото репресията си е репресия, но е относително по-добре, да не говорим за стандарт на живот. Там е много по-добре - решително, изключително, рязко. Това прави социалистическата интелигенция съучастник в тази история. В същото време тя мисли себе си като съпротивителна сила, понеже донякъде представлява алтернативна власт. Обърнете внимание: ако формата на езика е обезпечена от номенклатурата, то съдържанието е обезпечено от интелигенцията. Има обаче известно противоречие между форма и съдържание (него винаги го има) и на тази база тя представлява в някакъв смисъл алтернатива. Слаба алтернатива, но все пак единствената оцеляваща алтернатива, защото другите социални слоеве не са били допуснати да изразяват каквито и да било послания. Така бавно и постепенно, особено след 56-а година, на социалистическата интелигенция се разрешават първо вътрешни интелигентски кодове, после даже малко да влияе на някакви други условия, да говори език не чак алтернативен, но донякъде различен от властта. Например в избора на тематика. Разрешават й не винаги да маркира всички свои текстове с "Да живее властта!". Много текстове се пускат, където властта не се споменава, но, разбира се, не й разрешават никога да каже "Долу властта!". Всъщност когато някой си го позволява, той си получава репресията. Има нещо като договор между майката - номенклатурата, и детето - интелигенцията, защото - отново казвам - тя е създадена от тази номенклатура, селектирана, обучена, платена, изведена на стрелкова позиция и т.н.; договор, че може в своята детска стая да не казва през цялото време на майката: "Колко си добра!". Което тя смята за голяма своя съпротива, забравяйки, че все пак основната й функция, главната й функция напълно се запазва. Социалистическата интелигенция е, собствено казано, неразривна част от онази система. Тя обаче получава друг вид самосъзнание. Започва да израства, особено младите поколения. (Разбира се, много опростявам картината, но тъй като за тази истина въобще не се говори, предпочитам да я кажа огрубено и крайно, отколкото да я обградя с уговорки, където общото ми съждение ще се загуби.) В резултат към края на социализма този социален слой по сериозен начин мисли себе си за гробокопач на социализма. Бидейки негово дете, нещо повече, бидейки създател на кръвта му, непрекъснат извор на този социализъм, той започва да самоосъзнава себе си като носител на демократизация и ликвидатор. С това самосъзнание интелигенцията влиза във финалната сделка на социализма. В някои страни тази финална сделка протича на кръгли маси, в други по друг начин, но финалната сделка е сводима до едно изречение: легитимация чрез противопоставяне. Двете части - тази, която силово налагаше формата на езика, и другата, която пораждаше съдържанието, просто се противопоставиха една на друга и обявиха себе си за елита на следващото общество. Това технически се случи. По тази причина изглежда като бунт. Фактически обаче това не е поява на един елит на мястото на друг, не е заменянето на едни власти с техни алтернативи; това е раздвояване на дотогава единната власт. Протече диференциация на единната власт и днес това опростено се изразява с "БСП и СДС са деца на БКП". Някои го разказват като някакъв вид замисъл, вид манипулация... Нищо подобно, никой не е замислял нищо, никой никого не е манипулирал. Просто дотогава действащият елит се диференцира, противопостави се публично и чрез тази противопоставеност спечели легитимността на своето следващо съществуване. Това е разликата между модела на нашата "революция" и Френската революция, където на мястото на някакви дьо Бражелони и т.н. излизат хора без "дьо"-та. Тези хора без "дьо"-та са били преди това от долната класа, после отиват в горната и са вече елит. Такова нещо не виждаме при нас. При нас правилата на противопоставянето дадоха по-нататъшния задгробен живот на двата елита като вече алтернативни, нови елити. Тук обаче се получи една коварна шега. Номенклатурата успя да преакумулира своите капитали в реални, главно в икономически. Интелигенцията само на ранния етап успя да преформулира своите символни капитали в политически. След което в по-голямата си част изгуби излаз в по-нататъшния сюжет поради изчерпване на социалната си функция. Социалната функция по организацията на производството остава, социалната функция по създаване на нов език и прославяне на една несъществуваща действителност отпада. Затова интелигенцията изпадна в позицията на загиваща класа. Мина през ужасни гърчове, трудно разбиране на ситуацията, почувства се предадена, излъгана, изоставена и завърши целия този път с проклятие към собствения си народ, което е освен всичко друго и грозно. Разбира се, казаното налага много уговорки, но тъй като тази теза не звучи в обществото, аз искам да я изкажа по радикален начин, макар и някой след това да ми се обиди.
- Вие обаче говорите за интелигенцията. Но какво общо има всичко това с интелектуалеца? Нали той е различен от нея...
- Да, съвкупност от интелектуалци не е равно на интелигенция. И тук стигаме до много по-едър мащаб на разсъждение: във всички индоевропейски общества е имало воини, принцове, имало е и брамини. По много причини това е универсално явление в цивилизациите през последните хилядолетия. Интелектуалецът е този, който с обществената си функция стои на мястото на брамина. Това е човекът, който "отговаря" за връзките с отвъдното. Това отвъдно може, разбира се, да бъде самият Бог, но може да е и история, някое морално отвъдно... Най-различни вариации на отвъдно познаваме. Интелектуалецът, браминът, свещеникът, все едно, притежава определен вид власт, отговаря за определен вид ред и това е редът на отвъдното, който присъства тук и постоянно изисква от нас разни работи, които не минават без това отвъдно. Той е посредническа фигура. Обществото не може да остане без интелектуалци. Ние, разбира се, имаме икономическа криза, имаме политическа криза, имаме може би етническа криза, но преди всичко и основно имаме криза на връзките с отвъдността. Ние сме общество, което е с дълбоко объркани връзки с отвъдността, общество, неразбиращо своя произход, незнаещо своето бъдеще. Имаме огромен дефицит от хора, които да доставят това отвъдно на своите, да речем, съотечественици. И в това отношение нашите интелектуалци са в огромен и трудно възстановим дефицит.
- Защото се припознават повече като интелигенти ли?
- Не. Защото като бивша социалистическа интелигенция живеят в една много важна и много утешителна за социалистическия интелигент илюзия - че не носи никаква отговорност. Той е един много добър човек, с определени знания, има култура, познава и признава авторитети, иска да доведе тези култура и знания до хората, а някой му пречи. Пречи му лошият - партийният секретар, Държавна сигурност, парите, властта му пречи. В тази картина има нещо вярно, но се подменя решаващото - подменя се фактът, че той самият е вид власт. И вместо да се замисли защо е толкова слаба власт и да започне да иска себе си като по-силна, той отказва самия факт, че е власт. Той е толкова надарен, толкова такъв, а те не му дават: лошите не му дават да разкаже, да напише своите романи, да изкаже своите мисли и т.н. И вместо да се запита: "Защо аз съм много слаба власт, която не успява да отстои реда, който смятам за добър, а другата власт, която е толкова мерзка и отвратителна - тя успява?", вместо да критикува себе си като слаба власт, той се утешава с по-лесната за него мисъл, че въобще не е власт. И затова изглежда просто като много по-добър от бай Иван и репресиран. Той не отговаря за нищо и не е виновен за нищо по принцип; те са му виновни. Виновни му се оказват първоначално, разбира се, репресаторите, а по-късно и бай Иван. Това е неизбежната логика на бившия социалистически интелигент. Това е много страшен комплекс, който никъде другаде по света няма да видите: той отказва да мисли себе си като отговарящ за реда в света, снема от себе си тази отговорност, прехвърля я върху някакви лоши и оттук няма никакви, собствено казано, отговорности и задачи, освен да мрънка и да казва: "Ами аз нямам пари, затова няма хубави романи."
- Един вид "Този свят не е мой и аз не съм от този свят"?
- Така. С това обаче е отказано най-важното, отказана е една изключително важна функция, никой брамин не може да си позволи да постъпи така. Ти отговаряш за реда в света, отговаряш за моралния закон в света, отговаряш за това, че има Бог или както там го разбираш. Или за това, че ние имаме минало, т.е. че сме българи. Ние не сме българи всъщност, ние сме едни от хората, ние ставаме българи всеки божи ден благодарение на факта, че някакъв вид хора поддържат един изкуствен ред, който иначе не би съществувал. Но въпросът е, че този ред произтича от специфичната дейност на тези хора, които ни свързват с отвъдността, в случая с отвъдността на миналото, с хора, които са умрели. Същото може да бъде с отвъдността на бъдещето. Въпросът е, че без дейността на тия хора този ред го няма и ти си абсолютно отговорен, ако си интелектуалец, за непрекъснатите опити да възниква този ред. Нашият обаче, понеже е социнтелигент, не мисли себе си като власт, не носи отговорност, за разлика дори от един индиански жрец, шаман, който отговаря за лисицата, която държи небето, и непрекъснато с тая лисица се занимава по цял ден и успява да докара лисицата да издържи небето. Докато нашият заявява, че той знае, че лисицата държи небето, обаче едни лоши тука му пречат и ето, вижте, как рухна обществото, остави ги, бе, простаци!... Това е повредата. Моето твърдение се състои в това, че той вече не е социнтелектуалец, защото властта няма потребност от него, и още не е просто интелектуалец, защото не се е научил да издържа целия свят на гърба си, каквото всички интелектуалци правят, и да настоява, че редът не трябва да бъде този, който е, тоест реалността, а някакъв друг - сакрален, свещен, отвъден, не обсъждам какъв точно.
- Нека сега поставя нещата на две плоскости: първо, обяснението, давано от социнтелегенцията на социалистическия свят, и, второ, липсата на такива обяснения за постсоциалистическия свят. Но празно няма - нито в природата, нито в обществото. Не ли поради това се навъдиха политолози, експерти, всякакви там специалисти, дошли да компенсират целия този дефицит на обясняването на отвъдното?
- Политолозите и социолозите и цялата наша плява потрябвахме на властта, на новия вид власт. И в този смисъл се вписваме в класическия модел на социалистическата интелигенция. За нас властта разчисти много голямо място. Огромно място. Даде ни ей-такива пространства в ръцете и осигури изключително звучене на думите ни. Защото новата власт имаше нужда хората да живеят в политически изтълкувано общество. Макар, разбира се, да не сме задължени да казваме "Тази власт е прекрасна, това е най-хубавата власт"...
- ... някои го казват...
- ...добре, част от нас са финансово задължени, но не всички. Друго е задължително обаче, всички сме задължени да казваме: "Друг вид свят не може да има!". И тези, които мислят, че друг вид свят евентуално може да има, не им се дава нищо. Например на нито един комунист не му се дава дори думата. Изобщо! Най-много да извадят някой Владимир Спасов, та да му се подиграват пред всички. А това си е алтернатива, комунизмът си е една от алтернативите. Както и да е... Сегашното общество въобще няма нужда от духовни продукти толкова, колкото предишното. То е построено за съвършено друга духовна консумация, да го кажем тип "Макдоналдс" и американските уестърни, които играят абсолютно достатъчна роля. А те се произвеждат от точно определен кръг хора - високоплатени - в три места в света. Чисто и просто разпространението на тези продукти е достатъчно, за да удържа този вид общество в кондиция. Затова продукцията на социнтелигенцията стана излишна, празна. Част съвсем заслужено, част съвсем незаслужено.
- Това изместване обаче не извиква ли яд у днешните интелектуалци срещу новите "важни" - политолозите?
- Тук няма сблъсък - за едните има ресурс, за другите няма. Но този процес породи нещо много по-лошо - породи дефицит на отвъдност, духовност. Дефицит на вечни смисли. Значи България е страна, да речем, 50-та по начин на живеене. Ако някоя страна е - 1, последната е 150-та, ние сме на 50-то място. На 60-то, да речем, по индустрия, на 40-то по социални придобивки. Ние хич не сме зле, ние сме в първата половина на света, да не говорим, че може би в първата трета на света, а на всичко отгоре всеки момент ще се присъединим към въобще най-богатите, най-щастливите и най-добрите. Имаме преспектива. В този смисъл не сме толкова зле, ако погледне човек обективно и отстрани. От друга страна, вътрешното чувство на българина е за една пълна катастрофа. Може да не сме най-зле от всички, но сме безспорно едни от най-нещастните. Това се дължи точно на този дефицит. Това е дефицитът, който имаме. Тук има два аспекта. Първият е много важен: поради класово-егоистичния характер на социнтелигенцията падането на социализма тя представи като революция. Представи го за нещо като действие, извършено някак си от широките народни маси, които чупят черупката и излизат от нея. Но ако това беше така, щеше, както винаги в историята, да се случи гигантски взрив на духовен подем. Погледнете Френската революция, погледнете Руската революция, която да е революция, и ще видите десетки романи, стотици поети, фантастични музики, революция в изпълнителското изкуство, поява на нови жанрове, какво ли не, какво ли не...; изобщо в областта на духовното цари изключителна продуктивност, творчество и т.н. Сега вземете нашата "революция" (в кавички, защото това не е никакъв взрив, както ви казах) - вие няма да видите нищо такова! Ама нищо такова! До такава степен дефицит на духовни произведения, че масите запяха - какво да ви кажа... мъжът на Лили Иванова се оказа създател на революционната песен "Развод ми дай!" Сериозно говоря. В необходимостта някакви хора на площада да се задоволяват с художествен продукт, се стигна до Лили Иванова. Имаше една чудна песен на Кирил Маричков - "Аз не съм комунист", това е другото, за което се сещам като духовно произведение, като духовен еквивалент, която обаче - Маричков ми каза, лично го питах - е правена 80-а година. Тоест тя е елемент от съвсем друга катастрофа, въобще не е възникнала във връзка с тая "революция".
- Имаше и "Комунизмът си отива"...
- Е, да, "Комунизмът си отива, спете спокойно деца", просто гениално стихотворение... И текстове на Миряна Башева, които набързо бяха претрансформирани в революционни песни. "Господи, дай на България..." - текст, който е очевидна вметка в едно добро стихотворение... Какво да ви кажа? Отчетлив дефицит. Къде са романите, къде са поетите, къде са тълпите на улицата, които слушат нови някакви строфи?... Всичко това го няма. Което иде да покаже, че главната характеристика на процеса, който се случва, не е експлозия, а имплозия. Това е имплозивен процес. В същото време обаче (и това е вторият аспект) интелигенцията разказваше, дискурсът, с който тя влезе, беше експлозивен: това бяха широките народни маси, които се отървават от своята номенклатура. Оттук се предполагаше, че бъдещето, към което се върви, вече е зададено от тези широки народни маси и те сами ще си го правят. Чупят яйцето, излизат вече като пиле (не като жълтък) и в качеството си на това пиле започват за ходят по гората, да летят и т.н. Обаче нищо такова няма. Тези хора не бяха се взривили, не бяха поели отговорността за бъдещето си, на тях им беше разказано едно бъдеще, което после не се състоя... и им се такова майката! Всъщност хората бяха забълбукани, че ако направят a, b и c, ще се случи d. Това d интелигенцията го разказваше като светлото бъдеще. Но това d въобще не настъпи. При другите социални сривове нещата текат така: обществото се руши отвътре, настъпили са кошмарни противоречия и се появяват десетки, десетки алтернативи - да живеем така, да живеем онака, да живеем по-онака, да живеем съвсем онака... Всичките тия социални проекти ги произвежда всъщност съответният писател, художник, поет, учен, мислител, философ - де да знам кой, може да бъде и автор на физкултурни упражнения, все едно какво; и всичките тия проекти очертават възможното бъдеще на пилето, което не е в черупката. Тук обаче нямаше такова нещо. Тук никакво пиле не чупеше черупката. А номенклатурата в гигантски мащаб между Одер и Амур акумулираше властта си от термини на "власт" в термини на "собственост", създаваше пазарно общество през върха, където собственици се оказаха бившите феодали. Течеше революция отгоре, а интелигенцията се държаша така, сякаш то е истински социален взрив. И естествено, тя тежко и страшно фалира. Фалира не по силата на това, че е лъгала, а по силата на това, че хората са осъзнали лъжата. Съвсем просто казано, всичките думи се оказаха фалирали. Ти като елит си се опропастил, ти вече си играл ролята на елит, ти не си давал възможности на хората да отидат нанякъде, ти си махнал черупката, след като цялата енергия вече си е отишла... И какво направиха "те"? "Те" (говоря за бай Иван, за обикновените хора, хората без думи) имплодираха. Те престанаха да търсят колективни проекти и се затвориха в индивидуалните си проекти. Получихме вместо взривен процес, разпадна реалност на колапс.
- Но причината не е ли в това, че тази "революция" беше в името на една вече реализирана утопия - утопията на "консумативното" западно общество? Нашето възхищение по време на социализма беше от западните автомобили, не от западните избори. В този смисъл не е ли провалът заради това, че "революцията" ни беше вещно, не духовно определена?
- Всяка революция се извършва в името на материални интереси, ако говорим за широките маси. Разбира се, не само, но и това. В нашия случай действат по-силно два фактора. Първо, в резултат от всичко това ние се оказахме не в определенията на "социализъм-капитализъм" или "постсоциализъм-посткапитализъм", което по-скоро е вярното, а в определението "център-периферия". Главният резултат от формата, в която протече нашата "революция", е, че ние се оказахме тежка, дълбока, изобщо ненужна, досадна периферия на един друг доста сложен, оплетен, но добре функциониращ свят. Не се оказахме някакво друго по отношение на тях. Което друго, между впрочем, те самите очакваха и, пак апропо, всеки би могъл да очаква, тъй като това е едно гигантско население със 70-годишен опит от някаква самостоятелна еволюция. Ние се оказахме страшно тежка периферия, тук не се появиха елити, които да се опитат да се впишат в техните елити, а се появиха някакви просяци по отношение на тях. Нашите елити стоят в положение не да черпят сила от своето общество, не да черпят сила от своята легитимност. Те, отново ви казвам, поради това, че не мислят себе си като вид власт и вид отговорност, поискаха само от вън, от чуждото. Те се оказаха клиенти на опашка. Просто започнаха да стават пътници в чакалня, обитатели на чакалня. Това е първата страна на въпроса. Втората, която е трагична за България, е вече свързана с една основна закономерност: повечето революции взимат общественото богатство и го разпределят по-справедливо. Нашето (но за това вече не е виновна никаква интелигенция, такива просто са обстоятелствата) разпределение, нашият социалистически живот изискваше значително по-големи диференциации. Основните процеси, които протекоха след 1989, бяха процеси на диференциация, на поява на долни класи. Тази поява е свързана с големи страдания, защото това е декласация на милиони хора. И това е нещо, което не е много вдъхновяващо...
Но аз искам да се върна на главното: интелигенцията посегна на властта. Значи какво става, брамините казват: "Принцовете управляват лошо - махаме ги, ние ще управляваме вместо принцовете!". Поради стеклата се обстановка така и стана на първия етап. Този етап приключи, сега окончателно приключва. Но, така или иначе, това стана, брамините получиха властта. Поради дефекта на собствено браминската им дейност, поради липсата на систематизиран ясен отвъден проект, който те да налагат на обществото, поради реалната им колаборация с предишната власт, те предложиха една дилетантски скалъпена, ad hoc направена теорийка как да изглежда това общественце. Давам веднага пример: как брамините решиха въпроса със селското стопанство? Те направиха най-малоумната аграрна реформа в историята на човечеството. И резултатът е очевиден 12 години по-късно - нашето селско стопанство от хубаво стана лошо. В Чехия, където не направиха никаква реформа, е десет пъти вече по-добро. А какво казаха нашите брамини? Понеже - казаха те - ние знаем истината и тя се състои в това, че частната инициатива е голям двигател на света и прогреса, дай да върнем земята в реални граници и България ще се залее от домати. Не обсъждам свободното селско стопанство, обсъждам дълбоко безотговорния характер на това изказване. Той е дълбоко безотговорен. Защо обаче и как е възможна тази безотговорност? Тя е възможна, защото ти фактически по същество не си алтернатива на икономическата власт, а неин фрагмент. Затова каквото и да било систематизирано съждение на каквата и да било тема се превръща в практика; и това не е израз на някакъв вид тенденция, то е израз само на следното: "Аз не искам да бъда като ония!". Главният ми упрек е, че се извърши едно просто противопоставяне: взимаш наличното положение, обръщаш го, изговаряш го и вече си власт. Понеже ония са много зле и освен това по-тъпите от тях стоят на кръглата маса, а по-умните вече разграбват собствеността и въобще не се интересуват какво се говори... Защото голямата сделка между двата вида власт тече... А това е сделка "власт за време", аз и друг път съм го казвал. Те сключиха сделка "власт за време", едните получаваха все повече власт, на другите им оставаше все пак малко време и когато тази сделка приключи, всъщност преходът свърши. По-хитрите от номенклатурата в това време взеха собственост, по-тъпите или по-честните, по-готините, все едно - получиха правото да седят и да говорят, и да се мъчат да оцеляват. Да, брамините накрая получиха власт, взеха я. Но проектът, който те представиха на обществото, се оказа фатален. И сега седят и се чешат, и се питат защо обществото не иска елита си като цяло. Как ще иска елита си като цяло, като този елит му разката фамилията? Но всичко това пак не е нечия отделна вина.

- Въпросът за интелектуалеца като въпрос за елитите?
- Интелектуалецът е власт.
- Но не е ли всяка власт елит?
- Не. Елитът са онези, които се ползват от привилегиите на властта. Вижте, ние имаме големи интелектуалци. Един Димитри Иванов - класически голям интелектуалец. България, дето се вика, не го заслужава, или го заслужава, все едно, не е в това работата. Апропо, той е човек, който никога не е излизал извън пределите на своята отговорност. Но има две стратегии и възможности за един интелектуалец. И това е вечен въпрос за всеки един. Той може да върви през интеграция, може да върви през маргинализация. Като най-често, разбира се, има комбинация от двете. Първо така, после иначе, или обратното. Но тук няма правилен избор - и двата са хубави. Как виждам аз нещата? Винаги и всякога крайният резултат и от интеграцията, и от маргинализацията зависи от това до каква степен се е получило нещо средно между двете - интегрирана маргиналност и маргинална интегрираност. Ще го кажа съвсем просто и понятно - оазис. Единственото нещо, което може да направи много голям комплимент на един интелектуалец, е не, че е взел властта или че е проникнал в елита, защото, пак казвам, интелектуалецът е власт (а властта е винаги нещо, при което думите се превръщат в действия), но не винаги е елит. Понякога той е проникнал в елита, понякога - обратно, дълбоко се е отдалечил от него и седи; но всичките постижения на големите интелектуалци са свързани със създаването на оазиси. Дали този оазис ще бъде университет, дали ще бъде катедра, дали ще бъде група, де да знам какво, но той може да направи място, оазис, където общата закономерност не действа. И, общо взето, почти нищо повече не може да направи. Максималното, към което може да се стреми един интелектуалец и за което може да бъде уважаван, е строежът на оазиси. В моята област например - философията, социологията - има един Исак Паси, един Кирил Василев, други техни съмишленици, да не ги изреждам всичките, които направиха оазис във Философския факултет. Това беше оазис. Като казвам, че в него не действа общата закономерност, не значи, че няма влияние от пустинята; и в самия оазис има малко пясък. Но, така или иначе, вода има, палми някакви, камили се разхождат - такова нещо беше Философският факултет на СУ, който сегашните му обитатели замърсиха и фактически унищожиха. Но това не е и толкова важно... Типичен правяч на оазиси е Деян Деянов. Класически, въпреки че на него лично му се струва, че са много малко хората в този оазис, и камилите са му малко, и т.н. И други примери мога да дам. Не може от един интелектуалец да се изисква нещо много повече. Другото е, когато тръгне да се движи в елитите и да се опитва да се опира на по-силни властови механизми, за да усилва думите си. Но там той вече влиза в механизмите на политическата власт. Което също не е невъзможно или неморално.
- Тези "оазиси" нещо като интелектуалски "втори мрежи" ли са?
- Не, втората мрежа е сбор от правила за обмяна. Едното е давам, за да дадеш, или давам, за да направиш, или правя, за да дадеш, или правя, за да направиш. Обмяната тече в една от тези 4 форми. Докато интелектуалното тече в съвсем друга форма, няма интелектуален обмен, това е смешно. В оазисите не се обменя, там се дарява. Принципът на знанието и на красивото, разбира се, е да дарява. По-точно да го кажа: дарява и отнема. Има интелектуално отнемане и интелектуално даряване. И създаване.
- Питах за вторите мрежи, защото Михаил Неделчев говореше за интелектуалеца-международник, действащ точно в такова поле? Не са ли местните представителства на чужди фондации точно такива мрежи, твърде отдалечени от тукашната реалност?
- Да, за съжаление, там цари нещо много... Но на мен ми се струва, че това са по-скоро затворени общества (въпреки че едно от тях се нарича точно по обратния начин), които намират такъв начин на искeйпизъм. И освен това там цари - в много от местата - долна меркантилност, което позволява на някои хора, които в най-добрия случай биха били свестни шофьори или продавачи в магазин, да функционират като докладчици, изказващи се, пеещи, скачащи, танцуващи и т.н. Но това не е много интересно, честно да ви призная.
- Интересното не е ли в това, че интелектуалният оазис, за който говорите, бива изместван точно от тях? Че хората тъкмо от това поле се явяват говорители на българското? За това ви питам, не за друго. Дали съм прав, ако щете?
- Просто сте прав. Вижте, когато забележите хиляда плъха да тичат от едно място към друго, вие може да направите два извода - един глупав и един умен. Глупавият извод е, че има един централен плъх, който ги ръководи. Умният е, че там, откъдето тичат, е студено и влажно, а там, накъдето тичат, е топло и сухо.
- Интелектуалецът способен ли е да прави предметите живи, да тръгнем от книгата ви "Привилигеровани гледни точки"?
- Отказът от модерността, ако искаме да се откажем от нея и да стъпим в някаква следваща по-желана и по-нестрашна епоха, е отказ да мислим природата като чиста мъртвост, като обект на нашата гениална активност, агресия и формообразуване, а да започнем да схващаме предметите на труда си като един вид живи. Интелектуалецът е затворен в света на общуването, той отговаря за лисицата, която държи небето. Това му е работата. И да бъде така добър да си я върши тази работа, тъй като няма кой друг да я издържи тая лисица. Лисици, които държат небето, няма. Но цялата ни духовност в това се състои: че ние си въобразяваме лисици, които държат небето, и искаме тези лисици. Харесваме тези лисици. Грижим се за тези лисици. Интелектуалецът е длъжен просто да се грижи за лисиците, тъй като няма кой друг да се погрижи - ако него го няма, няма да има лисица. А ако няма лисица, която да държи небето, няма да има небе, по-точно - небето ще падне.
- Това ли е неговата "привилигерована гледна точка"?
- Привилегированата гледна точка е двойно знание. Тя е да знаеш какво "е" и да знаеш как другите различно виждат това. Със самото това тя е власт... Най-важната мисъл, която трябва да осъзнае за себе си интелектуалецът, е, че докато говори, докато рисува, докато пише, той е на власт. И отговаря за последиците от съществуването на тази власт, а тези последици винаги са някакъв вид ред. Друг е въпросът, че той винаги е една слаба власт. И тъй като тя не може да се усили, без да се интегрира в голямата машина (тогава обаче престава да е брамин, а става принц), той може да употреби властта си за: а) да я удържа тази лисица; и б) да прави оазиси. И това е завършекът на моята теза, поне на мен, сегашния.

Разговора води Митко Новков


Андрей Райчев е социолог, политолог, философ, директор на представителството на института "Галъп" за България BBSS "Галъп интернешънъл". Автор на книгата "Привилегировани гледни точки".
Разговор с
Андрей Райчев