Възвишеното и тероризмът
11 септември. Вече два месеца, откакто...* От отстоянието във времето сякаш ни се струва по-лесно или поне възможно да обхванем мащабите на случилото се. На тази заблуда на дистанцията ще се опитаме да се позовем тук.
Въвеждайки историчност, ние си напомняме взаимно как беше преди. Имаше един крехък баланс на сили. Той бе нарушен, наличната нормативност увисна или, по-точно, бе заменена от нещо, което популярно бе назовано "нов световен ред". Субектът, който подреждаше света, бе Америка. Този ред изразяваше себе си в една тенденция - глобализацията. Но на 11 септември Америка престана да бъде субект. Друг дирижираше ставащото в света, действията на някой друг доведоха до подмяната на онзи свят с някакъв нов, или поне вече-не-същият. Като във всеки нов свят, в който попадаме, претърпяхме характерна загуба на ориентирите. Но от краха на "новия световен ред" оцеляха вече изработените ни за него (а може би и за някой по-прежен) средства за реагиране, избуя една нормализираща логика на овладяване на случилото се - логиката на "престъпление и наказание".
Има престъпление - трябва да има наказание. Какво значи да има престъпление? Явно извършването на престъпление не изчерпва себе си със себе си, а разплита себе си към актуалното, разгръща своите значения винаги вече като наличност. Наличността на престъплението е неотменима, тя може да бъде туширана с наказание. Наказанието също се случва. Също остава да го има. Но когато то още не е, то безспорно е необходимо, защото как иначе ще овладеем наличността на престъплението, на прехождането в другото, как ще подредим своя нов свят? За да има обаче наказание, то трябва да бъде понесено. Отговорният не трябва да поеме вината, а да бъде подведен под отговорност. Вината бе вменена - на "Бен Ладен", "Ал Кайда", "ислямският фундаментализъм" и т. н. Така 11 септември бе причина, а войната - следствие, 11 септември бе престъпление, войната - наказание. Война обаче срещу кого?
Терористичната практика предполага обговаряне въпреки нейната добра познатост. И така: що е терорист? Терорист е онзи, който казва: "ти си отговорен за моите действия". Значи излиза така сякаш тероризмът е легитимен само в предмодерната епоха. Но ние сме в модерната епоха - значи терористът не казва нищо важно за нас. Но него го има. Той прави нещо - и тук са тъкмо прагматичните измерения на терористичния акт.
Терористичният акт е лесно разпознаваем като някаква зловеща форма на диалогично поведение, а именно - убивам те, за да ме узнаеш, да признаеш моята субектност, да поставя в публичността своите въпроси, изобщо, да ме има за тебе в акта на твоята смърт. В това поведение, в този в същността си фатичен акт, се открива и хоризонтът на пълната анихилация на публиката, пред която и спрямо която се въздейства с насилие. Този хоризонт е чиста потенциалност и не може да подлежи на пълно разгръщане. Актуализирането му е привилегия единствено на Бог. На фона на казаното странно стои фактът на мълчанието. Никой не "пое отговорност" за 11 септември. Никой не каза "направих го, за да ...". А Бен Ладен в едно свое изказване произнесе нещо като "божие възмездие"(сравни с горното). Механизмите на овладяване, медиите, осигуриха на този субект място в публичността. Той, разбира се, не изпусна възможността да черпи публични дивиденти от това.
Нека се върнем към въпроса за войната. Война срещу кого? "Срещу тероризма и държавите, подкрепящи тероризма". Но войната май се получи само срещу второто. А коя държава или режим би подкрепяла тероризма такъв, какъвто го описахме по-горе? Тя явно трябва да е предмодерна. Тук идва държавата на талибаните, Афганистан (доколко талибанският режим може легитимно да бъде определен като предмодерен дори в плана на очертаната тук логика не е от значение). Американският политически чадър в тази война е "да им помогнем да си помогнат сами", т. е. да ги направим модерни. Да ги вкараме в нашето хегелианско време.
В режима на щрихирваната тук логика на "престъпление и наказание" се появи и още един вариант на разпределение на вините. Виновен според тази позиция е Америка (с нейната империалистическа и недипломатична политика в различни точки на планетата) - тя бе наказана на 11 септември. Тук случилото се не е вече нещо неочаквано, не е граница, а необходимост, обусловена в рамките на една систематичност, разгръщаща се исторически. Тази позиция не приема новотата на станалото, а привижда в него едно откровение за "новия световен ред" и противоречивото място, заемано от Америка спрямо него. Америка, едновременно вътре в света и вън от него (като детерминираща всичко вътре в света) води недвусмислено себе си към подобен риск. Случилото се е брънка в причинно-следствената верига, а войната сякаш идва да потвърди позицията, че наказанието не е разкаяние. Тази версия отрича всяка прекъснатост в историята, 11 септември става елемент от една разгърната серия, която продължава с войната срещу Афганистан и нейните продължения. С това хегелианският патос бе съхранен, а събитието - овладяно по един изключително успешен начин. Така се зародиха (преди войната) надежди за извличане на нещо добро от станалото. Което показва, че тяхното мислене за това събитие разкрива хоризонта на едно сбъдване, даващо ни целостта и завършеността на една серия, която продължава своето разгръщане.
В плана на досегашното разглеждане събитието на 11 септември се оказа вплетено в пулсациите между престъпление и наказание, причина и следствие. Но как може да се говори за събитието, как може да бъде изречена смъртта на хиляди хора? Когато тя е сведена до аргумент за едно контрадействие или въздигната до контрадействие на един аргумент, това само потвърждава неинкорпорируемостта й в какъвто и да било опит. Ние просто сме я иззели от нейния недискурсивен автентизъм и сме се отдали на нейното овладяване, на нейното преодоляване.
11 септември - ужасът, възвишеното. Случилото се може би все не успява да навлезе в един символичен ред. Независимо от гласовете, артикулиращи някакъв смисъл на станалото, в падането на сградите на Световния търговски център нямаше достатъчна символика, за да можем да заместим смъртта. Моето напрегнато и травматично очакване изискваше някакава завършеност, някаква въплътеност на нечий проект, за да ми позволи да мисля символно за станалото. Желаех порядък в ужаса, исках не само двата небостъргача и Пентагона, но и Белия дом - исках цялостност и завършеност, за да не се изправям пред стихийността, неконтролируемостта на гледката.
Затова и времевата дистанция нищо не ми дава. Тя активира само памет за ужаса, тя отчита някакво протичане от моята среща с едно непротичане, тя ми демонстрира, че онова нередуцируемо "не" се е трансформирало във "вече-не". И аз нищо не казвам за 11 септември - дата на безвремие, миг отвъд порядъка на времето. Немислимост, която може да ни овъзможности едно нехегелианско отказване от наказанието, едно мислене, което да осигури разделимост между престъпление и наказание, което може би предпоставя прошка, а не вменява виновност. То пак овладява, пак набавя смисъл там, където имаме само негов недостиг, но може би друго освен недостига не ни е останало.

Еньо Стоянов


Еньо Стоянов е студент първи курс магистърска програма литературознание във Факултет Славянски филологии и втори курс философия във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Съорганизатор на филологическия семинар "Малка носовка".
* Този текст
бе написан
на 11 ноември
2001 г.