Ретроградни въпроси
Имам чувството, че размислите и съмненията в тези редове няма да бъдат споделени от доста мои колеги в редакцията. Както и от голяма част от нашата прогресивна общественост. За прогресивната световна демократична общност не говоря.
Нека започна със спомен. Преди малко повече от десет години тринайсетгодишният ми син един ден се върна от училище по-рано. Стачкували. Не искали да учат вече руски: "този комунистически език". Позасмях се само и за пореден път започнах да му разправям какво е руският език. Той обаче не ме слушаше - Те (Приятелите, Съучениците, Всички) бяха решили! И точка. При всеки мой опит за аргумент синът ми завиваше към тяхните права, Правата на Детето, Правата на Човека - и, разбира се, повтаряше основното си право: "Не искам!"
Той така и не научи руски. Сега съжалява, разбира се.
Този спомен естествено е неизтриваем за мен, той изплува доста често и ми задава въпроси за правата и отговорностите, за рамките на правата и отговорностите в демократичното общество.
От една страна, това са прости въпроси, които обикновено се смятат за неудобни. Като например, докъде се простират правата на детето. Може ли, например, детето да откаже да учи азбуката и това му желание да бъде зачетено? Доколко един родител може да забрани нещо на своя тийнейджър? Разбира се, в нашия свят никъде не можеш да се скриеш от обществото и медиите. Те, както знаем, предлагат обилно привлекателни модели и случки за подражание и по този начин изместват все повече родителите и училището не само от възпитателния, но и от образователния процес. Това, което е по-важно обаче, е, че те ерозират самото понятие, самата представа за забрана. В едно общество, в което всичко се оценява според свободите, в което премахването на забраните, личната свобода са висш идеал, Правата са основен закон. Правата на детето включително, за които се борим и за които гласуваме закони. Но мислейки правата на децата, борейки се с малтретирането на децата, стремейки се да бъдат осигурени на децата нормалните социални условия за растеж, успяваме ли да прокараме необходимата граница между подчинение и свободна воля? Тази граница (местена напред-назад в различните епохи и обществени системи) осигурява стабилността на индивида и функционирането на обществото. Или поне досега беше така.
Изказаните мнения след трагедията с децата в дискотека "Индиго" само потвърждават, че у нас мястото на границата между подчинение и свободна воля тепърва ще се осъзнава.
Досега образованието и възпитанието имаха за цел да предадат на подрастващите знания и ценности. Това предаване беше задължително, ценностите бяха относително стабилни, и заради тяхното усвояване от децата, забраните бяха разрешени. Днес възрастните преоценяват постоянно своите ценности, възпитанието от еднопосочен (от възрастния към детето) все повече се превръща в "интерактивен", двупосочен процес, при който възрастните също търсят помощ от децата за превъзпитанието си. Може дори да се каже, че в някаква степен на децата си възлагаме съавторството на ценностите.
Най-малкото, децата ни имат самочувствието на съавтори. Дали това самочувствие няма да постави границата между подчинение и свободна воля така, че да стесни фатално полето на подчинението?
И ако това се случи, това добро ли ще е или лошо?

Христо Буцев