Американска славистика
С подкрепата на фондация "Отворено общество" - София, имах възможност да участвам в XXXIII конгрес на Американската асоциация за напредъка на славистичните изследвания (AAASS), състоял се между 15-18 ноември 2001 г. в Кристъл сити, Виржиния, САЩ. Присъстваха представители на ред европейски академични славистични институции, но, разбира се, преобладаваха американските.
Грубата статистика на темите на конгреса сочи, че от обявените общо 440 сесии, на Русия са посветени около 220; на Полша - 14; на Украйна - 11; на Чехия - 10; на Унгария - 10; на Румъния - 7; на Хърватия, Словения и Словакия - по 6; на Югославия и Сърбия - по 5; общо на Балканите - 5; на България, Албания и Молдова - по един панел.
Горното съотношение създава впечатление за пренебрегване и подценяване на малките славянски култури, които са встрани от приоритетите на американската политика. Поради това и интересът към тях (доколкото съществува) не може да разчита на федерално финансиране. Затова пък на този славистичен форум присъстваха панели и сесии, посветени на Румъния и Унгария. Румънската история, например, чиято историографска традиция винаги е подчертавала принципната си различност от славянския "Друг", на този форум бе представена от американски и вестернизирани румънски изследователи, спокойно плуващи сред ученото "славянско море". Унгария, чиято централно-европейскост (заедно с тази на Полша и Чехия) усилено се конструираше и огласяваше от влиятелни интелектуалци-емигранти на Запад от 80-те години на ХХ век, след гарантираното й присъединяване към Европа, вече успокоена, кротко допуска да бъде сравнявана дори с Източна (при това славянска) Европа. (Може би тъй като паралелите са в нейна полза.)
Наред с дискусиите върху националните литератури, истории и икономики на славянските (и не-славянски) държави от Централна/Източна Европа и Балканите, в конгресната програма бяха предвидени и сесии, посветени на съвременни проблеми на ("Преходите" на) тези региони в сравнителна перспектива като: източноевропейската политика - 10 сесии; икономическите реформи в Източна Европа - 2 сесии; отделни панели за емиграцията, правото, статистиката, образованието, военните реформи и членството в НАТО. Именно в рамките на такива заседания фигурираха и няколко представяния на ситуацията в съвременна България. Участниците бяха американци, най-вече юристи и икономисти, които свеждаха на малобройната публика Истината за българския Преход. След песимистичните (и иронични) оценки на тези успешни, скъпо платени и бързо ориентиращи се в местната ситуация експерти, прекарали по няколко дни/седмици (на някои, след серия "прелитания" може да се събере дори месец!) в България, "духът на отрицанието" и критичната нагласа към родната действителност на присъстващите там български и балкански интелигенти започна да се изпарява. Стана много тази "експертност" и започнахме да си харесваме "Родината": да мислим с извинение дори за заклеймените от "експертите" български професори-юристи, които от 30 години не са променяли лекционните си курсове; да оневиняваме дори ирационалността на "реформите" в недействащата "пазарна" икономика и да оправдаваме нашенските политици, че не са променили нищо в аспириращата към членство в НАТО българска армия... Защото някак неморално е, под булото на експертност и професионализъм, водени от собствения си меркантилизъм, "експертите" с лека ръка да балканизират Балканите, да създават представа за цял един регион, арогантно обобщавайки и въздигайки собствените си частични познания и опит: юристът-експерт (вещ в пърформанса) сподели затрогващата професионална етика на неговите американски питомци.
Кандидат-"орлите на правосъдието" виждате ли, учели право, за да "променят света" (ни повече, ни по-малко!), докато българските студенти учели "за да правят пари" (тъкмо за американските юристи съвсем без значение!). На какъв език и с колко български студенти е разговарял, разбира се, е маловажен въпрос, но тълкуването на отговорите не е... Не че не си знаем "кривиците", но надменното гетоизиращо всезнайство, лековато поднесено по формулата "там е така", без разбиране, без да се покаже "защо?" поставя под съмнение добронамереността на "експертите", надеждността на техните оценки и високо огласеното желание за помощ. За кой ли път те напомнят за властовите дискурси на ориентализма (Е. Саид) и балканизма (Мария Тодорова, но и Весна Голдсуърти). Толкова по създавания образ на България и Балканите...
За мен присъствието на този форум, в рамките на панела "Пол, национализъм и гражданство на Балканите" бе обогатяващо както с равнопоставеното общуване между непосредствените участници (от Румъния, САЩ, Гърция, България), представящи своите тези при възможност за съпоставки и извличане на паралели за историята на нашия регион, така и от съпътстващата дискусия в един по-широк кръг от професионално ангажирани с региона лица. Любопитно е да се отбележи, че присъстващите на този панел мъже бяха почти колкото жените. Може поради факта, че на Запад професионалните историци (както жени, така и мъже) отдавна са разбрали, че когато историята се пише от перспективата на взаимоотношенията на половете, "миналото" придобива различни контури и смисли...
Все пак обаче и на Запад, както тук на Изток, историческата славистика далеч не следва най-новите тенденции в писането на историята. И там, както при нас, новото си пробива път трудно и само в радикален сблъсък с консервативното и старото. Не е случайно следователно, че много повече бе представена политическата и дипломатическата история на славяните, отколкото социалната и културна история например. И пак стигаме до въпроса на националните стратегически приоритети. Вече споменах, че славистиката (като цяло) не е сред днешните американски предпочитания. Както бе подчертано в редица дискусии, след 11 септември федералните фондове за наука и образование значително са намалели за сметка на други, по-значими за американското настояще разходи. Наистина, неведоми са пътищата божии и земни, по които славистиката се оказва свързана с ...талибанистика.

Красимира Даскалова