Вглеждане в другия
Петдесетото издание на Международния филмов фестивал Манхайм-Хайделберг поднесе на публиката специални подаръци. Първият бе поредицата "Тогава и днес", включваща дебютния, отличен някога в Манхайм, и последния филм на десет именити режисьори. Фасбиндер и Кешловски участваха в нея, уви, само с произведенията си. Обаче Фолкер Шльондорф, Вера Хитилова, Кшищоф Зануси, Адолф Винкелман, Даниел Шмид, Ян Немец, Жанин Меерапфел и Хенинг Карлсен присъстваха лично и взеха участие в посветените им среднощни срещи-разговори, а Хитилова и Карлсен бяха и членове на голямото жури. Така възникна интересен диалог между поколенията - съвсем в духа този филмов форум, богат на полувековни традиции и същевременно все тъй по младежки нетърпелив да открие неизвестни таланти, наричащ себе си "фестивал на новопристигащите" (Newcomer).
Другите два подаръка бяха есеистичният монтажен филм "Geschichte mit Eigensinn" (в свободен превод - "История със собствен образ"), създаден по случай юбилея от д-р Михаел Кьотц, кинокритик и от десет години директор на фестивала, и книгата "Zeitgeist mit Eigensinn" ("Своеобразно претвореният дух на времето") - пак негова и на Гюнтер Минас. При представянето на филма бяха тържествено чествани събралите се тук живи участници в тази история начело с дългогодишната директорка на фестивала Фее Вайан. Тази невероятна жена, все тъй смайващо витална за своите 86 години, има изключителен принос за запознаването на Запада с източноевропейското кино, включително и с българското, но най-вече с някогашното съветско (руско, грузинско, киргизко и т.н.), получило в Манхайм множество награди (тъкмо тук през 70-те и 80-те години бяха подкрепени едни от най-артистичните и правдиви съветски филми, които така и не стигнаха до нашите екрани). Впрочем още през 60-те, наред с младото немско кино и френската нова вълна, бяха открити и чешкото чудо, и полската школа, а по-късно и голямото унгарско кино. В началото на 80-те Фее Вайан доведе в Манхайм и обширна панорама на новоизгряващото китайско кино...
Любопитно е как създадената през 1951 "Седмица на културния и документален филм" в течение на годините промени облика си, как се търсеше като фестивал на "авторското кино" през 60-те и 70-те, а по-късно въведе термина "Independents", как, заплашен от закриване, намери финансова подкрепа от Хайделберг и се разпростря в двата града, как се смениха поколенията на организаторите му, а заедно с това - и схващанията за предназначението му. Той повече не можеше да остане "семейна среща" на естети - необходимо бе да се отвори към по-широка публика, главно студентска, в структурата му се въведе кинопазар, а от четири години насам възникна и единствената по рода си в Европа инициатива - "Манхаймските срещи", на които се водят преговори за бъдещи копродукции. Тези срещи вече дават резултати - още миналата година бяха показани някои от заченатите тук филми, а сега имаше и специална поредица "Mannheim Meetings Results", в която с огромен успех се представи нашият "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова (чух как за всичките му прожекции и в двата града билетите били разпродадени и мои познати се вайкаха, че не могат да го видят).
Спомням си с каква енергия неговата продуцентка Росица Вълканова водеше преговорите около привличането на копродуценти. Дано със същия успех се увенчаят усилията на дошлия тази година продуцент Владимир Андреев с проект за филм под наслов "Cherchez la femme" на Георги Дюлгеров.
Друго българско присъствие на фестивала бе участието на кинокритика Александър Грозев като член на журито на ФИПРЕССИ.
С интерес се очакваше селекционираният в престижната извънконкурсна поредица "Открития" български филм "Посетени от Господ" на Петър Попзлатев. Копие от него обаче така и не дойде. Обяснението на режисьора, че искал да го доработи, вбеси фестивалното ръководство. Ситуацията стана съвсем конфузна, когато сътрудник на местния вестник "Mannheimer Morgen", видял филма на видео, публикува положителен отзив за него, без да е забелязъл обявите в бюлетина за отлагането на прожекциите.
Към темата за българското участие би могъл да се добави триминутният филм "Люси - цак, цак" на Андрей Паунов, посветен на една скриптърка, макар той да бе представен в конкурса като филм на САЩ.
При цялата юбилейна атмосфера и всички свързани с нея допълнителни програми, наред с които протичаха и традиционните "Турски филмов фестивал" (за 15-ти път, насочен към многобройното турско население в Манхайм) и "Детски кинофестивал", все пак основното събитие си остана конкурсът. Включените в него три датски филма, обрали престижни награди (както и четирите извънконкурсни), дадоха повод да се заговори за продължаващия бум на датското филмово чудо.
Томас Гисласон - авторът на увенчания с Голямата награда филм "Гледна точка", е бил монтажист при Ларс фон Триер (също откритие на фестивала Манхайм-Хайделберг) и негов съавтор в "Европа" и "Кралството". В първия си самостоятелен игрален филм той демонстрира виртуозност не само в монтажа, във воденето на необичайна, своенравна ръчна камера и на двама изключителни актьори, особено на възхитителната Трине Дирхолм, а най-вече в раздиплянето на неподозирани пластове от човешката душевност. Тази виртуозност е толкова по-впечатляваща, като се има предвид, че артистите по време на снимки са получавали последователни части от сценария, без да знаят как по-нататък ще се развие историята и изцяло са импровизирали диалога. Импровизация, осъществена с такт, сдържаност, висока интелигентност. Може би затова на някои критици филмът се бе сторил студен и умозрителен. Всъщност героите му са свръхчувствителни - чак до отчаяност и налудничавост в постъпките си, но тяхната емоционалност е законспирирана в дълбочина. Самата им среща е абсурдна - героинята по време на сватбата си побягва и сяда зад първия видян мотоциклетист с молба да я откара някъде далеч. Така ексцентрично, дори сякаш комедийно, започва едно road movie, което се превръща в заредено с трагични обстоятелства духовно пътуване на двамата един към друг - без секс, без сантименти, с усилие да се проникне в мистерията на спотаените преживявания. Накрая се оказва, че мълчаливият, интровертен герой бил свързан с терористи, че е возил бомба, сигурно за самоубийствен атентат, отлаган навярно заради спътницата му. Пред нейните очи тайнствен непознат (възложителят на атентата?) го застрелва и избягва. Девойката прегръща трупа. Именно оттук, от окървавените й ръце и арестуването й започва филмът, а цялата ретроспективно възсъздадена история, с преплетените в нея куп невероятни събития, представлява обърканият разказ на героинята пред следователите. Всички обстоятелства дават основание тя да бъде заподозряна като съучастничка на терористи и осъдена на 15 години затвор. Да, колко често истината звучи абсурдно, а лъжата - убедително. Въпрос на "гледна точка".
Така схематично разказан, филмът на Гисласон може би ще напомни традиционен психотрилър, криминале, черен филм. А достойнствата му са тъкмо в това, че заимствайки атрактивността на разказа от тези жанрове, той се изплъзва от стереотипите и навлиза в непознати, странни духовни територии. Подсказва колко неочакван може да се окаже човек - дори хуманен "терорист". Готов да се превърне в камикадзе не от фанатизъм, а от отчаяние, от невиждане на смисъл да живее. Стремежът на героинята да прозре мотивите на неговата загадъчна мрачност, да му помогне, е деликатно отправен зов на авторите за разбиране на другия, различния. Така този най-артистичен и философски обемен филм от конкурса синтезира посланието, отправено в многообразни вариации от повечето представени творби.
Една от тези вариации - образът на "другия" като налудничав, зависим или направо душевно болен - бе разработена в голям брой филми. В заснетия пак според каноните на "Догма 95" датски филм "Кира - една любовна история" на Оле Кристиян Мадсен, "различният" е Кира, току-що излязла от психиатрията и полагаща усилия да превъзмогне рецидивите на болестта, да възстанови хармонията в семейството си. А в полския "Гледам те, Мариша" Лукаш Баржик проследява самия процес на душевно заболяване и свързаните с него усложнения между млада двойка. Интересни опити да се проникне в света на "откачените", да се проумее, че понякога тяхната ценностна система е по-разумна от светоотношението на "нормалните", бяха извънконкурсните "Човекът с каруцата" на Мариуш Малек (Полша) и "Еллинг" на Петер Наес (Норвегия).
Още два филма с щемпела "Догма": норвежкият "Треска в колибата" на Мона Хоел и белгийският "Безумието в една актьорска школа" на Винсент Ланноо. Те са пропити от атмосфера, напомняща лудница, за което допринася и припряната, настъпателно приближаваща се до лицата ръчна камера, самата тя сякаш налудничава.
Стремежът на младите автори към разбиране на "другостта" обхващаше дори и такава категория персонажи, които обозначаваме като "криминално проявени". Дан Рийд в "Гърмящите" (Англия), издирвайки изпълнителите си от средите на ъндърграунда, създава антигангстерски филм, започващ с бавна, много дълга панорама на здрачаването над Ливърпул. Героите му, извършили още в първите кадри обир и убийство, сетне са показани в техните делници, разпокъсани между гешефтите с наркотици, дискотеките и най-обикновените им човешки отношения. И точно това е най-страшното. Болката за хората, поели престъпен, тормозещ и близките им път, във финалните кадри прераства в тревога и за още невръстните потомци, пак тъй безумно подскачащи в дискотека, изложени на същите изкушения и опасности... И отново - бавната панорама на Ливърпул в здрач.
Сродно е отношението към героите-убийци и на бразилеца Серджо Резенде в "Почти нищо", и на Джо Маджо (САЩ), чийто персонаж Виржил Блис от едноименния филм, мечтае за почтен живот, работа, семейство, но след излизането си от затвора, впримчен отново в клопките на престъпния свят, неволно убива.
Също тъй на пръв поглед криминален, филмът "Бягай" на Асаф Бернщайн (САЩ/Израел) прераства в анализ на конфликтните социални и етнически взаимоотношения между евреи, емигранти от Русия и от Етиопия (през 1991 в Израел пристигат 15 000 чернокожи етиопски евреи). Този аспект на "различността" - етническа, национална, расова, религиозна - се оказа най-широко разнищваният във фестивалната програма.
Документалисти от една националност с любопитство изучават представители на друга - полякът Станислав Муха в "Аbsolut Warhola" (Германия) с чувство за хумор ни среща с населяващите "Бермудския триъгълник" между Словакия, Полша и Украйна земляци на Анди Уорхол, солидно попийващи си и гордеещи се със своя музей на поп-арта; чехкинята Яна Шевчикова в "Староверци" поетично рисува ритуалите и душевността на преселило се през XVIII век религиозно малцинство от Русия в Румъния, край делтата на Дунава; Тица Кови и Райнер Фримел от Австрия в "Това е всичко" ни запознават с руски немци от Ясна поляна край Калининград; белгиецът Марк Хоогстейнс в "Манията Конго" документира сблъсъците между конгоанските племена тутси и хуту...
Същата добронамереност към "различните" се усещаше и в игралните "Шосета в пустинята" на Дани Верете (Израел) и "Небесни сателити" на Лукаш Нола (Хърватия), разкриващи абсурдността на междуетническите вражди и войни.
Апелите за търпимост се разпростираха и до хомосексуалните отношения, представени във филми като "Телма" на Ален Майер (Швейцария) и "Случайно пътуване" на Йофей Чен (Тайван) не откъм пикантната, а откъм драматичната им страна.
И най-сетне - предпочетеният от журито на ФИПРЕССИ японски филм "Наоми и старата дама" - още една вариация на темата за вглеждането в "другия", поднесена по особено изтънчен, тих, ненатрапчив начин, със спокойна, деликатно дистанцирана камера. Това е вглеждането и на самия автор, англичанина Джон Уйлямс, в японската култура и душевност, то е и взаимното приближаване между двете героини на филма - преживялата войната някогашна киноактриса, съхранила националните традиции в облекло, поведение, разбиране за нравственост и достойнство, и странната с изрусената си косица тинейджърка Наоми, потисната от развода на родителите си, чувстваща се изоставена, попаднала в морален вакуум. Призивът на филма за преодоляване на самотата, за търсене на диалог между поколенията прозвуча в тон с духа и атмосферата на фестивала, събрал приятели от всички поколения. Сред тях и ние, "старите дами", седяхме в кинозалата или фоайето за пресконференции на манхаймския Stadthaus, гледахме с дългогодишния си тренинг по дванадесет часа филми нонстоп, взрени в "другостта"-младостта, любопитни да открием нейната "гледна точка", да съпреживеем изгрева на нови дарования...

Неда Крънзова-Станимирова


Неда Крънзова-Станимирова, ст.н.с., к.и.н. Автор на книгите: "Спор о герое", "Кино и героика", "Захари Жандов", "Български кинорежисьори", монографии, студии и статии в български и чужди издания.
Наградите:

Най-добър игрален филм - Гледна точка (P.O.V. - Point of view) на Томас Гисласон, Дания;
Най-добър късометражен филм - Към Швейцария на Ерик Смит Майер, Норвегия;
Най-добър документален филм - Бонанца на Улисес Росел, Аржентина;
Наградата на името на Райнер Вернер Фасбиндер - Светът на Мона на Йонас Елмер, Дания;
Специалната награда на журито - Небесни сателити на Лукаш Нола, Хърватия;
Почетни грамоти - Бягай на Асаф Бернщайн, САЩ / Израел и Гледам те, Мариша на Лукаш Баржик, Полша;
Награда на публиката - Absolut Warhola на Станислав Муха, Германия;
Награда на ФИПРЕССИ - Наоми и старата дама на Джон Уилямс, Япония, и почетна грамота на Гледам те, Мариша;