Говорещата метафора:
срещу новия страх от виртуалност
През май 2000 година лорд Ралф Дарендорф гостуваше в София на конференция, организирана в негова чест от дружество "Гражданин". Тогава направих изказване, до известна степен спорещо с духа на лекцията му "Обществената отговорност на интелектуалците: срещу новия страх от Просвещение", което започваше горе-долу така: Възхищавам се от способността на лорда да съхранява моралната и интелектуалната си съсредоточеност при работа със смъртно уморени понятия като "обществена отговорност" или "интелектуалци", да не се поддава на паниката, че ще заспят в ръцете му. Тази паника по отношение на второто понятие - "интелектуалци" - напоследък у нас дотолкова нарасна, че то все по-често се споменава, колкото да се спомене, че едва ли има особена полза от споменаването му. Това ме кара да се замислям над следния парадокс: може ли понятието "интелектуалец" да бъде спасено чрез отказа от него - поне в общоприетия му просветителски смисъл, към който се придържа и Дарендорф; може ли то да бъде подложено на нещо като събуждане чрез евтаназия...
Включвам се в поредния български дебат за интелектуалците, започнал през септември 2001 година на страниците на "Култура" със статията на Евгени Дайнов "Що е интелектуалец и какви ги върши по нашите земи?", с теза, която го предхожда, за да може едновременно да съм във и извън него. Нуждая се от подобна двойственост, защото ми се струва, че този дебат, за да се състои, трябва да се погледне отстранено; че участниците в него осъществяват и сами стават жертва на подмяната на първия въпрос в заглавието на Дайнов с втория. Съдържанието на понятието "интелектуалец" се извлича биографично - от поведението на определени социални или професионални групи в определени ситуации от обозримото историческо време. Така дебатът (не само този, а и предишните) в последна сметка се превръща в един по-възпитан (или поне по-интелектуален) начин да си кажем какво мислим един за друг, използва се за скрити самоназовавания и открити присъди, въобще за морални санкции и равносметки. Понятието "интелектуалец" губи значенията си, става все по-тънка опаковка на разпознаването и персонифицирането на доброто и злото в социалния ни опит. Дебатът за интелектуалците, така, както се движи "на подскоци" у нас след 1989 година, а и така, както го конструира цитираната лекция на Дарендорф, компенсира ценностни дефицити в съвременния свят с морализаторски патоси в реториката на "Аз обвинявам" и "Аз питам".
Тогава (през май 2000), без да обвинявам, аз се питах дали може да се влезе в понятието от "обратния вход" - не през трансценденталната непроницаемост и скритите ангажименти на интелектуалеца към отвъдността и морала, а през инструменталната и "предметната" му видимост... И първото, което се вижда, е, че интелектуалец не е нито социална прослойка (понятието интелигенция, като изразяващо колективни интереси, е оксиморон), нито професия (както и "вечен студент"), най-малкото защото хората, които се ползват от този етикет днес, имат различни занимания и различно място в обществото, а е персонална публична роля. Вън от публичността, като изключим отделни битови и психологически аксесоари на уединението, като библиотека, лула, кабинетна пижама, труден характер, ексцентрични желания и пр., интелектуалците нямат функция. Самият лорд Дарендорф още в началото на своята лекция обвързва обществената им отговорност с публичното говорене: "Там, където те остават безмълвни, обществата са без бъдеще."
Очевидно е и друго; проговарянето на интелектуалците, което, пак според Дарендорф, "се простира далеч извън кръга на отговорностите пред техните колеги" и е различно от говоренето им в границите на професионалните им дискурси, може да се осъществи само във и чрез медиите; минавайки през тях, те "са и искат да бъдат разбрани като членове на цялото общество".

Принадената компетентност

Интелектуалците говорят двойно - "пред техните колеги" и пред "цялото общество", разполагат с "двойна реч". Първата бихме могли да наречем специализирана, а втората - медийна, като в идеалния, съобразен с традицията, вариант авторитетността на първата гарантира правото на втора: този е (достатъчно) голям поет, артист, учен и пр. и затова може да говори освен по своите професионални въпроси, и по въпросите на политиката, хляба, мизерията, нацията, секса, цените и пр., въобще "въпроси, поставени от самия живот, а не проблеми, измислени от нас самите, най-вече от някои учени", както ги определя (цитираният от Дарендорф) Йозеф Кьониг.
Първия тип реч е предхождана от компетентността, при втория е обратното - медийната реч приписва компетентност, присъствието в ефира или по страниците на вестниците я "генерира" само. Натрупването на специализирана компетентност периодично изважда някого извън собствената му реч, в която я е натрупал, и го "изстрелва" в медиите. Там той става носител на някаква обща житейска, (медийно) "принадена компетентност". Именно "принадената компетентност", която се получава-усвоява от "втората" медийна реч ("пред цялото общество"), прави от професионалиста интелектуалец.
В не малко случаи медиите правят от професионалиста интелектуалец, като го унищожават; веднъж попаднал в медиите, той повече не успява да се завърне в специализираната реч, което е било известно още на Сократ: "поради това, че си разбират добре от занаята, всеки смяташе, че е извънредно сведущ и в най-съществените неща в другите области, и това им заблуждение скриваше знанието им в тяхната област". Има професионалисти, които със Сократически скептицизъм бягат от медийната "принадена компетентност"; има други, които се ползват от нея свенливо с различни по форма уговорки, че това е компетентност-без-компетентност; има и такива, които настойчиво си я искат, и то не само от медийната, но и от институционалната публичност: един поет се оплакваше, че държавната власт не иска да го слуша, а един скулптор - че съдебното производство не се съобразява с популярността на изкуството му.
Всъщност отношенията между двете речи не са изцяло резултат на индивидуален избор. Има периоди на катастрофи, кризи и промени (както например след 1989 година), когато втората реч поглъща първата, обезсмисля я, цялото производство на смисъл се влива във "въпросите на живота". Продължавам да си спомням, например, как бях поканен на 12 септември миналата година в сутрешния блок на bTV да говоря по някаква специализирана медийна тема, но не бях в състояние да генерирам воля за подобна реч и, разбира се, говорихме за ударите в САЩ...
Така или иначе, медиите превръщат обществената отговорност на интелектуалците, за която настоява Дарендорф, от морална във функционална категория, буквализират я: далеч от просветителското очарование на близостта между идеи и действия, обществена от-говорност е да от-говаряш на въпроси, които журналистите задават от името на обществото, да влезеш в медийна роля. Именно тази смяна на моралния с функционалния план, отказът от просветителското морално разбиране за интелектуалеца в полза на медийното функционално разбиране, си позволих през май 2000 година да представя като събуждане на понятието чрез евтаназия. Интелектуалецът е изваден от трансценденталния свят и е положен във виртуалния. Така интелектуалецът от Просвещението и съвременният интелектуалец понятийно се "разбягват" - единият е органичен, а другият е медиатичен, т.е. в най-добрия случай е само негова медийна метафора.

Метафората

Двете речи - специализираната и медийната - и принадлежащите им публични образи във взаимодействието си изграждат публичното "трето" на интелектуалеца. Това трето пряко отговаря на описанието на Еко за метафората: "налице е сливане на два образа, при което двете неща са се изменили и в същото време са останали разпознаваеми". В случая разпознаваеми и като компетентност, и като практики, и като биографични ангажименти, и като оценка... Заедно с това непрестанно върви "метафоричен трансфер от собственото към фигуративното" (Рикьор) и обратното, доколкото професионалната роля е собственото на интелектуалеца, от което медиите правят обществената фигура. "Собственото" легитимира фигурата, а фигурата разширява териториите на собственото. Получава се своеобразно "перпетуум-мобиле" - специализирана реч - медийна реч: първата латентно трупа публични ресурси; медийно усвоени, те се преработват в професионални, които на свой ред експанзират публично и т.н. Дарендорф пише за Хабермас: "Може да се каже, че неговите чести изявления по съвременни проблеми са по-малко свързани с неговите комплексни и високо езотерични теории, но репутацията му като учен им дава допълнителна тежест."

Посредникът

Ясно е, че има професионални области, които са по-добра основа за "метафоричен трансфер" по посока на медийната реч, защото като предмет или интерпретативни техники предварително са ангажирани с "въпросите на живота" - хуманитарните науки, изкуствата, църквата, медицината... Съдържателната и реторическата близост между двете речи дава възможност на първата да "захранва" с идеи и ценности втората, като така крие метафоричността на фигурата на интелектуалеца зад моралните носталгии по него. Дарендорф, например, подобно на Попър, нарича скандал разминаването (от тяхна гледна точка) между ролята на Сахаров като учен и обществената му роля като съветник на Хрушчов, т.е. между първата и втората реч.
Всъщност, разбирането, според което единствено първата реч на интелектуалеца произвежда и гарантира неговата втора реч, може и да е адекватно за времето на Хрушчов или Сартър, но в съвременния медиатизиран свят то е просветителска утопия, защото не забелязва или не иска да забележи медиите като посредник между двете речи. Именно медиите конструират метафората "интелектуалец", т.е. владеят механизма за производството на интелектуалци. По времето на социализма този механизъм най-активно работеше в програмата "Всяка неделя" и по-специално в рубриката "Събеседник по желание". Там водещият Кеворкян, наред с писатели, художници и артисти, канеше и герои на социалистическия труд, ударници, строители, тъкачки..., т.е. даваше право на втора реч, освен според просветителското очакване за близост с първата, и встрани от нея. От една гледна точка така обслужваше идеологическото клише за някаква "работническа интелигенция", а от друга - търсеше алтернативни гласове извън официално разпознатите интелектуалци.
Същественото тук е, че медиите въвеждат още една - различна от компетентностите на първата реч - мотивация (често доминираща) за предоставянето на достъп до втора реч. Вън от свободата на словото и професионалните стандарти, тази мотивация до голяма степен преобръща исторически разгърнатата, устойчива представа за интелектуалеца като "опрян" на непреходното и важното, като "загледан" в отвъдността, като "този, който крепи лисицата на небето", както го нарича Андрей Райчев. Тя идва от недрата на медийната публичност, от нейната ускорена преходност, актуалност, фрагментарност и събитийност, от преките й връзки със ставащото. През него трябва да се "промуши" първата реч, за да стигне до втора. В такава ситуация, ако понятието за интелектуалец не бъде радикално преформулирано, не започне да значи нещо друго, то се превръща в трагическо. Анализирайки илюзиите, на които медиите дават реалност, но и реалностите, които те превръщат в илюзия, които потъват в "периферната празнота на медиите", Бодрийар пише: "И терминът "интелектуалец" един ден ще изчезне, както изчезна терминът "буржоа", който днес прави смешен единствено този, който го употребява".

Интелектуалната съпротива

Начинът, по който интелектуалецът (все още?) може да се удържа извън зоните на трагичното или на смешното, което в случая е едно и също, е използването на медиите само като посредник между говорещия и обществото, но не и между първата и втората му реч. С други думи, редуциране на правото им те да определят кой има право на втора реч. Впрочем, много зависи кой точно го редуцира - политическият или интелектуалният елит.

Два примера.

Една от причините за властовия натиск над БНР през миналата година бе много по-широкият от политически очертания (да речем от вестник "Демокрация") кръг, който получаваше право на втора реч, особено като събеседници на Лили Маринкова или в предаването "Преди всички". Една от целите на проекта "Нова публичност", ръководен от Александър Кьосев, бе да осигури на академичната общност достъп до медиите според собствените й разбирания за това.
Всъщност, последният опит за интелектуална съпротива е по-скоро екзотичен. По правило собствениците на повече или по-малко авторитетна първа реч са готови да я сменят за втора реч според законите на медиите, стига да участват в преразпределението на тяхната власт. Като първенци в тази размяна най-често се сочат социолозите и политолозите, но по принцип синдромът е особено типичен за ситуации на преход (на прекъснати биографии), когато всяка власт се постига в режим на медийна симулация, чрез "източване" на четвъртата власт, ако се върна към една още по-стара своя теза. Въведено в други термини, първата (специализирана, собствена) реч е прекъсната, блокирани са нейните системи на авторитетност и легитимация и тя се набавя чрез обратен "метафоричен трансфер" на втора (медийна) реч. Най-простата илюстрация на този процес е следната: аз съм поет, защото по телевизията ме интервюират като поет, аз съм учен, защото във вестника пишат за мен като за учен. Специализираната реч е компенсирана, подменена е чрез износ на медийна реч, тя е "открадната реч" в суматохата на прехода. Алюзията с дефиницията на Барт за мита като открадната реч не е неволна, защото, подобно на митологичното говорене, говоренето в ситуация на преход няма идентификация в историческото време - митът е преди времето, преходът между времената.
Завръщането на речта във времето минава през завръщането (конституирането) на индивидуалния авторитет на говорещия, защото самата воля за реч, както впрочем и за морал, могат да са само индивидуално (собствено) притежание. И този индивидуален авторитет не е по линията на "Аз обвинявам" и "Аз питам" (защото тя, къде скрито, къде явно, генерира колективни патоси в духа на клишето "интелектуалецът - съвестта на народа"), а просто по линията "Аз говоря". Съпротивата срещу идеологическите колективизми не е морална (което в последна сметка значи пак идеологическа), а комуникативна; не е обект на речта, а е самата реч.
Индивидуалният авторитет, за разлика от интелектуалеца, не се нуждае от две речи, той има само собствена (специализирана) реч, която се нуждае от него. Качествените медии, тези, които в ситуация на преход така и не се появяват, разпадат метафората на интелектуалеца, защото са в състояние да интегрират специализираната му реч, да не го принуждават да я напуска. Новите медии на свой ред индивидуализират комуникацията, така че тя е в състояние да интегрира собствената реч. В Интернат няма интелектуалци и всички са интелектуалци. Това не е нито трагично, нито смешно, това само е предстоящо...

Георги Лозанов