Съседите на фокус
Изниза се още една киногодина - първа за новото столетие и 106-та в историята на кинематографа. Безспирният конвейер на изкуството-индустрия продължи и през този отминаващ сезон да бълва огромни пакети масова развлекателна конфекция и значително по-малко заглавия на стойностно художествено кино, създавано в отделни "арт фабрики" от упорити автори и амбициозни меценати. Известно е, че киноконфекцията никога не е имала проблеми с масовото разпространение - то е нейна същност и филмите-клишета лесно намират необходимия им широк зрителски пазар. Арт-киното по предопределен съдбовен знак знае мястото си в отредената му значително по-тясна ниша на екрана и разчита най-вече на специализираните фестивални форуми. Затова и изобретателността на неговите създатели и меракът на платежоспособни покровители са изпъстрили годишния календар с около 2000 най-различни фестивала, приютени във всевъзможни точки по света. Лидерите на тази "фестивална география" са известни: Берлин, Кан, Венеция, Торонто и още няколко големи форума, които са си извоювали статута едновременно и на законодатели, и на върховни съдници в "седмото изкуство". Но ето че и Солун - един толкова уютен, човешки обозрим и гостоприемен балкански град, все по-убедително търси (и намира) мястото си в тази наистина респектираща световна кохорта. Защото през последните десетина години успява да организира действително забележителен празник на голямото световно кино и в края на всеки сезон да предложи значително международно културно събитие. Десетте фестивални дни са като късна, но щедра есенна жътва. Солун, поне през последните десет години в битието си на международен фестивал (защото цели 32 години преди това е гръцки национален преглед), неусетно си извоюва статута на условна координатна точка за отмерване на годишния кръговрат. И съвсем естествено многобройните богати програми очертават своеобразен релеф на новото, значителното и разнообразното от поредния киносезон. Това не са празни приказки. Когато една фестивална програма успява да събере над 200 филма от цял свят и когато в тази подборка наред с официалния конкурс (16 заглавия от млади режисьори с първи или втори игрален филм) съществува още изключително стойностната селекция "Нови хоризонти" (40 некомерсиални филма от американските независими продукции, през новото европейско кино, та до почти непознати малки кинематографии), то такъв фестивал е наистина с ранг на годишна равносметка. Красноречив пример: в тази подборка наред с авангардните търсения на нови имена от старите кинодържави тази година се появи изключително любопитния ескимоски филм "Бързият бегач", игрален дебют на режисьора-ескимос Закариас Кунук и първи в историята на киното с фонограма на оригинален инюитски език. Но филмът съвсем не е само северна екзотика, а има безспорни художествени качества и неслучайно вече е в селекцията за чуждоезичен "Оскар". Няколко почетни и паралелни програми допълват фестивалния разкош: например почти пълна филмография на британския режисьор Джон Бурман (председател на журито) - навярно единственият кинаджия в света, който на официална пресконференция се самоопредели като "среден режисьор без особени претенции и илюзии"! Място в програмата намериха и възстановеният ням шедьовър-антиутопия "Метрополис", и двудневен симпозиум "Дигиталното кино: нови възможности и предизвикателства" с подборка от корейски дигитални филми. А постоянната нощна програма "Кинооргазми: Плът и кръв. Ерос срещу Танатос" е любопитна илюстрация за фестивалната атмосфера и разтоварваща част в безспирния десетдневен маратон. И всичко това само на 350 километра от София. За завиждане е наистина! Гърците успяват - с много пари, разбира се, но и с умна културна политика и с извоювана през годините огромна зрителска отзивчивост, да правят могъщ кинофестивал. Да не пропускаме и показателния факт, че те поддържат постоянна годишна продукция от около 25-28 игрални филма и два пъти повече документални. Радвам им се без злост, ала с болка, че ние някога ги надскачахме категорично в кинематографично отношение, а сега надничаме през стобора с ръце, скрити в празни джобове и с обидно семпъл каталог от нови заглавия.
Банализираните вече от повтаряне наши си "кинодрами" изглеждат обаче дребнави и безинтересни редом с крачките на световното кино, което, без да е в някакъв постоянен подем, неизменно демонстрира любопитно развитие и актуален рефлекс към пулса на световните проблеми. Както много често се случва, и сега художествената проницателност и авторската интуиция извади на екрана в Солун два филма с удивителна изпреварваща актуалност: "Кандахар" на добре известния иранец Мохсен Махмалбаф и "Газова атака" на британския дебютант Кени Гленън, иначе актьор с биография и респектиращи награди. И двата филма са мислени и правени много преди черния 11 септември, но с поразяващо художествено пророчество фокусират най-горещата тема на планетата днес. "Кандахар" (награда на ФИПРЕССИ) е потресаващ и болезнен разказ за драмата на афганистанския народ в безкрайната гражданска война, поела вече и ехо от трагичния грохот на безумния тероризъм. Епизодът с осакатените еднокраки афганци, които в трогателно куцо надбягване гонят "щедро" хвърляните им от хеликоптер груби протези, е заснет с разтърсваща документална достоверност като един от най-могъщите антивоенни и човеколюбиви апели в световното кино. А "Газова атака" разиграва сюжета "антракс", само че ситуиран в Глазгоу, месеци преди да стане хит на световните новини! Филмът е направен с безспорен професионализъм в добре овладян стил "документален репортаж".
Но тази година Солун в 42-то си издание някак неусетно открои твърде интересното присъствие на киното от нашия регион. Ежегодната съпътстваща програма "Балкански преглед" очевидно е най-представителният международен форум на регионалното кино от Югоизточна Европа, където се съизмерваме и ние и сме имали своите успехи (награда на ФИПРЕССИ за "Приятелите на Емилия" през 1997). Но този път балканската продукция не само се отчете с 15 добри и равностойни филма, събра заслужен интерес сред зрители, кинаджии и журналисти, а и се намеси сериозно в крайното разпределение на наградите. Впечатляващо е само по себе си, когато, да речем, 2 албански филма са сред фестивалните хитове, а словенски, румънски и сръбски заглавия минават през Солун, събират заслужени аплодисменти и продължават към други форуми. "Тирана: година нула" (Албания, Франция, Белгия) е втори игрален филм на 40-годишния Фатмир Кочи и без да е някакъв невиждан шедьовър, заслужи "Златният Александър" за най-добър филм. Призът, който журито на железния кинематографист Джон Бурман му присъди, обаче е повече от главна награда. Защото е знак на повишено внимание и навременна подкрепа за любопитно и актуално кино във фаза на събуждане. Алюзията с класическото заглавие на Роселини "Германия: година нула" (1948) не е случайна. И тук на екрана е пълната безнадеждност и хаос на албанското общество, тъмната безпътица на младите хора след разпада на тоталитаризма и неизвестността в бъдеще време. Разказът е натрапчиво фрагментарен, с подчертана разкъсаност на сюжета, но това е изведено като почти документален стил. Най-близо до него и като проблемен тезис, и като художествена организация, е румънският филм "Дрога и пари" (реж. Кристи Пую), само дето финалът му някак увисва - все едно, че е спрял токът в залата. Другият румънски филм "Следобедът на един палач" на опитния Лучан Пинтилие е построен като неизбежна, макар и закъсняла монологична изповед-самосъд за насилията в комунистическите затвори. Индивидуалната съвест се нуждае от откровен и суров анализ на миналото, преди да затвори неговата страница, казва филлмът. "Лозунги" (Албания, Франция), втори игрален филм на 38-годишния Джерджи Кшувани, също гледа към миналото и е изграден като завършена стройна сюжетна схема с точни персонажи, ясни конфликти и четлив идеен патос за сблъсъка на индивида със задушаващия тоталитарен похлупак през диктаторския режим на Енвер Ходжа. Тъкмо тази художествена завършеност на филма навярно го е наложила като албански кандидат за чуждоезичен "Оскар". Симетричният му словенски конкурент за същата награда е "Хляб и мляко" на 35-годишния Ян Цвиткович - пак така грижливо изграден като цялостен, по-дълъг психологически етюд, но в подчертано камерен план (примката на алкохолизма и наркоманията, вътре в която са жертвите, а извън нея - безучастното общество). Познат тезис, разбира се, но прецизно и талантливо защитен. Турският филм "Фотограф" (реж. Казим Йоз) се отличава с актуалност и граждански рефлекс. Двама младежи - турчин и кюрд, се сприятеляват в общия си път, но скоро след това етническият конфликт ги изправя един срещу друг в кървава касапница. Да, също познато, но направено искрено и нажежено с човешка болка, а изкуството никога не губи от такъв сантимент. Впрочем, много от балканските филми градят успеха си тъкмо върху стандартни, ала винаги работещи драматургични схеми, психологически типажи и сюжетни матрици. Доброто кино, когато е заредено с идейна енергия и авторски хъс, никога не губи, а напротив - печели от подобни проверени модели. И друг път съм се радвал на жилавото и жизнено сръбско кино, което и през 10-годишната неспирна война, и под ужаса на бомбардировките, и сега в не по-леките времена "пост-Милошевич", намира енергия, мъжка сила и талантлив инат да прави добри филми, които при това попадат точно "в десетката" на зрителските очаквания. Дори в "абсолютната стотица", ако парафразирам заглавието на дебютанта Сръдан Голубович "Абсолютно 100". Ето един перфектно клиширан "сръбски екшън", който обаче с много емоционалност и опростен, но силно въздействащ психологизъм, предлага на зрителите морално възмездие срещу несправедливото насилие в разпадаща се Югославия. Неслучайно в родината си филмът има зашеметяващите за нашия регион 160 хиляди зрители, а и солунската публика му присъди своята награда плюс приза на журито за младия актьор Вук Костич. С подобен хъс и болка отеква и вторият режисьорски филм на Любиша Самарджич "Наташа" - почти огледална сюжетна драма за препънатия живот на новото "изгубено поколение" в Югославия. Имат дух братята сърби и умеят да правят изкуство от националните си драми и социални трагедии. В такава съседска мозайка нашият "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова бе посрещнат с интерес от кинаджиите и с отзивчивост от зрителите. Но ние най-добре си знаем както дереджето, така и приказката, че една лястовица пролет не прави. И отново се замислям колко още имаме да наваксваме, след като световното кино не стои на едно място, а вече трябва да догонваме дори съседите си.
Фолклорните въздишки по Солунската митница вече важат и за Солунския фестивал, който впрочем се провежда току до нея, в модерно преустроените складове на старото пристанище.

Божидар Манов


Доц. д-р Божидар Манов е преподавател по "Филмова критика" и "Теория на изображението" в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" и в НБУ. Автор на на книгите "Теория на киноизображението" и "Дигитална аудиовизия", както и множество публикации в печатни издания и в електронните медии. Ръководител на катедра "Кинознание" в НАТФИЗ. Председател на Сдружение "Критика" при СБФД. Вицепрезидент на ФИПРЕССИ.
Солун 2001


Наградите:
Най-добър филм - Златен Александър и 37 000 Евро: Тирана: година нула, Албания, Франция, Белгия; реж. Фатмир Кочи;
Специална награда на журито - Сребърен Александър и 22 000 Евро: Късен брак, Израел, Франция; реж. Довер Косашвили;
Най-добър режисьор: Мин Дай Аху за Огледален образ, Тайван;
Най-добър сценарий: Довер Косашвили за Късен брак;
Най-добра актриса: Маю Озава в Девойка, Япония, реж. Ейджи Окуда; Ронит Елкабец, Късен брак;
Най-добър актьор: Александру Пападопол в Дрога и пари, Румъния, реж. Кристи Пую; Вук Костич, Абсолютно 100, Югославия, реж. Сръдан Голубович;
Награда на ФИПРЕССИ: Дрога и пари; Кандахар, Иран, Франция, реж. Мохсен Махмалбаф;
Награда на публиката: Абсолютно 100.