Ще говоря от името на пловдивските социолози - от името на онези, които бяхме само чували за

проф. Тодор Иванов Живков ,

когато той ни покани да правим една нова катедра (катедра, за каквато и ние мечтаехме); и на онези, за които - само за няколко години - той стана фигурата, изменила радикално интелектуалните ни биографии. Ние загубихме не само учен, когото уважаваме, и учител, когото тачим (макар и да не сме били собствено негови ученици), но и човек, когото обичаме.
Проф. Живков беше от емблематичните представители на едно поколение, което може би не успяхме да разберем докрай, но на което - вече си даваме сметка за това - дължим много. Преди всичко вкуса към интелектуална свобода и желанието за една нова хуманитаристика. На него от Бога му бе дадена чувствителността да схване, че една мисъл е наистина нова, и да я подкрепи. Затова той беше винаги заобиколен от млади ученици, а студентите стояха на опашка пред кабинета му. Той беше великолепен учен, който не се срамуваше да бъде администратор, и добър администратор, който не се страхуваше да мечтае. Да мечтае за един нов диалог на етнологията с лингвистиката и социологията, за бъдещето на катедрата ни, за новия облик на Пловдивската хуманитаристика. Тъкмо тази хуманитаристика е и неговото интелектуално завещание и ние ще направим всичко възможно да го изпълним.
Учителю, благодарим ти и сбогом!

1 януари 2002 г.


Деян Деянов