Отиде си

проф. д. ф. н.
Тодор Иванов Живков

Официалната информация ще ни припомни, че той бе един от създателите на съвременната българска етнологическа и фолклористична школа - със своята концепция за фолклора като тип култура и с академичното си строителство като съосновател и дългогодишен директор на Института за фолклор при БАН. Широко скроен и продуктивен учен, той остави стотици студии и статии в областите на фолклористиката, етнологията, антропологията; книги, като "Народ и песен", "Етнокултурно единство и фолклор", "Етничният синдром", "До следващата запетая", "Увод в етнологията" и др.; беше научен ръководител на повече от тридесет успешно защитили дисертации аспиранти... Основа и ръководи Катедра "Етнология и социология" при Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Бе главен редактор на списание "Български фолклор". Бе председател на организацонния комитет на Международния фолклорен фестивал в Бургас и удостоен с честта да е почетен гражданин на Бургас. Активността му в третия сектор намери израз в работа и публикации за събори и фестивали, читалища и любителско творчество, бе в ръководствата на Фондация "Човещина" и Сдружение за български и балкански традиции "Фолк панаир". Политиците ще ни припомнят, че бе съветник на Тодор Живков и депутат в 37-то Народно събрание...
Професор Живков си отиде на 63 години с много неосъществени идеи и ненаписани книги, часове, преди да дойде новата 2002-ра година. Според народната вяра и обичаи, проучени от Димитър Маринов, душата на човека е сред живите 40 дни след смъртта му и трябва да обходи всичките места, където е бил, да си припомни всичките люде и срещи. Толкова активен приживе, професор Живков ще я измъчи и сега. Вижте ги, връщат се по черните пътища в родното му Митровци, където времето се мери от Гергьовден до Митровден, а пространството е като в песента за болен Стоян:
На връх на Стара планина,
при студени, бистри кладенци.
Постеля му бе, постеля,
зелена росна морава.
Възглаве му бе, възглаве,
Бял мрамор - камен под главе.
Черен му облак завивка,
Два орла, черни гарвани - сенчица.

Но не намира покой там, защото трябва да извърви по гуменки пътя на "шаечните момчета": до Софийския университет, срещите с Цветана Романска и Петър Динеков, Академията на науките. После ще повтори духовните пътешествия до Санкт Петербург, Париж, Берлин и Киев, където е специализирал. И може би ще намери покой при неговия Народ и неговата Песен. И ще се разтвори в тях.
В митопоетичния свят е красиво и хармонично. В нашия сигурно ще се намерят такива, които (както бе писал професор Живков) ще продължат да размахват юмруци след боя. Той бе мъж и като личност, и като учен, и никога не си спести схватките - непочтените няма да му ги спестят и сега. Но "разделени от чертата на небитието", няма какво да му отнемат и разбият вече.
На изпроводяк се сещам за една негова статия, посветена на учителя му проф. Динеков. Тя е откровение и за нашата почит към нашия учител. Ние, от днешното поколение фолклористи и етнолози, идваме от професорживковия мисловен свят и за да бъдем продължители на стореното от него, се очаква да се отграничим, защото такъв е пътят на научното дирене. Да не забравяме още един негов урок - в това отграничаване и дирене може да не си спестим колизиите, но трябва да си спестим човешките грехове.
Отиде си проф. Тодор Иванов Живков. Той беше писал, че животът на човека в своя поток съдържа движението към следващата запетая и към следващото "но". Написаното от него - също. За нас - колеги, съмишленици, следовници - разговорите с написаното от проф. Живков продължават.
Вместо сбогом - до следващата запетая...


Венцислав Димов