Опус за маршрутка
от Плиска до Царевец


Топлият медиум занимава само едно от сетивата и не дава възможност за взаимодействие - неговата сила е хипнотична. Студеният медиум занимава няколко от сетивата, но ги атакува по фрагментарен начин и изисква сътрудничество в попълването, свързването и обработването на приеманото. Така според Маклуън топли са една конференция и един филм например, защото ги следим седнали и пасивни, а студени - един дебат или едно вечерно телевизионно предаване; топла е една контрастна фотография, студен - комиксът, който представя реалността в схематичен вид, Умберто Еко за радиото като хипноза, в. "Еспресо", 28 ноември 2000 г.

Маклуън определя радиото като "топъл медиум", който поглъща вниманието на слушателя, без да го ангажира, а авторекламата определя почти едногодишното радио "Спорт" на Радослав Янкулов като "горещата станция в България". Общото между двете определения е, че се отплесват в думи.
Тъй като досега не бях имала случай да се заинтригувам от единственото специализирано в спортна тематика радио в софийския ефир, нито пък нещо друго беше успявало да ме спре на 89,5 УКВ, останах решително впечатлена от предиобедния блок на "Спорт", с който насилствено ме облъчиха в една редова софийска маршрутка. (Такситата са чудесен барометър за слушаемостта на местните радиа: преди 5-6 месеца щеше да е абсурд някой да слуша друго освен БГ-радио, "Дарик" и FM+, а сега пластовете се поразместиха и от нищото на демодето изплува дори "Хоризонт".)
Във въпросното предаване, с гласа и маниера на рунтавото извънземно Алф, но без капка чувство за хумор, водещият Боби Цанков проглушава слушателя с пустословен патос, като не става ясно какво точно се опитва да направи. Нещото е формулирано като шоу, състои се от безлична музика, накъсана от надъхани включвания на Боби със смътно съдържание, тук-таме по някое слушателско обаждане и никакъв спорт (?). Най-оригиналното безспорно е това, че водещият крещи през цялото време като футболен коментатор пред гол, без да става ясно защо. Като идея "шоуто" далечно напомня на огнегълтаческите пърформанси на Кембъла в "Хит 7", с тази разлика обаче, че освен да се дере, Кембълът умее и талантливо да импровизира; освен че губи нишката, има в резерв поне още стотина; освен че включва слушатели в ефир, разговаря с тях; освен че бръщолеви много, казва нещо. Докато Боби Цанков звучи като онези деца, които си преразказват самички и със съответните звукови ефекти кеч битка, така както си вървят по улицата.
Всъщност за т. нар. "Шоу на Боби Цанков" няма и кой знае какво да се каже - то никого не обижда, никому не вреди и никому не помага, пък и в страна, чийто "мъж на годината" е Слави Трифонов, изглежда най-малкото естетическо зло. Интересното - това, заради което си заслужава да се спомене - е единствено неговата изчистена и доведена до комичност форма, характерна не само за медийната, но и за артистичната ни среда от "демократичния" период (вж. рецитаторския театър, вж. позьорското кино), вероятно в резултат от гледането на много американски реклами: духовна кухота зад фалшиво веселие, крещене с нарочно удебелен глас на мястото на липсващата тема, плуване в стил кучешката в непознати културни ширини.
Топло или студено, сутрешното радио "Спорт" е толкова близо до фината хипноза, за която говори Еко, колкото и замайването, причинено от удряне с мокър чорап. Но ако изглежда сякаш разубеждавам евентуалната публика от слушането му, впечатлението е погрешно: "Шоуто на Боби Цанков" е едно от най-смешните неща, които можете да чуете - то е наивно, глупаво и откровено безцелно по доста забавен начин, така че го препоръчвам в умерени дози. Занимава сетивата и не дава възможност за взаимодействие.

Нева Мичева








От въздуха
подхванато