Терор и политика:
медийна стръв за интелектуалци
Сериозните проблеми винаги са лични. Затова - лично.
Сигурно защото страстта ми е риболовът, избрах това заглавие. Ако бях ловец, то щеше да е "терор и политика: мюре за интелектуалци", ако си падах по теологията - съответно "терор и политика: изкушение за интелектуалци", а усещах ли се извън интелектуалците, но без да съм Евгений Дайнов, може би щях да озаглавя следващото "терор и политика: екзистенциалният проект на свободно витаещата интелигенция", като поясня, че под интелигенция не разбирам привичното руско значение, а западноевропейското - именно "дискурсивната възможност", изтълкувано в духа на Карл Манхайм по "Идеология и утопия". В книгата се разправя покрай другото как трябвало оръжията на марксизма да се обърнат срещу самия марксизъм. Направят ли го пък марксисти - още по-добре. После щях да се отплесна по дискурса у Декарт и сега, след 11 септември, за да забравя темата.
Тя е терор и политика: медийната стръв за интелектуалци.
Темата, стръвта е едно събитие, чието изтъркване до шлифован образ става все по-близо с всяко по-настойчиво и патетично повторение на фигурата "след него светът не е същият".
Случи се така, че този ден играех баскетбол с малката си дъщеря, беше късен следобед и от балконите на станцията (интелектуална, защото е на Софийския университет и на всичко отгоре - в Китен, където всяко лято Кондьо, Лия, Глория и т. н. ...) наизлизаха хора, за да споделят, че станало нещо страшно в Америка, не ти е работа, да сме ходели да гледаме по телевизията, предавали пряко. Точно да хукна, и дъщеря ми каза: "И какво, за нещо страшно по телевизията да не си свършим играта?"
Оттогава имам видение. Ето го:
Фонът му е онова, което сигурно ще остане образ в бързата хроника на века: изящно завиващ самолет над Манхатън, който се блъска в един небостъргач, все още цял до горящия досущ като него.
Не зная какво са видели другите, които този ден бяха втренчени в телевизорите, но онези, които се разписаха след този ден в качеството си на съвести, божем, на времето, се нахвърлиха да ни накарат да видим онова, което е зад образа. И видяха, виждаме навсякъде:
* рухване на световния ред, защото са рухнали символите му - Световният търговски център и Пентагонът;
* ексцесивно поставяне на проблема за глобализацията от страна на слабите и губещите;
* обявяване на война на благоденстващото общество от верски, най-вероятно ислямски фундаменталисти;
* предизвикателство към империята на доброто от Усама бин Ладен, който сега е на страната на злото;
* наказание за всички престъпления на САЩ от времената на Бъфало Бил през тези на Труман и Джонсън до Рейгън и Клинтън;
* опровергаване на Фукуяма и практическо доказателство на Хънтингтъновите тези;
* и др., включително интереси на Холивуд и книгоиздатели, Ясер Арафат, световния ционизъм, наркобарони, медии, руската мафия, застрахователни дружества, истеблишмънта.
Накъсо: всичко се видя зад образа на изящно завиващия над Манхатън самолет, който се блъска в небостъргач, все още цял до горящия досущ като него. Нашата журналистика не остана по-назад, да не говорим за собствениците на медийни периметри, които още начаса по мобилните си телефони "откликнаха" на събитието.
Но не в това е въпросът и не това е въпросът. Въпросът е един: защо този образ? И отговорът е един: защото бе размножен до безкрайност, до полуда в един свят, който има рефлекс да се вторачва в това, което впечатлява всички. И за да не би някой да пропусне спектакуларността, цялата армия от помагачи укрепват това, което се вижда. Много и привличащо погледите. Изтънко и уточняващо гледката. Правилно и позволено за приказване.
А какво повече впечатлява от терора и политиката - сериозните изяви на човешка ексцесивност в двете й крайности: ужасното с внезапността си безредие (това е значението на думата терор) и спокойното запазване на добруването (това е значението на думата политика). Те, разбира се, се смесват "диалектически": например когато ужасното с внезапността си безредие иска да обърне внимание на непоносимостта си и рационално се нарежда като терористична политика, както и когато спокойното запазване на добруването се излива в поставяне на нарушаващите го в ужасно безправие и безредие, за да се изяви като политически терор. В тези смесици крайностите си приличат и - стигнали до ексцесивността си - изглеждат едно и също. Така шансът да привлекат погледите нараства, тъй като се представят за друго. В тази травестия има и изкушение, и стръв, и ловна страст. Затова днес изглежда едно и също взривяването на самолет по планове на обучени терористи и бомбаpдирането на талибански лагер по планове на обучени генерали. Силните стават слаби, слабите се превръщат в силни.
Ексцесивността на едното и същото привлича погледите. И те стават едни и същи като обяснение на ексцесията. Зад това стои сигурно някакъв инстинкт: да се следи внезапно изпъкващото, да се обръща внимание на крайното, на нарушената норма.
Инстинктът превръща в едни и същи обясненията на крайностите - поне по равномощност и логическа обоснованост, защото вървят именно по тези реципрочни в амплитудата си на крайности образи.
И все пак не е все едно.
Не е все едно дали сме виждали само това, което ще остане в образа на века: изящно завиващ над Манхатън самолет, който се блъска в небостъргач, все още цял до горящия досущ като него.
Това, както казах, е фон, на който ще се уплътняват множество образи. Ще е жалко, ако те изчезнат.
Затова ето и самото видение.
Една бяла кърпичка, една ръка - може би на жена, но не е ясно, образът е размазан, а и телевизията не го повтаряше толкова често - я размахва с последна надежда, че все някой ще види знака и ще се втурне да спасява хората. На 380 метра над земята, а между тях и нея - адът на тонове керосин и гениално-щастлива омраза, и учудени във внезапната си смърт, вече изпепелени пилоти, стюардеси, пътници, с всичките им радости и подлости. И видението: на все още живите в 9,16 на 11 септември 2001 г., че има чудо, че полицейският хеликоптер ще стигне до горящия небостъргач и ще улови ръката, размахваща кърпа; на близките на убитите на 11 септември 2001, че някой ще оцелее след толкова часове, дни, седмици и месеци под разтопената стомана и взривения бетон; на близките на убийците, че техните синове, деца, внуци, братовчеди са вече там, където няма мъчения, и стотици девици ще им веят с паунови ветрила; на близките на оцелелите, че травмата ще премине, както премина травмата от смъртта на толкова много, видели я при войните из океана, Виетнам, арабските пустини, сомалийските площади и латиноамериканските плата.
Това е видение на надеждата. Единственото, което остава, когато се гледа едно и също, е надеждата, че може да се погледне и нещо друго. Надеждата, че в същия този ден, когато светът бил станал различен, има надежда, че някой ще е видял не само кърпичка в ужаса, а че гледа, където някой друг маха с ръка и също иска да го забележат, защото сигурно е в ужасно състояние и не си струва за един многообразно ретранслиран ужас да забравяме онази сериозна игра, която си струва животът - да се вижда не онова, което всички гледат, а да се измести въпросът за образа.
Тогава ще видим загиналите след нахлуването на индонезийската армия например в Източен Тимор над 200 000 мирни жители, ще видим умиращите от глад, които и на 11 септември са повече от взривените в Манхатън, ще видим баналността на ексцесията.
При терора и политиката като медийна стръв за интелектуалци по-добре е наистина (с всичките недоимъци и морални укори, които ще завалят) да се каже: има и други образи, които са отвъд тази изпитана стръв - облакът, който преминава; тревата, която расте; човекът, който умира в леглото си, а цял свят, значи и близките, гледат милионно умножената смърт, но забравят умиращия; детето, което играе, но му прекъсват играта, понеже имало по-важни неща. Например изящно завиващ самолет...
Поради което на тези образи никой няма да им отпусне телевизионно време. Тогава някой трябва да им отпусне надежда, че ще останат - поне за миг в нечие внимание. На облака - че прилича на гълъб, на тревата - че ще се коси, както вече двеста години, на човека - че ще бъде изпратен в един по-добър свят, където ще го последва друг човек, на детето - че ще победи. На 11 септември 2001 година това също е светът: светът на вечната надежда, че има време и всичко е същото в еднократността си.
Затова той е и бялата кърпичка, и неподозиращата днешния взрив над главата си вечно кърмеща майка, която не знае какво е CNN и Ал Джазира в афганското си село, и детето, което всеки ден държи дете с просяшка купичка на ъгъла на "Витошка" и "Солунска" (на другия е майка им със сестра им), и облакът, приличащ отново на гълъб.
Тези образи са в сферата на несподелимата, но разбираема чувствителност. Тя именно се нуждае от съчувствие в един свят, втренчен в терор и политика. Сантиментално е, но помага, пък и току-виж се оказало важно за образа на века, посрещан - като всеки нов век - с надежда, макар разумът да говори, че жертвите ще са много повече от всички досегашни. Защото вижте само как започна: изящно завиващ над Манхатън самолет, който се блъска в горящ небостъргач, досущ като него.

Послепис за доразбиране:

Зад видението сега виждам три мотива: първият е отново личният медиен опит със "световни събития". Когато умряха последователно Брежнев, Андропов и Черненко, светът също "не беше същият". Например в детските градини питомците трябваше да гледат предаванията на погребенията, защото лелките, като всички работещи, бяха задължени да прекъснат работата си и да стоят организирано пред телевизорите, както, естествено, и родителите. Първата нашенска колизия между тази организирана и другата спонтанна и ексцесивна некрофилия, мисля, беше телевизионното предаване на погребението на екипажа на Комаров, съвпадащо с погребението на Аспарухов и Котков. И тогава се изля много мастило срещу онези, които пренебрегнали световноисторическото събитие заради футболните си страсти. Сега има очевиден прогрес в обществената свобода и поне у нас никой не организира хората насила да стоят пред телевизорите.
Но като всичко положително, и това минава в противоположността си. Медиите драматизираха рефлекса за самозащите в защита на властовото статукво и хората се вторачват стръвно най-вече в ексцесивното, което им бива предлагано като възможен източник на страх и състрадание.
Героизацията на трудовата изнемога в социализма, която трябваше да е общ идеал, отстъпи у нас място на умножената и режисирана едноизмерност именно по посока на изключителното, което трябва да стигне до всички, защото засяга "изключителни хора в изключителни ситуации".
Оттук идва и вторият мотив: той развива една тактика, тръгнала май от Умберто Еко и Херберт Маркузе около 1968 година - за партизанската война срещу електронните медии и рекламните фикции, която трябвало да води т. нар. интелектуалец посредством появата си в информационните средства: да стои между образите и зрителя, слушателя, читателя и да обяснява какво означава всъщност вижданото с последващ коментар. Днес задачата е затруднена, защото интелектуалците следват хубавата инструкция на Еко и Маркузе, и се чудят какво все по-усложнено обяснение да дадат - разбира се, на един и същ образ. Защото и те, горките, все него си гледат, понеже са съвест, част от народа, човечеството и пр. Изглежда, че задача и днес е не обяснението на задобразното, а изместването на погледа от уникалния образ към повторяемото. Тъжно е, но професионалният обобщител, понятийният конфигуратор и все такива, вече трябва да бъде професионален спасител на образи, но не като художник, а като човек, обясняващ защо именно типовите образи са образът. Затова някои думи нямат множествено число, което напоследък трябва да се забрани за тях след подписка на "група интелектуалци" и предложение на Института по български език като закон на Народното събрание, указ на Президента и прокламация на Н.В. министър-председателя: интелектуалец - винаги 1 л. ед.ч., защото е едноoбразен, еднообрaзен и еднообразeн.
Третият мотив е краят на Валтер-Беняминовата работа "Гьотевите "Родства по избор": За тези, които обичаме, ни е дадена надеждата.

Димитър Денков

Димитър Денков е роден в София (1956), преподавател по история на философията в СУ "Св. Климент Охридски", специализирал и работил в Лайпциг, Берлин, Загреб и Виена, автор на книги и учебници по история на съвременната философия, преводач и редактор на произведения на Им. Кант, Г. Хегел, К. Маркс, Фр. Ницше, В. Бенямин, М. Хайдегер, Х.-Г. Гадамер, Б. Ръсел, Х. Маркузе и др. Член на инициативата ATTAC-България, група 13 b-attac.