Телевизионни репортажи
от България


Българите посрещнаха Нова година, но този път като че ли не телевизията беше основното тяхно забавление на 31 декември срещу 1 януари. Ентусиазираните лица по улиците на големите и по-малки градове подсказа, че вече не толкова тихото домашно уединение, колкото общото карнавално забавление е това, което може да стопли душите им. Ще ми се да мисля, че множествата по улици и площади слагат началото на едно по-друго възприятие на света от страна на българското - обединени в лекотата на радостта, вероятно ще можем да се обединим и в тегобите на действителността, та заедно да съумеем да се справим с тях. Телевизиите усетиха това оптимистично послание и с обширни и подробни репортажи го отразиха от, кажи-речи, всички кътчета на родината. Сиреч има надежда, ако й да искри сега-засега само в светлините на бенгалските огньове.
Празничните фойерверки на новогодишната нощ обаче бяха леко затъмнени от репортажите в последните дни на 2001 и първите на 2002 година.
Огромните опашки пред паспортните бюра, както и пред КАТ за смяна на шофьорските книжки заявиха, че все пак някои недотам светли български черти си остават като пречка за движението ни напред. Един от чакащите си го каза ачик-ачик: "Типично по български изчаках последния момент". Ще рече, наспроти претенциите ни, продължаваме да мислим, че законът някак ще ни се размине, че ще го излъжем и заобиколим. Защото, както шопът знае много добре, той е "врата у поле". Телевизионните репортери, разбира се, също усетиха абсурда на ситуацията и сториха всичко възможно да я представят в цялата й парадоксалност. Показвайки ни така нашия съвсем нелицеприятен образ, който, изглежда, ще си мъкнем, докле щъкат българи по земята.
Нелицеприятно се озъби и зимата, една от най-тежките в последните години. Тази метеорологична напаст също стана главен телевизионен герой, вероятно за да компенсира радостното настроение от посрещането на празниците. Екраните са обилно пълни с преспи и виелици, трактори и снегорини се борят със стихията, докато ние, зрителите, скрупульозно сме осведомявани за това къде е обявено бедствено положение и колко български села са без ток и вода. На фона на разигралия се Голям Сечко обаче пролича, че все пак държавата има ресурс да се справя с подобни катастрофи, което също е повод за оптимизъм - оказа се, че не сме чак толкова зле откъм управление. Хората си вършат работата - прозаично, без да се изтъкват. Тоест българинът, когато е на зор, може да работи отговорно и съвестно. Лошото май е, че това става повече кампанийно, отколкото систематично.
Най-лошото в репортерската тв кампания от България беше обаче случаят в "Индиго". Трагедията бе използвана за какви ли не повдигания на рейтинга, което никак не говори добре за електронните медии - ефирни или кабелни. Най-неприятно постъпи MSAT със своите голи новини като въобще не прекрати емисията (както направи Слави Трифонов) и дори не спомена инцидента: видя се, че там въобще не е важна информацията, нито чувствата, които буди, а кукличките, отмахващи една по една дрешките си (впрочем, "Голата истина" си заслужава отделен "Петък", ето защо с нея свършвам дотук). По този начин телевизиите отново се подлъгаха по вестникарския рефлекс да се превръща нещастието в сензация и говорилня. Ала многото приказки затъмняват случилото се и в един момент то отива на заден план, докато на преден излизат съвсем други интереси. Телевизиите вместо да осветлят проблема, изведоха на преден план себе си, но никоя самовлюбеност не е симпатична. Което иде да каже: телевизиите в България и техните репортери има още на какво да се учат в посока на съпричастие и съчувствие към бедстващите.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин