Ничия земя 3. 11 септември
Третият поред дебат "В зоната на Ничията земя", състоял се през декември м.г., премина под знака на 11 септември. Две бяха алтернативните експозета: на пристигналия от Америка Владислав Тодоров - "Правото на държавата да убива", и на Димитър Денков - "Правото да убиваме държавата". Към тях се присъедини и изложението на юриста-депутат Даниел Вълчев - "Правото отвъд суверенитета", засягащо възможността за общо, важащо за всички държави, международно право. Владислав Тодоров започна с уговорката, че тезите му нарочно са засилени до крайност, предупреждавайки, че това в никакъв случай не трябва да го причислява към една или друга позиция. Според него 11 септември много решително е пренаредил ценностите, тъй като сам по себе си тероризмът е едно дезорганизиращо действие. Тодоров смята, че целта на Усама бин Ладен е дестабилизация, но не толкова в САЩ, колкото в ислямския свят: да се вбие клин между олигархичните режими и религиозно фанатизираното население. Използваната от терористите техника донякъде прилича на тероризма от ХIХ век, но сценарият само частично се осъществява, тъй като в ислямските страни не избухват граждански войни. Владислав Тодоров посочи, че американците наричат мястото, където бяха кулите-близнаци на Световния търговски център, "Земя 0", нулева земя. С появата на тази "Земя 0" американското правителство получава нов мандат и всички досегашни проекти са занулени. Главният проблем обаче е в ефекта върху нацията: правителството е изправено пред необходимостта да е адекватно на афектите на нацията, защото ако не го стори - си отива. Процес, прочее, който може да доведе до радикализация вдясно. Владислав Тодоров подчерта значението на негативните емоции - страх, паника, безпокойство - заради които акциите на борсата се сринаха след 11 септември. Затова главният призив на властите в САЩ е бил гражданите да се държат патриотично и да не закриват позиции на борсата. Защото тъкмо това е било намерението на Усама: чрез страха да удари Америка в икономическата система, в практиките, които поддържат основателността на тази страна. Ето защо правителството има единствена задача: да убие този страх, като убие неговия носител - саудитския терорист. Така нещата надскачат аргументи, като човешки права и либерален морал, защото ако Буш не убие този страх, ако не се справи с тази задача, съществува заплаха дори от разпад на полиса. Димитър Денков започна също с уговорката, че е радикализирал съзнателно тезите си. Според него политиката налага на общественото същество, каквото е човекът, да дава жертви. Той е принуден да дава от себе си, за да бъде в обществото, следователно терористичният акт може да се припознае като крайна форма на човешкото същество и на общественото действие. Денков въведе в началото няколко определения: 1) терор за него е умишлено действие срещу държавата, което разобличава нейната организация като несправедлива; 2) доколкото държавата е принуда, то всеки терористичен акт е държаво-образуващ; 3) от което следва, че всяка държава е плод на терористичен акт. Терористичният акт следователно е симптом за дълбока ценностна криза, засягаща и настояваща за ново устройство на живота. 11 септември в този смисъл е показател за ценностната пропаст, съществуваща в света.
На тезите на Димитър Денков не се стърпяха и опонираха Стефан Попов и Александър Кьосев. Първият попита дали в неговото разбиране цялата модерност не се явява терористична, а вторият възрази срещу анихилирането на разликите в понятия като тероризъм, въстание, революция. Преди обаче да се разрази остра разпра, думата бе дадена на Даниел Вълчев. Той тръгна от въпроса: "Дали това прескачане на граници означава смяна на логиката в международното право и съответно в националните права?". След което се спря на разликите между международното и националното право. А те са: 1) по начина на възникване: националните права възникват централизирано, международното - чрез дискусии и договаряне; 2) международното право е съставено от т.нар. вторични норми, норми относно норми; 3) в международното право липсва единна система за налагане на санкции. Вълчев подчерта, че е дълбоко невярно твърдението, че международното право има приоритет над националните: никъде то не е поставено по-високо от конституциите, а националните държави изрично запазват налагането на санкции за себе си. Затова се налагат и ратификациите: те всъщност са вътрешният закон, който легитимира международния. Оттук и вероятното развитие, което ще принуди слабите национални правни редове да отстъпят на по-силен международен правен ред, но това не се отнася за големите държави. САЩ например отказват на Международния трибунал да съди техни граждани.
В последвалата дискусия особено провокативни бяха съжденията на Андрей Райчев. Според Райчев мисленето на Бин Ладен е дихотомно: има две цивилизации - ние и те, рано или късно ние ще ги бием, защото ние сме възникващите. Това, твърди Райчев, е революционна борба в ранна фаза. Докато мисълта на саудитския милионер в този аспект е достатъчно ясна, то на Буш не е толкова. Американският президент не мисли две, а една цивилизация. Това е тази, от която и ние, българите, сме част и която смята проблема за вътрешен, докато ислямистите го мислят за външен. Антоний Тодоров наблегна върху обстоятелството, че дебатът е не про- или анти-Америка, а за действията на американското правителство. Той попита как е възможно след 11 септември държавата да дава сигурност на своите граждани (каквато по презумпция е задачата й); и има ли политическа институция, която да отговаря, да съответства на разгръщащата се икономическа глобализация? Иван Кръстев подчерта от своя страна съществуващата диференциация на функционираща и нефункционираща национална държава - най-големият експорт на Европа към света. Първата успешно защитава своите граждани, втората - не. Иво Прокопиев обясни добрата премереност на удара на 11 септември - светът тогава е бил на ръба на рецесията, а сриването на двата небостъргача го вкара в икономически упадък. Стефан Попов сподели недоволство от антиамериканската насоченост на реакциите в България. Той подчерта, че тук се извършва един рафинирано контролиран преход от обяснение на 11 септември към неговото оправдание.
Александър Кьосев посочи от своя страна, че политическото действие създава асиметрични полета. Владислав Тодоров накрая обобщи, че твърде абстрактните изказвания не са позволили да се случи истински дебат. Действителността става гето, подчерта Тодоров, ние сме я заскобили и не искаме да отидем там. Трябва да описваме терена конкретно, не с абстракции и хуманистични тези. Димитър Денков от своя страна посочи, че според него 11 септември е показател за две пропадания: 1) на комунизма и 2) на либералния модел. Ничия зема 3 приключи оптимистично: с усещането на Даниел Вълчев, че ставащото може би е крачка към един общ международен правен ред, валиден за всички.

Митко Новков