Разкази под ноктите

Един се отказал да пише. Отказал се и започнал да чете.
Какво означава да се занимава човек с писане? С аранжимент на думите, с малко игра и забавление с тях, с паузите в живота или със забързаните каданси? От какво се е отказал той в името на писането? От съвсем дейно участие в живота. Писането изисква известно самовглъбяване. Може би съм се отказал от мисълта, че няма да пиша. Все пак през годините тази мисъл е седяла - може да копам, но може и да спра. Само с всяка следваща книга това става все по-проблематично. Всичко става по-отговорно, по-насериозно. Писането, доколкото е страст само по себе си, е и пресъздаване на някакъв паралелен свят. То не трябва да се смесва с битови неща, с неща около литературата. Говори се малко за самата литература.
В новата книга на Чавдар Ценов "Щраусовете на валс" сякаш всичко може да се случи, но и нищо, нищо да не те сполети. Изпод кристалната повърхност на разказите преглътнатото, премълчаното, неизвършеното, незарасналото върви успоредно със събитията отгоре, понякога се позабавя, друг път избързва или почти замира като нивото на река Дунав в сантиметри при Мохач или Ново село. Защото авторът сякаш не се интересува от това дали някой от героите му е без куче, а иска да го нахрани, без ръце, без любов, без телевизор, радио, без работа и без пари, дали е безсамолетник, дали сънува, че сънува или страда от безсъние, дали е стар като вестник или е замръзнал на място като в детската игра стой-млък. Сред цялата менажерия от човеци и животни Чавдар Ценов просто безхаберно се е ухилил от гърба на книгата си и, подпрял се на един крак, иронично ни поглежда. Като ви гледам (представям си как ни казва), ще ми се да ви разсмея, но и малко разтъжа с един графит от софийски асансьор: Не пийте вода, в нея пикаят рибите! Впрочем на страхотната корица - мил винилов спомен от славното ни грамофонно минало - се въртят 15-те разкази-парчета, а върху издрасканата плоча игличката оглушително скърца.
Чавдар Ценов признава, че един американски автор - Реймънд Карвър е писателят, от когото се респектира: Миналата година имах моя си задочна среща с него. Той цял живот е писал само разкази. Дали ще пиша разкази, новели или романи - това едва ли е най-важното. С всяка измината книга се чувствам все по-готов за роман. Аз съм малко бавно развиващ се. Това мисля, че би трябвало да ми се е случило преди десетина години. Може би цялото ми поколение е такова.
Има ли свой номер в писането? Емоционално ли подхожда или старателно се подготвя? По-скоро интуитивно. Под това разбирам цялата смес от емоция, размисъл, предварителна работа, нещата, които се случват, когато човек започне да пише. Някаква рентгенова снимка на нещата, които ти смяташ за дълбоки и важни. А колкото до това дали са обикновени - много ми е интересно кои са необикновените неща на тоя свят?
След "Черно под ноктите" (1992) и "Удавената риба"(1999) - това е третата му книга. В сборника, издаден перфектно от "Стигмати", има някаква налудна игра на думи, има ритъм. Декор в "Щраусовете на Валс" (2001) е градът с крайните си квартали, с обикновените хора, с езика на всекидневието им. Ироничното и тъжното са се хванали здраво за ръце - те са постоянните обитатели тук, а съдбите на героите подозрително напомнят за нашите собствени. Чавдар Ценов хем изтънко познава този свят на отритнатите, на неудачниците, хем му стои отстрани, с благородство го наблюдава, чуди му се или/дали го разбира, съчувства му със съзнанието, че всички сме част от него. Писането освен себеизразяване, себеизследване, е и в известна степен бягство от себе си, почивка от този досадник, който непрекъснато ти мърмори в главата. Но най-силната страна на сборника с разкази си остава (освен тяхната краткост) изтънченият стил. Зад обикновения сюжет, зад съдбите на обърканите, на тези, които не знаят защо са на този свят, нито защо ще го напуснат безследно, зад делничното струи финесът на проникновението, недоизказаност, дълбок смисъл. Такива герои просто няма начин да не заобичаш или най-малкото да не ти станат симпатични. Чавдар Ценов притежава рядкото качество да насели, да насити най-баналната, най-сивата и незначителна част от действителността с ирония, която обаче само засилва тягостното чувство. И въпреки това, а може би тъкмо поради това, когато затвориш книгата, остава ведрината, усмивката, усещането за пълнота, както при среща с приятели, при успех на детето ти или защото след сухата есен най-после е заваляло. Все прости неща. Най-важните неща.
Накрая не усещаме бруталността на живота, а по-скоро неговото вътрешно напрежение и необяснима мекота. Вниманието на автора към формата и поетичния ритъм на фразата, усетите му за структура и за финал, превръщат разказите, а също и композицията на цялата книга в пример за отлична проза. Пример, от който се нуждаят доста от топящите пера в нейните непостоянни и дълбоки води български писатели.
Какво все пак му липсва? Коя е неговата липсваща (по думите на героя в един от разказите) "голяма вода"? Човек дори когато всичко има, той пак нещо няма - поне е безсамолетник... Вероятно ми липсва "водата" на повече смислено общуване. Когато човек тръгне дори по улиците, онова, което крайно отблъсква, е тази неплодотворна вече мизерия, която е навсякъде, която убива човека и грубостта, крайната първичност на човешките отношения, липсата на нормално уважение към другия.

Силвия Чолева


Стойностната литература разказва за хората... Обратно на убеждението на някои писатели, литературата не е надмощие на техническите похвати над съдържанието.
Реймънд Карвър