Защо съвременната
литературна теория се ражда
в Централна и Източна Европа?
В самото начало на XXI век ние като че ли сме в по-добра позиция да видим и признаем смъртта на литературната теория като научна дисциплина. В ретроспекция литературната теория би могла да бъде хронологически разположена в период от близо осемдесет години - от зараждането си в края на 10-те години на ХХ век до началото на 90-те. Създаването й идва с дейността на руските формалисти, а края й маркират обръщането на Изер в края на 80-те и началото на 90-те от рецептивна теория и феноменология на четенето към така наречената от него "литературна антропология"1 и смъртта на Лотман през 1993 г. в края на една кариера, в която той постепенно започна да приема семиотиката като глобална теория на културата, а не като тясно разбирана литературна теория.
Защо тези граници трябва да се смятат за легитимни? Долната хронологическа граница вече е широко приета. Руските формалисти първи схващат литературата като самостоятелна област на теоретически изследвания, отделящи се от естетиката, социологията, психологията и историята и търсещи опора в лингвистиката. Преди това в Германия има опити за прилагането на подобен автономен подход към музиката и изобразителното изкуство. Мечтата на Хайнрих Вьолфлин за история на изкуството без имена намира по-късен отглас в твърдението на Осип Брик, че ако Пушкин не беше роден, поемата "Евгений Онегин" би се написала сама. Новаторството на Вьолфлин оказва толкова силно въздействие, че когато Оскар Валцел се опитва да освободи литературната наука от господстващата рамка на културната история, той става жертва на паралели с историята на изкуството. Като прокламира теорията за "взаимното осветляване" на различните изкуства2, Валцел бяга от капаните на социалната и културна история, но пък позволява на категории от историята на изкуството, например стил, да се намесят в интерпретирането на литературата. Руските формалисти обаче предпочитат да разглеждат литературата в светлината на нейната "литературност", онази предполагаема черта, която те се надяват да обясни кое е специфично литературното. Като се вглеждат в литературния "похват", особено в ранната фаза от работата си, формалистите правят литературата самостоятелна, неконтролирана от и несводима до етиката, религията или политиката.
Горната хронологическа граница, началото на 90-те, е начертана предимно с оглед на новите явления във философията и културната теория. Ако 10-те години на ХХ век показват амбицията на литературната наука да се еманципира от водещите дискурси на философията - все още нерядко чрез тактическо сътрудничество с естетиката, - от средата на 70-те и особено през 80-те литературната теория отново се връща в лоното на философията чрез мощното влияние на деконструкцията. Като поддържа идеи, зародили се в трудовете на Ницше и Хайдегер, деконструкцията начертава нова схема, в която мисленето и писането за литературата губят привкуса си на специфичност и уникалност, а границата между литературни и нелитературни текстове, така тържествено пазена от формалистите насам, става пропусклива и впоследствие маловажна. В същия дух феминизмът, постколониализмът и новият историзъм са все начини за четене не само на литературни текстове; те са стратегии на културната теория - нещо, от което литературната теория винаги се е опитвала да се пази, за да не затъне в блатото на старата Geistesgeschihte. По това време обаче дори вътре в самата литературна теория и особено в текстовете на Тартуската школа има ясни сигнали, че във все по-амбициозния съюз със семиотиката литературната теория ще се опита да поеме саморазрушителната роля на обща теория на културата. Затова началото на 90-те представлява последният стадий от проточилата се смърт на литературната теория като самостоятелен клон на хуманитаристиката: изоставянето на литературната теория заради проекти, в които семиотиката е форма на културна теория (Лотман) и набезите във философската антропология (Изер) са симптом за влошено здраве и липса на самодостатъчност на литературната теория. Основната причина за тези трансформации е, разбира се, променящият се статут на литературата и нейното потребление в едно все по-глобализиращо се пост-индустриално общество, зависимо от непрестанния поток на информация и от комуникация, основаваща се на визуалното. През последните две десетилетия развлекателната индустрия също се промени драстично, особено в по-богатия Запад, който беше завладян от до голяма степен деперсонализирани и силно опосредствани форми на забавление, чиято търговска жизненост кара самостоятелното четене да изглежда още по-трудоемко. Четенето трябва да се състезава с източници на информация, които въздействат на по-широка гама от сетива и представят информацията по по-удобен за употреба начин. Така "литературната творба на изкуството", да припомня важния, но носталгично остарял проект на Ингарден, вече не е надарена със специален статут; тя се бори за внимание като една от многото стоки на културната индустрия.
Затова в това кратко есе аз ще приема подхода на интелектуалната история, за да поставя въпроса за произхода на литературната теория и да покажа степента, в която този произход трябва да се смятат за културно специфичен. Щом установим, че литературната теория е passe, най-после ще можем да разгледаме тази тема исторически, като установим по-недвусмислено нейната динамика и хронотоп.
Терминът "хронотоп" тук е ключов, защото той включва неизбежното разполагане на идеите в конкретни времеви и пространствени конфигурации, свидетелстващи за конкретни културни условия. Тезата ми е сравнително проста: аз смятам, че съвременната литературна теория е родена в десетилетията между двете световни войни в Източна и Централна Европа, в Русия, Бохемия, Унгария и Полша, вследствие на набор от пресичащи се културни детерминанти. Но преди да установим тези детерминанти, нека направим преглед на приноса на Източна и Централна Европа към по-нататъшното развитие на литературната теория3. Значението на този принос не би могло да бъде надценено. Не би било пресилено да кажем, че всичко във "втория златен век" на литературната теория, 60-те и 70-те години, едва ли е повече от доразвиване и вариация на темите, проблемите и решенията, разиграни между двете световни войни в Централна и Източна Европа. Макар с неохота да признава предшествениците си, рафинираният френски структурализъм стана възможен благодарение на Пражкия лингвистичен кръжок и на формулирането на принципите на фонологията от Трубецкой и Якобсон през 30-те на ХХ век; наратологията във всичките си критически реакции и разновидности (Леви-Строс, Греймас, Брьомон) никога не се е откъсвала от наследството на Проп, чиято "Морфология на приказката" излиза още през 1928-а година4; континенталната версия на рецептивната теория, основното разклонение на теорията на читателската реакция през 70-те години, е предшествана от трудовете на Пражкия лингвистичен кръжок и преди всичко тези на Феликс Водичка, който заимства малко свободно от Ингарден, за да опише вътрешната нужда да "конкретизираме" литературните творби в процеса на четене и социално присвояване5. От друга страна, веднага става ясно, че в съвременната литературна теория има течения, които се откъсват от определящото въздействие на Източно- и Централноевропейската теория. Особено добър пример е херменевтиката, която до употребата си в литературната теория от Ерик Хирш в САЩ беше явление почти изключително на немската хуманитаристика. Тъкмо в това е въпросът: в Германия херменевтиката по-бавно премина в същинска литературна теория, защото винаги е била нещо повече от това; подхранвана от дълбоките си корени в немската теология и философия, тя имаше статута на философия и история на културата - факт, който най-ясно проличава в "Истина и метод" на Гадамер. Едва с трудовете на Сонди върху Хьолдерлин и литературната херменевтика6, както и с изследванията на Яус7, немската херменевтика придоби по-ясния профил на обособена литературна теория. С други думи, едно от условията за появата на литературната теория е процесът на разпадане и преобразуване на монолитните философски подходи в навечерието на Първата световна война и непосредствено след нея. Това, което Хирш и Сонди направиха с херменевтиката през 60-те и 70-те години, не се случи в Европа през 20-те и 30-те. Затова пък други философски парадигми бяха преобразувани, за да породят специфични за литературата теоретични подходи. Това е единият от двата основни пътя на зараждане на съвременната литературна теория. Най-явните примери са трансформацията на марксизма в теория, релевантна за интерпретирането на литературата, най-вече в текстовете на унгарско-еврейския мислител Дьорд Лукач (1885-1971), и модифицирането на хусерлианската феноменология в трудовете на полския теоретик Роман Ингарден (1893-1970)8, който направи феноменологията важна за изучаването на "литературната творба на изкуството".
Втората отправна точка в зараждането на съвременната литературна теория е представена от колективните усилия на руските формалисти и Пражкия лингвистичен кръжок. Възникването на литературната теория в Русия и Чехословакия през 20-те и 30-те години следва различен път. За разлика от трудовете на Лукач и Ингарден, там тя не се заражда от модифицирането на всеобхватни философски парадигми, а по-скоро отразява растящото несъгласие с научния позитивизъм, както и - и това е особено важно - нуждата да се осмислят и подкрепят (често с връщане назад и позоваване на техните предшественици, особено на романтиците) новите и радикални литературни явления, които си пробиват път в литературата на футуристите в Русия и на чешкия, предимно сюрреалистичен, авангард. Така започваме да оценяваме факта, че двигател на промяната в литературната наука са били, от една страна, вътрешната еволюция на философията и разочарованието от традиционните и все по-безнадеждно изхабени методи на литературните изследвания, а от друга - предизвикателствата, идващи от новите художествени практики на авангарда и от наследството на неговия най-важен предшественик, Романтизма. С други думи, мисленето за литературата е зависело от промени в параметрите и потенциала на европейската философия, най-видими в роенето и разклоняването на метадискурси като марксизма и феноменологията в поддискурси, проникващи в областта на литературната теория, но също така и в равна степен от промените в самата литература. Естествено, разделянето на тези две групи фактори е възможно само като абстрактно свеждане на обилието от исторически обстоятелства и пресичания до доказуеми схеми. В следващите страници ще коментирам накратко тези два различни сценария за раждането на съвременната литературна теория.
Но преди да разгледам в по-големи подробности тези два варианта, нека наблегна на една важна точка от своето изложение. В три от четирите разглеждани случая (руските формалисти, Пражкият лингвистичен кръжок и Ингарден) сме свидетели на културна ситуация, белязана от възраждането на творческата свобода след радикални исторически събития. Можем с основание да кажем, че в Чехословакия и Полша, макар и не в Унгария на Хорти, годините между войните са период на вторично национално възраждане след разпадането на Австро-Унгарската империя. Трябва да си дадем сметка, че руският формализъм и Пражкият лингвистичен кръжок са вътрешно свързани (първият по-пряко от втория) с процесите на създаване на нова държава с нова политическа идентичност. Имало е известна неоромантическа гордост в това да принадлежиш към авангарда на тези нови течения в хуманитаристиката и така, макар и косвено, да участваш в преобразуването на унаследения социален и културен ред. Близките отношения на Якобсон и Брик с Маяковски, както и гравитирането на немалко от най-изтъкнатите формалисти към Левия фронт на изкуството и неговите списания "ЛЕФ" и "Нов ЛЕФ", са неоспорими доказателства. Освен това откриваме забележително сходство в решенията на руските формалисти и на Пражкия лингвистичен кръжок да адресират част от изследванията си към политически фигури от най-висок ранг. През 1924 руските формалисти публикуват серия взаимно свързани статии върху стила и езика на Ленин9; колкото и правдоподобна да е интерпретацията на този жест като чисто прагматичен, ако не и циничен и ироничен10, тя не отчита факта, че сериозното обвързване на някои от формалистите с конструктивизма, литературата на факта и с други явления в лявото изкуство е много повече от повърхностна демонстрация на лоялност или хитрина за извличането на тактически преимущества. По подобен начин през 1930 г. в Чехословакия Пражкият лингвистичен кръжок решава да почете осемдесетия рожден ден на президента (и философа) Масарик със сборника "Масарик и езикът", в който участват Ян Мукаржовски (1891-1975) и Роман Якобсон (1896-1982). Така и руските формалисти, и Пражкият лингвистичен кръжок изпъкват като важни играчи на културната сцена и като дейни участници в изграждането на новите общества, които се оформят след Октомврийската революция и след Първата световна война. В ретроспекция тяхното отношение към политическата власт, дори и в случая с формалистите, чиито опити за ползотворно съжителство с режима впоследствие се провалят, трябва да бъде видяно в светлината на активната им ангажираност с културните цели на двете новосъздадени държави.
И все пак тази типологически важна характеристика на средата, в която се зараждат и разгръщат руският формализъм и Пражкият лингвистичен кръжок, не трябва да се надценява. Съществуването на тези две формации би било невъобразимо без пресичането на националния ентусиазъм и културния космополитизъм, които превъзмогват местното капсулиране и едноезичие. Руските формалисти работят години наред в климат на повишена мобилност и обмен на идеи между метрополията и руската емигрантска култура, чиито най-даровити посланици сред формалистите са Шкловски по време на престоя си в Берлин и Якобсон в Чехословакия. Не по-маловажен е фактът, че самите основи на формализма са положени от учени (много от които евреи), наследили повече от една културни традиции, което им позволява да се чувстват свободно в органичното етническо и културно разнообразие на имперския Санкт Петербург и Москва: полският лингвист от френско потекло Бодуен де Куртене, Борис Айхенбаум, Юрий Тинянов, Осип Брик и най-вече Роман Якобсон са само част от тях. Якобсон е особено важен пример, защото неговата емиграция в Прага и сътрудничеството му с Пьотър Богатирьов и живеещия във Виена учен-емигрант Николай Трубецкой, както и връзките му с Тинянов, който остава в Ленинград, но участва в работата на пражките си колеги11, дават на Пражката школа статута на истинска международна научна формация. Така и руският формализъм, и Пражкият лингвистичен кръжок стават възможни благодарение на интелектуалния обмен вследствие на пресичането на национални граници, често под принудата на изгнанието. Нещо повече: работата на Пражкия лингвистичен кръжок протича в ситуация на истинска хетероглосия, която стимулира свободата на изразяването и прави тесните националистични пристрастия анахронични. Ето едно красноречиво свидетелство за това в мемоарите на един от съвременниците: "Езикът на срещите беше друга характерна черта на Кръжока. Рядко се чуваше някой да говори чешки без акцент. Дори и тези, които не знаеха други езици освен родния си чешки, след време придобиваха някакво странно произношение. Чуждестранните гости засилваха това лингвистично объркване. Например когато дойдеше гост-лектор от Дания, той трябваше да говори на френски, немски или на някой славянски език - естествено с акцент"12. Също така не трябва да забравяме, че Якобсон, Трубецкой и Богатирьов пишат на поне два езика, както и Лукач и Ингарден, които освен немския използват и родните си езици, унгарски и полски. Самият Лукач прекарва повече от две десетилетия в емиграция във Виена, Берлин и Москва.
Животът на Лукач, Якобсон, Трубецкой, Богатирьов и Шкловски, малко по-късно и Уелек, ни кара да се замислим за огромното значение на изгнанието и емиграцията за раждането на съвременната литературна теория в Източна и Централна Европа. Изгнанието и емиграцията са крайното въплъщение на хетеротопията и хетероглосията, породени от драстичните исторически промени, които носят травмите на изселването, но с тях и продуктивната несигурност, свързана с необходимостта да приемеш и използваш повече от един език и култура. Този принцип продължава да действа и след Втората световна война, когато между 50-те и 70-те години центърът на теоретичната мисъл постепенно се премества във Франция, където румънският евреин Люсиен Голдман (1913-1970), роденият в Литва Греймас (1917-1992) и - на гребена на последната емигрантска вълна - родените в България Цветан Тодоров (1939) и Юлия Кръстева (1941) значително обогатяват марксистката литературна теория, семиотиката, наратологията, структурализма, психоанализата и феминизма.
Но изгнанието и емиграцията през 20-те и 30-те се различават в културния си статут от тези след Втората световна война. Докато новодошлите на парижката интелектуална сцена (Греймас, Тодоров и Кръстева) са получили своите докторати от френски университети, водещите фигури на активните през 20-те и 30-те години поколения се образоват и усъвършенстват в родните си страни и култури. Освен това докато Греймас, Тодоров, Кръстева и в по-малка степен Голдман могат да бъдат основателно смятани за културно асимилирани, Лукач, Богатирьов и Трубецкой, а също и Якобсон (в една от най-продуктивните фази на своята кариера), никога не са стигали толкова далеч в приемането на новата култура. По-скоро изгнаници, отколкото установени емигранти, всички те са потопени в определено хетерокултурна среда и, което е по-важно, държат да запазят истински двуезично интелектуално съществуване.
Тъкмо уникалността на езиковата ситуация ни доближава до диалектиката на основните предпоставки за възникването на съвременната литературна теория между двете световни войни в Централна и Източна Европа. Изгнанието несъмнено е фактор от огромно значение, но неговото влияние, често неотделимо свързано с личните аспекти на отделния живот и кариера, не би успяло да даде обяснение, което да стига отвъд тези лични обстоятелства и да обхваща историческия опит в неговото несводимо многообразие. Обяснението, почиващо върху изгнанието като най-драматичното и най-лесно разпознаваемо външно проявление на по-дълбоки структурни причини, би оставило извън картината важни теоретици като Ингарден, Мукаржовски и Водичка. Напротив, наблягането на взаимопроникването и припокриването на езици и култури сякаш предоставя много по-пълна перспектива, която до голяма степен обяснява факторите, обусловили и формирали дейността както на изгнаниците, така и на онези, които остават в новообразуваните централноевропейски държави след Първата световна война. Макар че тези страни стават независими от Австро-Унгарската империя, а в случая на Полша и от Русия и Германия, националната гордост и ревностният труд в името на новите държави в никакъв случай не означават радикално откъсване от унаследената немска културна орбита. В Прага немският университет продължава дейността си; образованите в Германия интелектуалци остават водещи авторитети в различни области на унгарския и полския обществен живот. Немските и двуезичните вестници и списания са свободно печатани и разпространявани. Унгарският немскоезичен вестник "Pester Lloyd", в който младият Лукач публикува няколко текста, между които и некролог на Зимел, излиза в Будапеща осем десетилетия - от 50-те години на деветнадесети век до Втората световна война.
Стъпили на по-твърда почва и с подкрепата на младите независими държави, чешката и полската интелигенции вече гледат на немското културно присъствие с по-малко мнителност. Затова не бива да се учудваме, че в Чехословакия именно Пражкият лингвистичен кръжок се дистанцира от ограничеността на антинемския пуризъм; освен това Кръжокът признава съществуването на словашкия като отделен език въпреки факта, че в конституцията на новата република се говори за единна "чехословашка" нация и единен "чехословашки" език13. Не е случайно, че нововъведенията в лингвистиката и литературната теория произлизат от Прага, а не от Братислава, чието научно общество се бои, че словашкият ще стане жертва на чешкото влияние. По-уверени в силата си и с по-стабилна позиция в обществото, чешките учени успяват по-добре да посредничат между собственото си наследство и новостите в европейската, в това число и немската, мисъл. Показателна за новите условия на чешко-немския диалог след Първата световна война е полемиката за участието на по-малките европейски нации в политическото бъдеще на Европа: докато Германия иска да гледа на тях като на естествено подчинени на немското културно господство и стратегически цели, тези страни са готови да впрегнат немското наследство за целите на собственото си превръщане в модерни, напредничави и безкомпромисно независими държави. "Mitteleuropa" (1915; английски превод излиза в Лондон и Ню Йорк през 1916) на Фридрих Науман и "Das Neue Europa" (1918) на Масарик като че ли най-ясно демонстрират тези различни гледни точки в политиката14, но що се отнася до чешко-немската културна близост, спектърът на общественото мнение е по-широк, като и опонентите, и поддръжниците й оказват влияние върху дебатите в началото на трийсетте15. Така Чехословакия, Полша и Унгария следят внимателно немските - а в случая на Пражкия лингвистичен кръжок и руските - интелектуални новости, но ги разглеждат от една прагматична гледна точка, съзвучна с независимото им политическо съществуване; и трите страни черпят от опита на западната и руската хуманитаристика, като в същото време се радват на свободата творчески да модифицират взетото от своята перспектива на несъвпадение било със западната, било с руската култура. С други думи, след Първата световна война Чехословакия, Полша и Унгария споделят културната идентичност на страни, които благодарение на немското си наследство са повече от обикновени национални държави и по-малко от империи. Този уникален междинен статут означава, че културните припокривания и хетероглосии са нещо естествено и в трите държави. Всички те се оказват нито твърде близо, нито твърде далеч от немската (и руската) култура и това изглежда създава благоприятната почва за възникването и развитието на нови мисловни насоки. Възможността да се "острани" свещената естественост на родната литература чрез анализ на друг език или през призмата на друга култура ми се струва фактор от особена важност за раждането на съвременната литературна теория в периода между световните войни. В крайна сметка този тип "остранено" присвояване на литературата е позволявало на теоретика да превъзмогне нейния (и своя) национален контекст, като застане в позицията на аутсайдер, който наблюдава универсалните й закони. В статията си "За постулатите на Пражкия лингвистичен кръжок" (1934) Роман Якобсон споменава тази черта на чешкия и централноевропейския живот между войните: "Чехословакия лежи на кръстопътя на различни култури и нейният особен културен характер [...] се е състоял в творческото сливане на потоци, чиито извори са раздалечени един от друг. Големият чар на чешкото изкуство и обществена идеология през най-продуктивните периоди от тяхната история произлиза от преливането на различни и понякога дори противоречиви течения"16.
Това ново качество на интелектуалния живот в Централна Европа, която вече не е нито метрополия, нито провинция, а по-скоро прилича на субконтинент със своя обособена, макар и донякъде затворена култура (достатъчно е да припомним, че работата на Пражкия лингвистичен кръжок остава като цяло слабо известна в Европа, освен може би сред славистите, чак до 60-те години), е от огромна историческа важност: то означава, че импулсите на доминантните западни философски традиции вече могат да бъдат огъвани и преобразувани без повърхностна непочтителност, но също така и без плахост и имитативно самоотрицание.
Това до голяма степен се отнася и за трудовете на Лукач и Ингарден, които споменах в началото на тази статия. И двамата тръгват от стремежа да направят принос в континенталната философия, но вместо това в крайна сметка практикуват литературна теория и естетика. Всъщност и в двата случая, и особено при Лукач, литературната теория никога не успява да се откъсне напълно от естетиката - тенденция, която се наблюдава и в текстовете на Мукаржовски след средата на трийсетте години17. Показателен е предговорът на Ингарден към първото издание на написаната в Лвов "Литературната творба на изкуството", където се казва, че "макар основният предмет на моите изследвания да е литературната творба, или литературната творба на изкуството, крайните цели на работата ми по този въпрос са от общо философско естество и далеч надхвърлят този конкретен предмет"18. Наистина феноменологията е пътеводна звезда в изследванията на Ингарден, но по начин, който предполага критическо възприемане и промяна на постулатите на Хусерл. Когато говорим за постепенното разпадане на философски метадискурси като феноменологията и марксизма и тяхното утаяване като естетика и/или литературна теория, трябва да обърнем внимание на следите, които тези метадискурси оставят впоследствие еманципиралите се теоретични наративи. Тук феноменологията има различна тежест в зависимост от средата. Влиянието й може да се смята за по-слабо и по-малко систематично в руския формализъм (Шпет е главният посредник между немската феноменология и формалистите19) и в Пражкия лингвистичен кръжок20 (въпреки че Якобсон е явно изключение21 - една от най-видимите следи от феноменологичния подход в работата му е неговата теория на ритъма и стиха, почиваща върху разбирането на "поетическото време" като "време на очакване", Erwartungszeit22). Затова пък феноменологията е от огромно значение за Ингарден, също както неокантианството, философията на живота и марксизмът за Лукач.
Ранният Лукач, подобно на зрелия Ингарден, не се смята за литературен теоретик, защото интелектуалните традиции, които е наследил и възприел чрез унгарско-еврейско-немската среда, в която работи през първите две десетилетия на двадесети век, са тези на философията на културата и естетиката. По-късното му внимание към литературната теория и особено към теорията на жанра и на романа - а всъщност и самоопределянето му като литературен теоретик през 30-те - са резултат от пропадналите надежди да се съчетае изследването на вътрешно присъщите аспекти на изкуството с изучаването на неговите социални измерения. Всъщност ранната кариера на Лукач, опитите му да се впише в хайделбергската систематична, преобладаващо неокантианска философия на културата и изкуството, водят до горчиво разочарование от метрополната немска научна традиция. Той изоставя опитите си за систематична философия на изкуството23 (към които ще се върне от марксистка гледна точка чак през 60-те години) и насочва интереса си към социалните аспекти на литературата. Именно от категориите на неокантианската философия на изкуството се опитват да се откъснат - всеки по своему - Лукач и Ингарден. Ингарден възприема модифициран хусерлиански подход, който му позволява да включи в своя анализ на литературната творба пласта на "изобразените предмети", на който той, за разлика от неокантианската естетика, отдава съществено значение. Лукач следва различен път. Той използва по-ранната си работа върху жанра и особено своята "История на развитието на съвременната драма", публикувана на унгарски през 1911-а година, "написана впрочем на много по-приемлив унгарски"24 от есетата, които излизат през същата година в немска редакция като "Die Seele und die Formen*" и за разлика от есетата добре приета в Будапеща. Година по-рано той пише статия под красноречивото заглавие "Към теорията на литературната история", в която поставя (макар и в доста компромисен вид) въпроса за социалната природа на формата. Особено важно обаче е да подчертаем, че основният принос на Лукач към литературната теория - неговата теория от 30-те за реализма и романа - става възможен едва след като той се заема по един твърде неортодоксален начин с марксизма като философски метадискурс, нуждаещ се от по-голяма "конкретизация". Книгата му "История и класово съзнание" (1923) поставя основите на едно схващане на марксизма, съвместимо с първенството на по-холистични и изхождащи от културата подходи, с което Лукач отправя сериозно предизвикателство към грубия материализъм. Тъкмо тази "ревизионистка" нишка в марксизма на Лукач му позволява да приеме класическите образци на буржоазния роман през деветнадесети век като модел, който новата (социалистическа и пролетарска) литература трябва да следва. Трудовете на Лукач за реализма и романа го поместват директно в полето на литературната теория, към което той дотогава не е принадлежал. Това поле е очертано от дебатите на Пражкия лингвистичен кръжок и най-вече на Якобсон25 за реализма, от продължаващото присъствие на един уморен руски формализъм през 30-те (преди всичко Шкловски, който спори открито и прикрито с Лукач по тези въпроси26) и от сериозните отговори на Михаил Бахтин на теорията на Лукач, които тогава остават непубликувани. Теорията на Лукач за романа е, както уместно я нарича Джон Нойбауер, "вписване на бездомността"27 - културна, социална и - може да се добави - методологична. Както си спомня приятелят на Лукач Михаил Лифшиц28, в края на 20-те и началото на 30-те ортодоксалният сталинизъм изключително затруднява опитите да се работи в несанкционирани области като естетиката и литературната теория, камо ли те да се утвърждават като самостоятелни клонове на науката. Със статиите на Лукач за реализма и историческия роман литературната теория най-после получава стабилност и признат статут, като се присъединява към едно вече установено поле на изследвания, провеждани на по-широка международна сцена и отвъд нивото на чисто политическите цели. Неслучайно понятието реализъм при Лукач е много повече от оръжие в политическите борби на левицата през 30-те. То е нов отговор на понятието тоталност у Хегел, което често се среща и в по-ранната "История и класово съзнание": то е обаче в същата степен и закъсняла реплика към (нео-)кантианското противопоставяне на същност и привидност, както и към неадекватните опити на Lebensphilosophie** да помири понятията форма и живот - един централен за мисленето на Лукач проблем още от ранните му години. Пристрастието на Лукач към реализма трябва да се схваща като пристрастие към онази литературна форма, която се самоотменя, за да даде път на енергията и разнообразието на самия живот. Реализмът предоставя идеалната ситуация, в която писателят не имитира действителността (и така избягва фалшивата дилема "да разказваме или да описваме", както е озаглавено едно от ключовите есета на Лукач), но и не се откъсва от нея. Реалистичната литературна творба остава вярна на многостранността на живота, без да се отказва от своята същност като произведение на изкуството. Затова смисълът на реализма е в преодоляването на противоречието между живот и култура чрез литературни форми, които не претендират за собствено значение, а сякаш доброволно жертват своята специфичност като форми заради прозрачността на отражението.
След като разгледахме накратко разпадането и трансформацията на философските метадискурси като един от факторите, допринесли за раждането на съвременната литературна теория в Източна и Централна Европа между двете световни войни, нека в заключение се върнем към другата предпоставка, която избрахме да обсъдим в началото на това есе. Този плодоносен период в европейската интелектуална история на 20-ти век би бил непостижим без радикалните промени в литературата, които първи създават необходимостта от търсене на нови теоретични подходи. Историята на взаимодействието между литературна теория и литература сред руските формалисти и Пражкия лингвистичен кръжок вече е добре известна и това ми позволява да не я повтарям, а да се съсредоточа върху премахването на една все още устойчива заблуда. Изучаващите този период имат навика да твърдят, че и руският формализъм, и Пражкият лингвистичен кръжок се раждат от духа на авангардните експерименти с формата (в литературата и изобразителното изкуство), които трябвало да бъдат научно рационализирани. Тези връзки са достатъчно добре описани и няма нужда да ги преповтарям тук. Затова пък не се дооценява фактът, че програмите и идеите на тези две формации са залегнали още в приоритетите на литературната и критическа традиция на Романтизма. В Русия опосредстващото звено е силният интерес на символистите към метриката и теорията на стиха. Както си спомня Якобсон в разговорите си с Поморска, "идеята на Андрей Белий за стиха като непосредствен обект на анализ ми оказа неизличимо влияние"29. Още по-важен е фактът, че Якобсон приписва на един много по-традиционен руски учен - и чрез него на наследството на романтизма - предаването на младите тогава формалисти на важни идеи и теоретични принципи: "Традицията на тясното обвързване на изучаването на езика и изучаването на литературата е създадена в Московския университет през осемнадесети век и е култивирана от един от най-големите слависти на миналия век, Фьодор Иванович Буслаев (1818-1897), който е наследил от романтизма идеята за съществуването на тясна връзка между лингвистиката и литературата в двата й аспекта, устния и писмения"30. В светлината на това признание може би бихме могли по-добре да разберем критиката от страна на Якобсон и Мукаржовски към Сюсюр и особено към неговото изключително противопоставяне на синхронност и диахронност. Като включва в анализите си историческите изменения, които езикът и литературата търпят в процеса на своето разпространение и усвояване, Пражкият лингвистичен кръжок се опитва да разбере и обясни езика от диалектическата перспектива на идентичността и промяната, на статиката и динамиката, на продукта и функцията, като така приема и въплътява идеята на Вилхелм фон Хумболд за езика като винаги и ергон, и енергея. И все пак целият този теоретичен багаж може да бъде "зает" и актуализиран от романтическата критика благодарение на паралелните занимания с романтическата поезия и проза. Значителна част от най-важните работи на руските формалисти са върху Пушкин и Лермонтов; Пражкият лингвистичен кръжок също активно преоткрива романтиците Карел Хинек Маха и Карел Ербен31, като първият е обект на сериозни изследвания от Мукаржовски и Якобсон. Друг чешки романтик, поетът Милота Здирад Полак, макар и днес смятан за второстепенен32, привлича вниманието на Мукаржовски, който анализира творбата му "Възвишеността на природата" в трактат, публикуван през 1934-а година. Този постоянен интерес към романтизма и в чешкия, и в руския контекст може да се основава на вътрешната свързаност на романтизма с авангарда, чиито експерименти формалистите и Пражкият лингвистичен кръжок откровено подкрепят. Но освен това той припомня органичната връзка, често опосредствана и затова пренебрегвана, между модерната литературна теория и режима и целите на романтическото изкуство и философия на културата.
Освен това фактът, че зараждането на съвременната литературна теория в Източна и Централна Европа е тясно сдвоено с романтическата литература и критика, подсказва същата диалектика на национално и космополитно, която вече разгледах от малко по-различен ъгъл. В историческо отношение във всички тези страни романтизмът (и различните пост-романтични течения) е основен източник и генератор на текстовете, които изграждат новите национални канони. Никое друго литературно направление не успява да зададе по-добра диета на регионална гордост, национален ентусиазъм и универсални човешки ценности. Значението на романтическата литература е двояко: тя изтъква достойнствата на националната независимост и уникалност, но в същото време изповядва интереса към смятаните за вечни човешки страсти, необусловени от историческите или географски обстоятелства. Така пристъпването към романтическия текст е белязано от същия основополагащ парадокс, присъщ на някои от най-добрите образци на ранната литературна теория. Мястото на романтизма в критическия репертоар на руския формализъм и на Пражкия лингвистичен кръжок е неоспоримо и тази ситуация отразява факта, че самото занимание с литературна теория на този ранен етап се опира на двойната предпоставка да можеш да мислиш литературата отвъд националните й ограничения, литературата като такава, и в същото време да си задължен да докажеш нейната ценност (тоест фактът, че си струва да я теоретизираме и да извеждаме "универсалните й закони"), като анализираш признати текстове, чиято канонизация се дължи най-често на съзвучни със строителството на младата нация (или държава) практики.

***

Днес като че ли вече сме оставили зад себе си литературната теория, смятайки я за един бързо изчезващ свят на вътрешна концентрация върху- и привилегировано третиране на- литературния текст. Една различна култура на комуникациите и повишената комерсиализация на частната сфера, на развлечението и свободното време, както и социалните борби за по-широка репрезентация на различни групи от обществото и за създаването на паралелни канони означават, че времето на дълбокото, напрегнато и често благочестиво вглеждане в литературния текст може би е безвъзвратно отминало. Без драматичния и богат интелектуален опит на Източна и Централна Европа през първата третина на двадесети век това време никога нямаше да дойде.

* Душата и формите (нем.)
** Философия на живота (нем.)


Галин Тиханов
Превела от английски Зорница Димова


Галин Тиханов e доктор по история на българската литература (София, 1996, с дисертация за кръга "Мисъл") и по сравнително литературознание (Оксфорд, 1998, с дисертация за Лукач и Бахтин).
Автор на книгите "Тълкувания. Текстове върху българската литература след Възраждането" (1994), "Жанровото съзнание на кръга 'Мисъл': към културната биография на българския модернизъм" (1998), "The Master and the Slave: Lukacs, Bakhtin, and the Ideas of Their Time" (2000) и е съставител, заедно с Craig Brandist, на сборника "Materializing Bakhtin: The Bakhtin Circle and Social Theory" (2000). Той е съставител на специалния брой на "History of Photography" (2000), посветен на визуалната култура и фотография на руския авангард. Неговите статии по руска, немска и централноевропейска литература са излизали в "Oxford German Studies", "Oxford Slavonic Papers", "Stanford Slavic Studies", "Essays in Poetics", "The Modern Language Review", "Germano-Slavica", "The Times Literary Supplement", "Новое литературное обозрение" и другаде. От октомври 2000 e редовен преподавател в катедрата по европейски езици и култури в Ланкастър Юнивърсити, Великобритания, и главен редактор, заедно с Maurice Slawinski, на "New Comparison", списанието на Британската асоциация за сравнително литературознание.
Публикуваната тук статия е написана специално за "Култура". (Вж. и "Краят на литературната теория", разговор с Галин Тиханов - "Култура", бр.36/2000.)

















1 W. Iser, "Das Fiktive und das Imaginare, Grundzuge einer Literaturanthropologie", Frankfurt, 1991.
























2 O. Walzel, "Wechselseitige Erhellung der Kunste", Berlin, 1917.



























































































3 За сравнително изследване на източно- и централноевропейската литературна теория вж. P. Steiner, 'Formalism and Structuralism: An Exercise in Metahistory', "Russian Literature", 1982, бр. 12, стр. 299-330; E. Bojtar, "Slavic Structuralism", Amsterdam, 1985; J. Striedter, "Literary Structure, Evolution and Value: Russian Formalism and Czech Structuralism Reconsidered", Cambridge, Mass., 1989; L. Dolezel, "Occidental Poetics: Tradition and Progress", Lincoln, Nebr.,1990.

4 За изследване на предшествениците на Проп вж. H. Jason, 'Precursors of Propp: Formalist Theories of Narrative in Early Russian Ethnopoetics', "PTL", 1977, Vol. 3, стр. 471-516 и също P. Gillet, "Vladimir Propp and the Universal Folktale", New York, 1998.






5 За полемиката около използването на Ингарден от Водичка вж. L. Dolezel, Structuralism of the Prague Circle', в "The Cambridge History of Literary Criticism", Cambridge, 1995, Vol. 8, особено стр. 54-5.








6 Вж. P. Szondi, "Einfuhrung in die literarische Hermeneutik", ed. J. Bollack и H. Stierlin, Frankfurt, 1975; idem, "On Textual Understanding and Other Essays", прев. Harvey Mendelsohn, Manchester, 1986.

7 За представителен пример вж. H. R. Jauss, "Limits and tasks of literary hermeneutics", "Diogenes", 1980, No. 109, стp. 92-119.














8 Литературата върху Ингарден, особено онази, която не е на полски, все още е обозрима. На английски преди всичко вж. предговора на Джордж Грабович към неговия превод на "Das literarische Kunstwerk", в R. Ingarden, "The Literary Work of Art", Evanston, 1973, стp. xlv-lxx, както и E. H. Falk, "The Poetics of Roman Ingarden", Chapel Hill, 1981 и "On the Aesthetics of Roman Ingarden", ed. P. Mccormick and B. Dziemidok, Boston, 1989.





























































9 Вж. Статиите на Шкловски, Айхенбаум, Якубински, Тинянов, Казански и Томашевски в "Леф", 1924, no. 1, стp. 53-148.

10 Сравни напр. C. Any, "Boris Eikhenbaum. Voices of a Russian Formalist", Stanford, 1994, стp. 90.






















































11 Сравни R. Jakobson, 'Yuri Tynianov in Prague', in "Iu. Tynianov, The Problem of Verse Language", ed. and trans. M. Sosa and B. Harvey, Ann Arbor, 1981, стp. 135-40.















12 M. Souckova, 'The Prague Linguistic Circle: a Collage', in "Sound, Sign and Meaning. Quinquagenary of the Prague Linguistic Circle", ed. L. Matejka, Ann Arbor, 1976, стp. 2.

.






































































































13 Сравни. L. Durovic, 'The Beginnings of Structuralism in Slovakia and the Bratislava Linguistic Circle', in "Sound, Sign and Meaning" (виж горната бележка), стp. 54.













14 За дебатите върху 'Mitteleuropa'/'Central Europe' през последните две десетилетия виж R. Szporluk, 'Defining "Central Europe": Power, Politics and Culture', "Cross Currents", 1982, Vol. 1, стp. 30-38; влиятелния текст на Милан Кундера 'The Tragedy of Central Europe', "The New York Review of Books", 26 April 1984; отговора на Бродски 'Why Milan Kundera is Wrong about Dostoevsky', "Cross Currents", 1986, Vol. 5; J. Szucs, 'Three Historical Regions of Europe', in "Civil Society and the State", ed. J. Keane, London and New York, 1988, стp. 291-332; F. Feher, 'On Making Central Europe', "Eastern European Politics and Societies", 1989, Vol. 3, стp. 412-47; "In Search of Central Europe", ed. G. Schopflin and N. Wood, Cambridge, 1989; L. Matejka, 'Milan Kundera's Central Europe', "Cross Currents", 1990, Vol. 9, стp. 127-34; R. Okey, 'Central Europe/Eastern Europe: Behind the Definitions', "Past and Present", 1992, Vol. 137, стp. 102-33; L. Wolff, "Inventing Eastern Europe", Stanford, 1994; G. Delanty, 'The Resonance of Mitteleuropa. A Habsburg Myth or Antipolitics?', "Theory, Culture and Society", 1996, Vol. 13, No. 4, стp. 93-108. Виж също обобщаващата дискусия в H. Mikkeli, "Europe as an Idea and an Identity", Basingstoke and London, 1998, особено глава 9.

15 Виж преди всичко F. Krejci, "Cestvi a evropanstvi" [Czechhood and Europeanness], Prague, 1931 и M. Hodza, "Ceskoslovensko a sredni Evropa" [Czechoslovakia and Central Europe], Prague, 1931.


16 Цит. у F. Galan, "Historic Structures: The Prague School Project, 1928-1946", London and Sydney, 1985, стp. XII.















17 За англоезична критика от последните две десетилетия върху литературната теория и естетика на Мукаржовски виж например J. Veltrusky, 'Jan Mukarovsky's Structural Poetics and Esthetics', "Poetics Today", 1980-1981, Vol. 2, pp. 117-57; R. Sheppard, "Tankred Dorst's "Toller": A Case-Study in Reception", New Alyth, 1989, особено стр. 7-34; и S. Giles, 'Sociological Aesthetics as a Challenge to Literary Theory: Reappraising Mukarovsky', "New Comparison", 1995, No. 19, стp. 89-106. Виж също посмъртно издадената статия на Лотман 'Ян Мукаржовский - теоретик искусства" в Ян Мукаржовский, "Исследования по эстетике и теории искусства", ред. Ю. Лотман и О. Малевич, Москва, 1994, стр. 8-32.

18 R. Ingarden, "The Literary Work of Art", trans. G. Grabowicz, Evanston, 1973, стр. LXXII.

19 За кратък преглед на ролята на Шпет виж D. Fokkema, 'Continuity and Change in Russian Formalism, Czech Structuralism, and Soviet Semiotics', "PTL", 1976, Vol. 1, стp. 153-96, особено стр. 164-5.

20 Ср. O. Sus, 'On the Genetic Preconditions of Czech Structuralist Semiology and Semantics. An essay on Czech and German thought', "Poetics", 1972, No. 4, pp. 28-54, особено стр. 30.

21 Виж преди всичко E. Holenstein, "Roman Jakobson's Approach to Language: Phenomenological Structuralism", Bloomington, 1976.

22 Виж Р. Якобсон, "О чешком стихе. Преимущественно в сопоставлении с русским", Providence, 1969 (Brown University Slavic Reprints, vol. 6), стp. 17-19.







23 За повече относно този епизод от интелектуалната кариера на Лукач виж G. Tihanov, "The Master and the Slave: Lukacs, Bakhtin, and the Ideas of Their Time", Oxford, 2000, стp. 39-43.











24 J. Nyiri, 'Philosophy and National Consciousness in Austria and Hungary: A Comparative Socio-Psychological Sketch', в "Structure and Gestalt: Philosophy and Literature in Austria-Hungary and her Successor States", ed. B. Smith, Amsterdam, 1981, стp. 235-62, тук стp. 250. Трудовете на Ингарден също намират по-силен отзвук в Германия, отколкото в Полша.















25 R. Jakobson, 'O realismu v umeni', "Cerven", 1921, No. 4, стp. 300-304.

26 Вж. G. Tihanov, 'Viktor Shklovskii and Georg Lukacs in the 1930s', "Slavonic and East European Review," 2000, Vol. 78, No. 1, стp. 44-65.

27 Ср. J. Neubauer, 'Bakhtin versus Lukacs: Inscriptions of Homelessness in Theories of the Novel', "Poetics Today", 1996, No. 4, стp. 531-46.

28 M. Лифшиц, "Из автобиографии идей", в: "Контекст" 1987, Москва, 1988, стp. 264-319.












































































29 R. Jakobson and K. Pomorska, "Dialogues", Cambridge, Mass., 1983, стp. 5.












30 Пак там, стp. 10. Курсивът мой - Г.Т.





















31 Пак там, стp. 143.



32 Виж F. Galan, цит. съч., стp. 45