Интелектуалците -
между McDonald's
и бунището на историята
Започналата на страниците на в. "Култура" дискусия за ролята на интелектуалците в българското общество първоначално пое в доста нарцистична посока, донякъде зададена от статията на Евгений Дайнов. Повечето от участниците се мъчеха да опишат набора от лични качества и позиции, които правят точно хора като тях истински интелектуалци. Други пишещи и политиканстващи притежатели на научни титли, отказали се от подобни качества и позиции, пък биваха заклеймявани като предатели на изконната обществена мисия на интелектуалците.
Едва пространното интервю на Андрей Райчев за лисицата и небето/отвъдното предложи някакъв опит за необходимото в случая по-структуралистко осмисляне на нещата. То обаче свежда проблема главно до неспособността на повечето родни интелектуалци да се отърсят от ролята си на социалистически интелигенти - съучастващи в легитимирането на една отживяла система - и да поемат ролята на "истински" интелектуалци. Райчев определя тази роля като осигуряване на винаги необходимата връзка на обществото с някаква форма на отвъдност и призовава претендиращите да нарекат себе си "интелектуалци" да си поемат кръста.
Райчев обяснява духовната криза на българското общество, изразяваща се в изпразването на общественото битие от всякакъв трансцендентален смисъл, с неразбирането от страна на интелектуалците на действителната им обществена функция, а оттам и с нежеланието или неспособността им да я изпълняват. Така авторът дава едно тълкувание, което подозрително се доближава до определеното от самия него като глупаво обяснение на мотивацията на стадо плъхове в "преход." За съжаление истината е много по-жестока.
Описаното от Райчев изчерпване на обществената функция на интелектуалците не е някаква "детска болест" на постсоциалистическото ни общество, която може да бъде преодоляна с малко повече разбиране и усилия. Това е обща тенденция в днешния свят, породена от дълбоки структурни промени в технологиите, икономиката, политиката и други области на обществения живот. Много от тези промени, които напоследък се обозначават с термина "глобализация," обезсмислят повечето от познатите ни обществени теории.
Интелектуалците се обособяват като обществена група с особена роля с настъпването на почти тоталната обществена трансформация, наричана "модернизация." Те се включват в усилията да бъде построен и легитимиран някакъв нов, рационален обществен ред в рамките на новите "национални" държави - задача, която изисква и освобождаването на "масите" от техните отживели предразсъдъци. В тази си роля повечето интелектуалци са част от господстващия елит и в модернизиращите се западни общества, а не само в провалената им социалистическа алтернатива. Модернизацията е наистина епохална обществена революция, която тече в продължение на столетия. В нейния ход се генерират невиждани количества материално богатство, капитали и информация, но доскоро те биват създавани и потребявани главно в рамките на съществуващите държави. Днес всичко това се променя из основи. Възпроизводството на повечето "фактори на производството" вече става в рамките на мощни глобални потоци, които все повече се изплъзват от контрола дори на най-ефикасните държавни машини.
В резултат на тази трансформация статутът на обществените групи, контролиращи възпроизводството на капиталите и идеите, вече не е обвързан с цялостното възпроизводство на "техните" общества. Така се стига до "бунта на елитите," описан от американския социален критик Кристофър Лаш - до разтоварването на членовете им от повечето техни обществени отговорности извън тясната им професионална дейност, която става все по-транснационална.
Тези промени са част от безпрецедентен гигантски социален експеримент, предвиждащ превръщането на пазара от подчинена в господстваща област на обществения живот. Този процес включва постепенната приватизация на всевъзможни общественополезни дейности и проникването на пазарните механизми в почти всички доскоро затворени региони и във все повече области от живота на хората. Те са оставени да решават все по-сложните си житейски проблеми основно с лични ресурси или, по думите на немския социолог Улрих Бек, "да търсят биографични решения на системни проблеми." Според някои западни коментатори този процес по необходимост влече след себе си нарастваща световна поляризация.
В модернизираните западни общества, където тези промени са най-напреднали, започва да се разпада предишният обществен договор, предвиждащ държавно регулиране на пазарната икономика и умерено преразпределяне на съвкупния обществен продукт в полза на средните и по-долни слоеве от населението. Икономическата дейност там все повече се изплъзва от контрола на отделните държави, а обществените институции и хората се приспособяват към неумолимата логика на международните финансови пазари.
В същото време по-голямата част от останалия свят се оказва в перманентна социална криза. По-голямата част от общественото богатство там преминава в ръцете на тесни групи хора, които на практика са освободени от сериозни обществени задължения. Правителствата стават неспособни да осигуряват обществения ред и дори елементарни условия за обществено възпроизводство. Докато в "развитите" страни намалената роля на държавните институции в икономиката се налага от световните финансови пазари, в неразвитите тази задача е поверена главно на Международния валутен фонд и Световната банка.
Тези промени не са плод на победата на определени политически идеологии и стратегии. Те са по-скоро резултат от принципната неподатливост на целенасочен политически контрол на огромната обществена енергия - както съзидателна, така и разрушителна, отприщена от процесите на обществена модернизация и всевъзможните й противодействия по света.
В тези условия западните политици често се оказват в положението на фигуранти, които симулират обществена активност, отчитат дейност и позират пред медиите. В кризисните райони пък катастрофалният разпад на много общества поражда безотговорно боричкане сред местните елити за по-голямо парче от непропорционално малката (а на много места и съвсем смаляваща се) обществена баница. Там повечето политици трескаво се стремят да използват общественото си положение за лично облагодетелстване. Те търсят симбиоза с различни мафиотски структури, някои от които получават непознат преди трансграничен размах.
След като политиците и институциите се оказват до голяма степен с вързани ръце като обществени довереници, интелектуалците също биват лишени от някогашната си обществена роля. След "края на историята" - почти всеобщо възприеманата утопия, родена през XVII век и свеждаща идеалното общество до съвкупност от пазарни отношения - пред интелектуалците повече не стоят големи обществени задачи. След като "невидимата ръка" на пазара остава без реалистична алтернатива, след като вече няма механизъм, осигуряващ възможно най-ефективното мобилизиране и разпределение на обществените ресурси, няма защо повече да се преоткрива колелото. Гражданите, сведени главно до потребители на стоки и услуги (включително на обществени услуги като образование, здравеопазване, поддържане на реда и др.), вече не се схващат като обект на възпитателната дейност на държавата и интелектуалците. Те са оставени да задоволяват своите "духовни потребности" с предпочетените от тях форми на "масова култура" - от споменатите от Райчев холивудски филми до чалгата.
Поставени в такава ситуация, повечето интелектуалци се примиряват със суровата действителност и се отказват от всякакви опити да я критикуват, съизмервайки я с някакъв неосъществен идеал. Те по хегелиански обявяват действителното за рационално и приемат отредената им обществена роля на консултанти, съветници, анализатори и пр. В това си качество те се грижат за медийното осигуряване на безалтернативната стратегия, водеща до все по-пълно приватизиране на повечето области на обществения живот. Както забелязва Пиер Бурдийо, след като интелектуалците вече не намират смисъл в търсенето на вечни идеи, те често виждат единствено в телевизионното си присъствие възможност да постигнат някакво обществено признание. Така телевизионната публицистика естествено се превръща в интелектуален McDonald's, призван да обяснява тежките обществени проблеми като частични и временни деформации и да насажда обществено примирение пред необходимия ход на "реформата."
Естествено, не всички интелектуалци искат или могат да се впишат в подобна ограничена професионална функция. Мнозина продължават да оплакват изгубената си обществена роля и да се чувстват предадени или неразбрани от политиците, политолозите, обществото, дори от историята.
По-упоритите, които не престават да си блъскат главата в стената, биват маргинализирани. И в това си положение обаче те се оказват полезни като живо доказателство за съществуването на истинска обществена дискусия и свободен "пазар на идеите."
При тези условия интелектуалците като група и индивидуално могат да бъдат упреквани за много неща - във Франция, например, спорът за тяхната роля и отговорност се води повече от половин век. Да им се вменява обаче основната вина за пълзящата профанация на обществения живот, изживявана като духовна криза, е пресилено. Изтъняването на връзката с отвъдното е дълбок и сложен процес, започнал на Запад преди столетия. Той трудно би могъл да ни отмине, колкото и да се мъчат интелектуалците да помагат на някакви сили да крепят небето над главите ни. У нас нещата дори се утежняват от двете катастрофирали през изминалия век програми за обществена модернизация (първата включваща в себе си и стремежа към национално обединение), оставили след себе си едно фрагментирано и дори ретрадиционализиращо се общество, лишено от вярата в каквото и да било общо благо.
Тези противоречиви процеси, представени тук съвсем накратко и опростено, са описани най-подробно и задълбочено в книгите на Зигмунт Бауман, някои преведени и на български. В контекста на подобни фундаментални обществени промени изглежда, че "интелигенцията" - и то не само социалистическата, може би наистина отива на бунището. По разбираеми причини на Райчев му е трудно да повярва на социологическия си усет, който му е подсказал подобно тъжно заключение, и призовава интелектуалците да се върнат към някогашната си висока мисия. Колкото и да е тягостен подобен извод, нека не забравяме реторичния въпрос, зададен някога от краля на Малкия принц: "Ако заповядам на един генерал да хвърчи като пеперуда от цвете на цвете, или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълни получената заповед, кой от двамата ще бъде виновен, той или аз?".

Ивелин Сърдъмов

Ивелин Сърдъмов е преподавател по международни отношения в Американския университет в Благоевград.