Радой Ралин - deja vu

Радой Ралин пред микрофон споделя за хубостта на българските жени, въодушевено подема песен за шуменките, оглежда момичета с тръпката на мераклия без възраст: "чудесен бюст", "поздравявам ви за красотата"...
Радой Ралин в бяло, на бял фон пред телевизор в ролята на активен фон с архивни кадри от близкото и по-далечно минало. Поетът изрича: "Първата човешка професия не е проституцията, а властта".
Радой Ралин в кафене - прав.
Радой Ралин в градинка - ръкува се с млади, коментира враждата между Яворов, Алеко Константинов и Стоян Михайловски, не млъква...
Ред по редом се точат тези композиционни панели от новия документален филм, посветен на колоритния дисидент. С познатата напевно-протяжна интонация сатирикът ниже епиграма след епиграма (предимно известни): "Докога над земята ни бащина ще цъфти тази страшна простащина", "Простакът ако се излага в чужбина, не издава ли държавна тайна?"...
Обяснимо е във филм за човек на 79 да преобладава спомнянето и преди всичко на отколешни неща - например за старата къща в арменската махала на Сливен и детството зад пожълтели фотоси, а в кадър пред Ралин - спретната пишеща машина. Или как постепенно левият дух го завладял, как си изпатили с Борис Димовски покрай митичните "Люти чушки", как попаднал на дисидентската закуска с Митеран през 1989, а през 1994, когато френският президент, болен, дошъл в България и събрал своите избраници на обяд, Ралин му казал, че не "франкофони", а "галфони" (от гали) трябва да се наричат хората, запалени от вашата култура"... Обясним е и акцентът върху присъствието на Радой Ралин в зората на демокрацията - той беше сред постоянните оратори по митингите и предизборната синя еуфория на далечната 1990, а по-насетне самото време го изтика в битността на жив архив.
За мен обаче остава енигма смисълът от преекспонираната логорея на героя, гарнирана с безразборно и тавтологично изсипани епохови знаци (на цял екран или като фон-контрапункт): сърп и чук в едър план, сменяни от бодри манифестации пред мавзолея, фарсовото му разрушаване ("Паметник не се наследява, паметник не се и взривява"), големия син митинг от юни 1990, студентското шествие от януари 1997... Това сме го гледали и живели (нищо чудно скоро пак на ново равнище да го преживеем), а едновремешният дисидент Радой Ралин прави своята равносметка в кадър: "Отиде ли си комунизмът? Естествено, той не може да си отиде окончателно - оставил е на хората спомени за хубавия им живот". И странно - сегашната позиция на човека, изстрелял през април 1990 фразата "СДС е съюз, чиято главна платформа е плурализмът", се оказва попътна на олевелите електорални пристрастия...
Смисълът на този безвкусно организиран, но и забавен филм за познати фигура и факти е може би в опита му да извади вечното противоречие на своя обект по скалата "за-против", "вътре-вън". Колкото и отстранен да изглежда Радой Ралин днес, продължава да е стоически витален и дори весел (и с весело пуловерче) - на площад "Славейков" се занася с девойките. Но като спира до статуята на Славейкови, бодряческият тон е забравен: "Добре, че сте живи само в областта на безсмъртното". И запява отново на микрофона за "тихо, безгласово племе", четейки текста направо от свой том. А поантата е върху прекрасна негова черно-бяла фотография - поне десетина пъти той повтаря "колко сладък упадък".
С носталгия си спомням за "Con amore" (1989) на Станимир Трифонов, където Радой Ралин говореше за своята отколешна, неосъществена италианска любов Лаура. И беше искрен, и беше стъписващо дълбок...
"Радой Ралин и времето" е приятна изненада с факта, че е произведен в казанлъшката кабелна телевизия "ЕМОТОН", чийто собственици очевидно се интересуват не само от едната печалба.

Геновева Димитрова







От пръв
поглед


Радой Ралин и времето, 2001, кабелна телевизия "EМОТОН" - Казанлък, сценарист и режисьор - Илко Дундаков, оператор - Бойко Калев, продуцент - Тончо Чукалов. Премиера - 11 декември 2001 в Дома на киното.