Първата уговорка, която ще направя, е, че ще говоря за книгите на 2001 година, които съм чела. С това не искам да се оправдая, но държа да подчертая, че всяко изказване по подобен проблем - литературните, културните и т. н. събития на изтеклата година - е обречено на едностранчивост и парцелираност. Изискванията за експертност в случая са доста проблематични, доколкото никоя претенция за вгледаност и вписаност в литературните занимания не би могла да гарантира, че не се пропускат добри заглавия, само защото човек не ги е прочел, защото не е разбрал, че са излезли, или защото са от имена, които по ред, понякога много субективни причини, избягва да следи...
Втората уговорка, която дължа, отпраща към невъзможността ми да говоря само за литература в този текст, към невъзможността ми да мисля литературното, културното като затворени и самодостатъчни си. Защото и литературата, и културата имат политически смисъл, предполагат ангажираност с дневния ред на обществото. Иначе - ако се позова на Майкъл Игнатиеф и неговия текст "Европа на ума" - културата и литературата не биха били нищо повече от вид формално усъвършенстване.
Конкретно, в годината, в която българското общество на два пъти със завиден саморазрушителен инстинкт демонстрира политическа незрелост и желание да бъде управлявано силово (от "бащицата"), чрез лъжи и манипулации, е важно да се види как литературата, как интелектуалците са отговорили на провалите. Тъжната констатация обаче е - никак. И тук нямам предвид отделните силни изяви на един или друг писател, на едни или друг философ, а имам предвид реакциите на съсловията, на сдруженията. Например Сдружението на българските писатели след гафа в радиото продължи да се анихилира. То не съумя да излъчи никакво послание към обществото, а нали уж мисията на интелектуалеца (в смисъла на Хабермас) е да изпраща рационални послания в публичното пространство. И не само това, ами и неговият председател (бих искала вестниците, в които прочетох това съобщение, нещо да са се объркали) Михаил Неделчев участва в подписка, в която се настоява не някой друг, ами Вежди Рашидов да бъде награден с орден "Стара планина"... Няма ги думите, които да стигнат до обществото, няма ги дори тогава, когато трябва да се обяснят чудовищни събития като тези от 11 септември. Всички, които следят западната преса, знаят, че почти не остана чужд (световно)известен интелектуалец, който да не впише своя глас в полифонията от мнения за атентатите срещу Америка (благодарение на "Култура" и "Литературен вестник" много от тези мнения прозвучаха и на български). У нас могат да се изброят на пръстите на двете ръце текстовете на имащите авторитет в обществото интелектуалци, които огласиха мислите си.
Затова и - подчинявайки се на досегашната си логика - ще кажа, че едно от сериозните интелектуални събития на изминалата 2001 година е създаването на вестник "Дневник", който е не просто друг глас (други гласове) в медийното поле, но който съумява да мисли политиката през призмите на културата, като и да говори за култура, без да я изолира от политическите й ангажименти. И за да не бъда голословна, ще посоча, че този вестник успя да излъчи едно много сериозно журналистическо присъствие. Думата ми е за Любослава Русева, която през 2001 година каза много от нещата, които писателите, философите, социолозите и пр. не казаха.
2001 година беше белязана от едно идване, гостуване, което обаче, колкото и гостоприемни да бяха домакините, не можа да се случи като идване ако не у дома, то поне в родното, близкото. Имам предвид идването на Жак Дерида в България, щедрото му раздаване, прекрасните неща, които изговори, но и констатацията му, че още много работа има да се върши, за да се срещнем някога, някъде, българи и французи, и срещайки се, да се разберем и взаимно да се почувстваме у дома си. Беше белязана и от едно отиване. Отиде си един от големите български поети Георги Рупчев, който, както - ако перифразирам едно от стихотворенията на един от "неговите поети" - Йосиф Бродски, ни остави потънали в мълчание, но смутени, разбудени от отсъстващото присъствие...
А културното антисъбитие на 2001 година за мен е изборът за министър на културата на ходещия с жена си на работа Божидар Абрашев. Всякакви министри на културата е имало, те са били повече или по-малко некомпетентни, но подобна карикатура, подобно чудо, не помня.
Що се отнася до литературните събития на 2001 година, ще започна с преводните заглавия, защото ми се струва, че през 2001 година излязоха много добри чужди романи и на известни, и на нови имена. Ще акцентирам върху: "Сърце тъй бяло" на Хавиер Мариас ("Обсидиан"), "Лунен дворец" на Пол Остър ("Колибри"), "Изумление и трепет" на Амели Нотомб ("Колибри"), "Требник за лошите наклонности" на Жузе Рису Дирейтиню ("Панорама"), "Богът на дребните неща" на Арундхати Рой ("Хемус"), "Слепият убиец" на Маргарет Атууд ("Обсидиан"), "Четецът" на Бернхард Шлинк ("Атлантис"), "Да пропуснеш Коледа" на Джон Гришам ("Обсидиан"), "Мъжът като рогат добитък" и "Моят любовник Мечо Пух" на Лора Зигман ("Колибри"), "Самоличност" и "Шегата" на Милан Кундера ("Колибри"), "Остатъкът от деня" на Казуо Ишигуро ("Рива"), "Раздавачът на щастие" на Лаура Ескивел ("Бард"), "Младост", "Недели през август", "Малкото съкровище" на Патрик Модиано ("Делакорт"). Като специално ми се ще да откроя преводите на Иглика Василева, Росица Ташева, Любомир Илиев, Людмила Илиева, Даринка Кирчева, Андрей Манолов и Здравка Славянова. Своеобразен провал пък е поредицата с преводни романи на "Прозорец", защото нередактираните преводи съсипват иначе добре подбраните автори.
Сред заглавията в преводната хуманитаристика същинското събитие е най-сетнешната поява на "За граматологията" в превод на Жана Дамянова. Важни книги са и "Три гвинеи" на Вирджиния Улф ("Златорогъ"), "Другото оглавяване" и "Вяра и знание" на Дерида ("ЛИК"), "Camera Lucida. Записки за фотографията" на Ролан Барт ("Агата"), "Философско изследване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото" на Едмънд Бърк ("Кралица Маб"), "Понеже не знаят какво правят" на Славой Жижек ("Критика и хуманизъм").
Събитие в българската хуманитаристика е прекрасно оформената билингвистична поредица на издателство "Летера", чийто екип (Клео Протохристова, Светла Черпокова, Младен Влашки, Весела Гайдарова, Дияна Николова) представя в избран превод и в оригинал произведения от западноевропейската литература и ги снабдява с коментар, бележки, био-библиографски данни. Внимание заслужава и стартиралата в края на 2001 година поредица на "Анубис" "Западният канон", чийто съставител е Клео Протохристова. Много добри книги през годината издадоха Милена Кирова, Евгения Панчева, Богдан Богданов, Георги Каприев, Яни Милчаков. Сред сборниците се открояват посветеният на 60-годишнината на проф. Александър Шурбанов (съставен от Бойка Соколова и Евгения Панчева), "Теория през границите. Въведения в изследванията на рода" (съст. Милена Кирова и Корнелия Славова) и "Да мислим Другото - образи, стереотипи, кризи ХVIII-ХХ век" (съст. Николай Аретов).
Книгите на български прозаици и поети, които с радост прочетох през 2001, са: "Сладко нищо" на Боян Биолчев, "И други истории" на Георги Господинов, "Госпожа Г." на Емилия Дворянова, "Каталог на душите По" на Мария Станкова, "Фани по опасните пътища на светлината" на Райна Маркова, "Виена" на Антони Георгиев, "Поправка на талисмани" на Кристин Димитрова, "Зими и лета" и "Внимателно" на Силвия Чолева, книгите, издадени по повод юбилеите на Екатерина Йосифова и Иван Цанев (както и издаденото от тях) и спомените на Вера Мутафчиева. И най-сетне, не искам да подмина достойното за всяка библиотека издание на Пенчо Славейков ("Епика"), което издателство "Фигура" отпечата.

Амелия Личева

Амелия Личева е литературовед, литературен критик и публицист. Преподавател по теория на литературата в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на поетичните книги "Око втренчено в ухо" и "Втората Вавилонска библиотека". През 2000 г. Амелия Личева защити докторска дисертация на тема "Женският глас като исторически и теоретичен проблем".
Амелия Личева е литературен наблюдател на в."Култура".