Вече няколко години подред всеки обзор в критическото пространство започва с жалба по липсата на събитие. Тази жалба, този дискурс на жалбеното самоизричане напомня прословутия траур на Фройд: неразкъсана връзка на психическа инвестиция в мъртвото тяло на идеята за Голяма литература; идея, която носи белезите на един незаглъхващ провинциален комплекс, но в същото време съдържа и по-нови рефлекси на тоталитарна възпитаност в културната мисъл. А всъщност самото понятие за събитие стана неадекватно в своята стара осмисленост. Неотдавна то предполагаше максимално единна, цялостна и представителна позиция на оценка, невидимо дирижирана от някаква авторитетна позиция. Днес - с разпадането на способността за всеобщо мнение, с разслояването на (все още) четящата публика, с яростното партикуларизиране на общественото пространство думата "събитие" може да има само частен и конкретен характер. Събитието за едни остава невидимо и непожелано от други. Това е едната възможност да мислим за него. Другата е да го видим като процес: последователност от явявания на литературността в една сравнително обща посока. Едва когато застана на тази позиция, мога да кажа, че за мен например има събитие и то е в незаглъхващата потребност да се пише литература - въпреки трудностите на ежедневния бит, въпреки перманентната кризисност на интелектуалното битие в неговата социална невидимост, въпреки краевековния срив на либералните ценности, въпреки... А може би именно затова. Като че ли съществува нагон за литература: нужда от писане, от самоизписване, от самовписване в полето на българската културност. Както сънят, както изкуството въобще, писането изглежда алтернативен модус на психическо оцеляване, още по-силен в моменти на криза. Опазването на този модус продължава да бъде събитие за българската литература - независимо от степента на неговата художествена реализация, въпреки комерсиализацията на книжовните интереси (все пак някой чете), посред масмедиализирането на публичното пространство (то все пак е свързано с умението да пишеш). А "истинското" - носталгично разбрано - събитие все някога ще се появи - може би след година, може би след десетилетие. А може би то е вече сред нас, може би не успяваме да го изречем, тъй като липсва хорът на едногласното критическо отношение.
Всъщност, ако има нещо, което наистина липсваше през 2001 година, това беше сериозната, последователна, концептуално дисциплинирана оперативна критика. Тук и там избухваха фойерверките на различни оценки и мнения, най-често пресилени в желанието да бъдат градивни (включително като приятелско спомоществователство), но тяхната проява си оставаше на рецензентско равнище. Това, което болезнено липсва на критическия дискурс, е дълбочината на виждането в исторически и широтата на преценката в актуално-наличен контекст. Даже когато е достатъчно ерудирана и възпитана в полето на съвременната хуманитарна интерпретация, нашата нова критика не успява да разчете конкретните текстове и процесите, скрити/изявени чрез тях, в целостта на някакъв концептуален проект за развитието на българската литературност. В това отношение д-р Кръстев - с прословутата си ригидност във възприемането на естетическите явления - продължава да бъде пример за подражание.
Изненадата на 2001 година (изненада за някои, които си затваряха очите пред назряването на процеса през последните четири-пет години) е щурмът на жените в областта на романното писане. Съзнателно се опитвам да избягам от жанровия термин роман, защото по наше време той - както всъщност показват и текстовете - стана изключително неуловим в желанието за еднопланова дефиниция. Емилия Дворянова написа най-големия си роман, "Госпожа Г.", във всеки случай своята най-промислена и сложно оркестрирана работа досега. Теодора Димова дръзна в романовото пространство с един впечатляващ дебют - "Емине". Оттук нататък й предстои да избира между два различни проблема. Ако продължава да пише пиеси, ще окайваме загубата на нейния романов талант. Ако напише втори роман, непременно ще го сравняваме с първия, при това вече без бонуса на щастливата изненада. "Каталог на душите По" е трети роман на Мария Станкова. Тя продължава да разказва добре, измисля характери, изплита умело сюжета, но на мен поне ми се иска да я видя още по-странна, още по-"луда" - както в "Наръчника" или в онези чудесни новели. "Фани по опасните пътища на светлината" от Райна Маркова експериментира с мотивите на потребността да се пише литература, но по този (иначе увлекателен) път лесно загубва литературното в реализацията на тази потребност. Свой принос в добрия роман направиха още две дебютантки: Елена Алексиева със "Синята стълба" и Силвия Томова с "Кожа". Специално искам да спомена текста на Силвия Томова, който никой не забеляза; повече или по-малко роман, той представлява оригинална тематична находка като монолог на човешката кожа. Всички тези книги са много различни, за да ги видим като единно явление. Общото е по-скоро в желанието да се намерят алтернативни пътеки в българската романна традиция, да се постигнат алтернативни (включително маргинални) позиции за идентификация на повествуващия субект - отвъд поизтърканата сръчност на умелото фабулиране. Всъщност именно сръчната фабула беше това, което разбуди духовете около романа на Антони Георгиев "Виена". Към "мъжкия" лагер трябва да добавим още Златомир Златанов с "Пола" - книга, която се появи като фантом в последните дни на годината, но никъде не успяхме да купим; романите на Алек Попов и Борис Минков.
С много по-скромно присъствие през годината, но все пак с две добри попадения се оказа разказът. "И други истории" на Георги Господинов е книга с настроение; тя утвърждава специфичния иронично-носталгичен, описателно-символичен стил на своя автор. "Щраусовете на Валс" от Чавдар Ценов се стремят да бъдат непременно модерни: по пътя на предизвикателството, чрез игра, шега и пародия, така малко присъщи на българската литературност.
Поезията ни изненада със своята необичайна смълчаност. Рано през годината Кристин Димитрова издаде "Поправка на талисмани", Илко Димитров написа поемата "Разчленяване", "Жанет-45" поднесе две различни книги на Силвия Чолева - "Зими и лета" и "Внимателно". Безспорно, това е издателството, което създава най-красивите книги от български автори. Банално е да споменавам заслугата на Яна Левиева, чието оформление на детската книга "5 за 4" от Иван Цанев (издателство "Стигмати", печат "Жанет-45") спечели думите "страхотно" и "фантастично". Донякъде като компенсация за липсата на нова поезия се появиха антологии и ретроспективни сбирки: Валери Петров, Иван Цанев, Николай Кънчев, Екатерина Йосифова... Към антологиите "изобщо" (свързани с механичен отрязък от време) съм настроена амбивалентно: те подхвърлят впечатления, чиято щедрост може да бъде твърде измамна. Друг е случаят с тематичните антологии, каквато беше "Дъждът в българската поезия", съставена от Людмила Малинова. Скромното й присъствие в публичното пространство не съответства на литературноисторическото значение, което имат подобни книги. Едно от най-тъжните случвания в годината беше смъртта на Георги Рупчев. Изгубихме човека, който олицетворяваше представата за поезия; поета ще продължим да откриваме, включително с книгата "Приковаване на огъня" (тя включва последните три поеми и писаната в продължение на 14 години "Смъртта на Тибалт"), която излезе в седмицата между Коледа и Нова година.
Критиката и литературната история изглеждат успокоени в една вече поета тенденция към по-модерни интерпретативни усилия. Яни Милчаков предложи интересна "Социология на литературата, език и политика"; Виолета Русева продължи да работи върху "Генеалогия на българската модерност", този път - с Яворов. Митко Новков поднесе "БАРТвежи"; на другия полюс Светлозар Игов потресе въображението ни със своя мегаметалитературен проект върху цялата възможна история.
Освен със своите писани текстове 2001 ще се запомни с един друг вид - устна красно-разно-речива - текстовост в публичното пространство (рядко има години, толкова богати за социологически наблюдения). Най-напред беше дебатът (нямам предвид само конкретния разговор, но цялото пространство, в което се обговори проблемът) около отварянето на писателските досиета. Зад всички цветисти приказки, между солидните аргументи за и против се крие простата истина, че това вече никого, ама никого не интересува. Литературата се прави от текстове. И към текстове, както видяхме, тя е по-безмилостна, отколкото към хората, свързани с тях; останалото е суетене около трупа на една непогребана бивша литературност. Въпреки всичко смятам, че досиетата трябва да бъдат разсекретени: не за днешното време, което се умори от надплюване, а в полза на една ненаписана, предстояща социология на българската култура, отвъд красноречието на личните инвестиции и травматизма на емоционалното преживяване.
По-късно дойде скандалът Иван Бориславов. Една сама по себе си незначителна фигура стана повод и подтик да се разкрият много дълбоки проблеми в способността за сдружаване сред българските писатели. В началото на 90-те години Сдружението беше създадено като алтернатива на стария тоталитарен Съюз. Въпреки ентусиазма на своя замисъл още от самото начало то се оказа обречено да носи родилните белези на огледалната другост. Нека да не скърбим за края му, който сполучливо беше наречен "колективно самоубийство". Самоубива се авторитарният рефлекс на защита "отгоре", умира потребността от мегаформации по принципа на административната власт. Започваме новата година с надежда, че липсата може да роди нови потребности. Оптимистично ми се привижда едно разноцветно множество от групички пишещи хора, които ще делят помежду си не нещо друго, а културни предпочитания и духовна близост.

Милена Кирова

Доц. дфн Милена Кирова е преподавател по Нова българска литература и психоаналитична критика в СУ "Св. Климент Охридски". Сред значимите й публикации са книгите "Сънят на Медуза" и "Изпитание на символите", както и съавторската студия "Тялото, разковаване" в книгата "Lа Velata" на Емилия Дворянова и Милена Кирова.
Последната й книга е "Йордан Йовков. Митове и митология" (2001).
Милена Кирова е литературен наблюдател на в. "Култура".