Празникът се състоя!
Ще започна с това, че сама предложих на вестник "Култура" да пиша за Новогодишния музикален фестивал тази година. След първите четири издания на фестивала (1986-1990), в които работих с неговия идеолог, създател и художествен ръководител Емил Чакъров (след което, поне според мен, всичко свърши), сега, след като погледнах програмата на фестивала, някак спонтанно пожелах да пребивавам по-дълго в днешното негово пространство. Мисля си, че тъкмо тази година фестивалът показа (не можах да посетя само матинето, посветено на Недялка Симеонова), че държи на идеите на Чакъров, че може да ги допълва и, разбира се, да продължава напред по собствен път с идеите на сегашния си ръководител. А и той, музикалният директор на фестивала Емил Табаков, започна да ми липсва като диригент (и не само на мен). Мисля си, че точно така навремето липсваше на публиката и Емил Чакъров. Впрочем, той се появяваше през тези последни свои години тъкмо на Новогодишния фестивал, но четирите концерта, които дирижираше (симфоничен, оперен, новогодишен и ораториален), на някои им се виждаха като 44. А това беше всъщност неговата изява в България за музикалния сезон. По някаква ирония на съдбата (или просто защото в живота цикличността е закон) Емил Табаков днес е в подобно положение: той има своите ангажименти в чужбина - Франция, Германия, Македония, Турция - а тук публиката може да го види и чуе тъкмо на Новогодишния фестивал - пак на 4 концерта.
В този, в диригентския фактор, виждам някаква "фатумна" воля на фестивала. Може би именно защото музикант и диригент като Емил Табаков тук, в българските си дела, се посвети предимно на него, тази година и програмата му "дръпна" нагоре. (Тук искам да подчертая и ролята на Мариана Василева, делови и спокоен помощник на Табаков). Фестивалната "рецепта" бе изпълнена в много голям процент: звездно присъствие, интересни репертоарни провокации, непознати млади български музиканти, които правят кариера в чужбина - с биографии и възможности. Още нещо: за първи път след ерата Чакъров усещам желанието за реализация на един цялостен естетически замисъл, на един модел, измислен и поставен като цел; чувствам вниманието към онези наглед дребни неща, които не са декорация, а същност на един празник, внимание към т. нар. своеобразно "живописване" на фестивалната програма. Така че в ръцете на Емил Табаков, както става при можещия артист-художник, собствените му идеи оживяват по красив, по естетически издържан начин. Някъде те срещнаха пълно радушие от страна на меломаните, другаде все още ще го търсят. Но виждането за фестивала вече започва да се откроява с цялостност. Защото ако тя липсва, колкото и пари да имаш, няма да я постигнеш. Въпреки че си давам сметка за усилията на организаторите в родната обстановка, която продължаваме да наричаме пазарна, надявайки се, че тя наистина ще стане пазарна; и че тогава самият фестивал ще може да излезе на пазара на музикалните идеи и реализации. А защо не и на звукозаписния, това е в неговия генезис.
Разлиствам програмата за припомняне на преживяното. Тя е професионално списана; в нея има доста приятни изненади и добри текстове. Например текстът на Емил Табаков за Емил Чакъров (тази година фестивалът е в негова памет), в който четем следното: "... имаше ясни цели и знаеше как да ги постигне; бе музикант с талант, бе човек с много таланти, които му позволиха да бъде диригент; обединяваше хората, упражняваше силно въздействие върху тях, приковаваше вниманието им и ги увличаше." Действително Емил Чакъров работеше само в полза на музикантската гилдия с гоненето на реализацията на своите проекти. И ако днес всички трябва в нещо да се поучат от него, то е в отношението, което той изискваше от всеки един - бил той министър или портиер - към музикалното изкуство и към талантливите, които се занимават с него. И успяваше да го наложи. Особено в днешни дни усвояването на този модел на поведение, който ни завеща Емил Чакъров, е много важен за престижа на музикантството.
Ако трябва да изтъкна най-добрата програмна идея за концерт на този фестивал, то това безспорно беше концертът на "Софийски солисти" с диригент Пламен Джуров и солист Петър Шопов (орган). "Моцарт и/или Салиери" - заглавие-дилема, "покрило" творби от "гения и неговия наставник" в първата част - великолепно организиран, стилен звук в оркестъра и смущаваща незрялост в органа; и от двама творци на ХХ век - Бритън и Пуленк, чиято музика завладява с различен тип и доза изящество, но с разбираемо сходство в изразната сила и естетската експанзия. Със "Симпъл симфони" на Бритън Джуров и "Солистите" ни демонстрираха своя специфичен тип свещенодействено търсене в съотношението звук-пространство, който се разгърна още по-интензивно в Концерта за орган, струнни и тимпани на Пуленк - изключително щастлива с красотата си музика (там и органистът Петър Шопов се реабилитира и съумя да защити биографията си), музика, създадена да утеши души, смразени от проблеми; една творба, в която композиторът сякаш е изпял себе си като наследник на (според него самия) "суперпарижкото" и "високорелигиозното" - и действително човек има странното усещане за някакъв тип диалог между два музикално изразени възгледа за живота.
Рециталите всяка вечер препълваха камерната зала - 6. Наистина човек се чувства добре там. Залата е чудесно пространство за музикално съпреживяване - просторна, акустична, а и с някакъв особен духовен уют. В своята програма Васил Генов (Белгия) бе включил опасно популярни клавирни композиции - "Патетична" и "Валдщайн" сонати от Бетховен, Интермеци, оп.117 от Брамс и Музикални моменти от Рахманинов. За мен този пианист е откритие; неговото музициране не е подчинено на музикалния текст; той го използва предимно за да гради своите звукови конструкции; имаш чувството, че чува всяка творба като подредени звукови блокове, които с вдъхновение сътворява и ни ги представя по невероятен начин - сонатата "Валдщайн" като че ли чувах за първи път. Същото мога да кажа и за миниатюрите от Брамс. Действително рядък музикант и провокиращ изпълнител, когото винаги бих слушала с удоволствие. Много по-традиционно, но и съвсем естествено за 16-годишната й възраст, премина рециталът на талантливата цигуларка Антония-Алекса Георгиев с партньор Марина Капитанова с твърде натоварваща програма - Моцарт, Льоклер, Изаи, Бетховен, Кастелано, Сен-Санс, в която младата цигуларка демонстрира завидни качества. В първата част тя бе твърде атакувана звуково от пианистката и нейният реален потенциал се чу едва в сложната, но много красива четвърта солова соната от Изаи, изсвирена с великолепен звук и ярки динамични прозрения. Втората част на концерта ни показа много по-добра организация от гледна точка на формата в Бетховеновата соната, както и онази пъргавина на рефлекса по посока характерното и жанровото - в музиката на Кастелано и Сен-Санс. Все още малко повече извън материята, макар и подхождаща с извънредно внимание към нея, Антония-Алекса Георгиев, сигурна съм, с игнорирането на мисълта за самия концертен акт ще постигне много по-адекватно на моженето си въздействие. Не въздействието, а константното вокално и музикално покритие бяха проблемът на мецосопрана Олга Гюрковска, изпълнителка с много данни - външност, хубав глас и артистичност - която би могла да се развие още; така, както и изработването на онези много и немаловажни детайли, които характеризират и отделят стиловете. В някои моменти младата певица бе твърде приблизителна в това отношение, което неминуемо се отрази на музиката, която пресъздаваше - Брамс, Рахманинов, Дебюси, Де Файа. Тъкмо музикалност, професионализъм и красиво манипулиране на публиката пък демонстрира американската певица Гейл Гилмор - черен глас, съдържащ много от разкоша, който се крие в това определение - със своята спиричуълно-госпълова програма, в която тя си акомпанираше сама и това създаде усещане за особена автентичност на преживяването. Гилмор пее и опера, и джаз, и мюзикъл, и спиричуъл, и оратория; и не се притеснява в една духовна изповед да звучи и като инструмент, и като оперен глас, и като плачеща душа. И тук търсенията по посока на тембъра следваха модерния възглед за различните цветове на интерпретацията, които обогатяват историческата традиция в днешно време. Все повече стават интересните идеи в това отношение и "Клангфарбен"-тезите на Шьонберг, например, стават все по-определящи, властващи и в областта на изпълнителството. Това демонстрираха блестящо чудесните артисти от ансамбъл "Ренесанс" - Белград - осем изпълнители (седем мъже и една жена), които пеят и свирят на много и различни старинни инструменти. С чудесните си костюми и с естественото си поведение - мисля си, че и в това са се поровили доста - те направо завзеха аудиторията. Беше рядко удоволствие да слушаш такова чисто музициране, да участваш в създаване, в което с ренесансова щедрост публиката се "облъчваше" с красота и звукова енергия. Невероятно интересно звучеше и стара сръбска народна музика със стари инструменти. Тембрите им и тяхното съчетание сякаш преформулираха фолклорните знаци и ги поставиха в една по-естетска среда.
Продължавам да се връщам към звуковите пространства на Новогодишния фестивал: фантастичният китарист Огнян Видев, партниран съвестно и еднообразно от Георги Ангелов, ни разказа за своите видения в пътуването си през "Петте континента" - проект, защитен на концерт, титулован "Етноджаз". Този човек носи в себе си вулкан от звуци и като че ли намира все по-съвършени начини да ги предаде чрез китарата си. Музикалните му разкази са смислени, атрактивни и мамещи въображението. А в зала "Люмиер" монтажи от личните архиви на Гена Димитрова и Никола Гюзелев, направени от Магдалена Манолова, ни въведоха в някои прекрасни постановки на Миланската скала, Ковънт Гардън, Арена ди Верона. Там публиката беше съвсем малко, но ми се струва, че за това "заслуга" има и не дотам изчистената форма, както и /не/разгласяването на тези прожекции. Независимо, че днес източниците на информация са много, във видеозаписите има смисъл. Има смисъл и да се покажат неизлъчвани с Емил Чакъров записи на цели симфонични произведения, които лежат в телевизията.
Четирите концерта с оркестъра на Пловдивската филхармония и Емил Табаков би трябвало да бъдат обект на друга статия, тъй като обемите винаги не стигат. Откриването залагаше на имената на Гена Димитрова, Александрина Милчева, Калуди Калудов, Юлиан Константинов и Нико Исаков - все певци! Много силен беше краят на концерта, в който бе изпълнен финалът на "Трубадур" (Верди) с едно действително фантастично участие на Александрина Милчева, както и на Калудов и Димитрова. Много неприятно бе нескопосното озвучаване на залата (Деян Тимнев), което се отрази и на симфоничния концерт: руска програма - Чайковски и Мусоргски-Равел - с една нова звезда в света на цигуларите - младият Юлиан Рахлин, достатъчно своенравен по отношение на традицията, за да провокира и възмути пуристите, но с музикални и инструментални качества, които действително респектират, както и щедро звуково разнообразие, което на моменти достигаше до нас въпреки тонрежисьорската намеса. Единствената пиеса за оркестър на фестивала - "Картини от една изложба" - бе изпълнена със замах, стабилно инструментално присъствие и градация в поднасянето на тази великолепна музикална приказка. Така в края на календарната година, който и без това води към равносметки, всеки в залата обговаряше отсъствието на Емил Табаков от концертния подиум.
Затова пък Новогодишният концерт не бе най-силната му изява; най-трудно се прави подобна програма и най-много напрежение се иска при необходимото ескалиране на "забавата" в нейното провеждане. Тук прекалено голямо доверие бе гласувано на солистките, които нямаха необходимия артистичен потенциал и опит. А и някаква умора лъхаше и от оркестъра, което е напълно обяснимо при тези безконечни пътувания в зимата. Но всичко това се изличи във финалния концерт, още преди на подиума да се появи Веселина Кацарова. Сякаш и самият оркестър бе зареден от репетицията с енергията на нейното невероятно изкуство. Мисля си, че тя е толкова голяма, че само критици от ранга на Бърнард Шоу, Дебюси или Бернар Гавоти биха могли да интерпретират адекватно нейното изкуство. Аз мога само да припомня, че вече 7-8 години Кацарова е в центъра на интересите на световни оперни къщи и на фирмата RCA. Тя насочи огромния си талант към фантастичното с индивидуалността си звучене на словото в познатия музикален текст. Фразира чрез тембъра и така "работи" с регистър, диапазон, дишане, език и динамика, че преобръща представи за най-популярни (до баналност чак) оперни откъси. Всичко в нея е гениално съчетано и дозирано - физика, артистичност, настроение, енергия, емоция и могъща музикалност, която именно е направила такъв виртуозен инструмент от гласа. Оттук нататък можем само да желаем да я срещнем и в България на сцена, а на нея - здраве и стабилност, за да следва звездния си път.
Новогодишният фестивал завърши, този път празникът се състоя!

Екатерина Дочева


Екатерина Дочева е музикален критик. Редактор е в БНР, програма "Христо Ботев".
Новогодишен музикален фестивал в НДК