Дебют и дисциплина

Книгата на Елена Алексиева не е между тези, които бяха публикувани през последните месеци на миналата година, но нейното заглавие изплува в критическите обзори, които опитаха да отсеят значимото или поне специфичното за изминалия период. Обобщението в този момент показа, че тя е станала интересна по още една причина, разположена в контекста на по-цялостната представа за нова българска литература. Имам предвид отчетливата поява на женска проза, която търси алтернативни стратегии на повествователна реализация. "Синята стълба" е опит да се надхвърлят традиционните жанрови дефиниции; история на душата, която може да бъде роман, нарича се "дневници", напомня за изповед, кодирана в поетична образност. Съзнателно или не, тя се вписва в една обща европейско-американска вълна от последните няколко десетилетия, в която "женската литературност" отхвърля канона на разказваческите традиции, за да се разлее отвъд жанровете, отвъд дисциплината на "обективните" ситуации и масовата привлекателност на фабулната интрига. Всъщност това е посоката, по която тръгва още Виржиния Улф и която някак си стигна в България около век по-късно.
Като белетрист Елена Алексиева говори красиво, поетично, с вълнение - качества, които навярно се раждат в поезията, но биха могли да придадат на прозата интимно-психологическа дълбочина, каквато по-скоро липсва в традицията на българската литература. В нейния разказ има моменти, които се преживяват сладостно; размисли и наблюдения върху себе си, върху човешкия опит, които щастливо сплитат интелектуалната безкомпромисност на откровението с умението за синтетичен и точен израз. И все пак като че ли точно тази сигурност в изказа, тази воля за красота на разказването (красотата е откровение, откровението е красота) е увлякла младата авторка, погълнала е нейните усилия да изведе и обмисли сюжета, да разпредели прецизно опори на вниманието, да поддържа интереса към потока от разсъждения. Читателят се усеща забравен от текста; твърде много вглъбен в себе си, обзет от потребността да се самоизрича, саморазгръща и самолюбува, текстът забравя, че литературността е преди всичко строителство, умение да съграждаш чуждия интерес. На едно място той дори формулира своето нежелание да разказва истории, защото историите подменят и подправят действителността (чия действителност?) в желанието да бъдат харесани и приети: "Да, аз желая повече от всичко да разказвам, но не като шарлатанин, изложил на сергията майсторски загладени откъслеци и уж истински ... трофеи. Искам да съм досадна, немлъкваща латерна, искам с напевен вой да разгласям какво и как се случва непрекъснато, какво и как се повтаря и потретва, изливайки се в едни и същи монотонни изречения ден след ден" (с.70). Това, разбира се, е само образ на желанието да бъдеш различен, необичаен и по своему автентичен. Но все пак да не забравяме, че точно върху презрения интерес към историите е изградена потребността да се разказва изобщо. Както и желанието да се чете (нечий) разказ. Не е необходимо тя да бъде история в баналния и буквален смисъл. Но при всяко положение трябва да бъде история на взаимното привличане-уважение между автора и неговия читател.

Милена Кирова







Думи
с/у думи





Елена Алексиева. Синята стълба. Дневници. Издателство Балкани.
С., 2001.