Под знака на президента
От 22 януари имаме нов президент. Третият поред демократично избран държавен глава встъпи в длъжност след съответните тържествени ритуали, тържествени речи и тържествени обещания. Но тук няма да става дума за тях. По-важно е не какво обеща Георги Първанов в програмната си реч, а след свършеното от двамата му предшественици какво важно нещо той ще трябва да прави.
Нека първо хвърлим (птичи) поглед върху делата на президентите Желев и Стоянов.
Желю Желев стана президент в доста бурно, "разцепено" време. Свободата уж някак си беше дошла, но комунизмът някак си не си отиваше. Член 1 от Конституцията беше отпаднал, бяха изчезнали и първичните партийни организации (по месторабота), но големите структури, институциите на бившата власт си стояха. Цялата собственост беше държавна и с малки изключения се контролираше (и експлоатираше) от стария елит. Тук Желев като първия лидер на СДС, а впоследствие и като президент, имаше да свърши колосална работа. Да направи така, че комунизмът да си отиде от държавата; и да гарантира, че няма да се върне.
Как той го направи - по-добре или по-зле, по-бързо или по-бавно; какви препятствия - лични, институционални и партийни - преодоля, е отделен въпрос. По-важното е, че след драматични скандали със свои и чужди, след тежки компромиси, след опасни каскади по хлъзгавия български политически терен Желев успя.
Една вметка: провалът на кабинета "Виденов" би могъл да се обясни и през тази оптика - от една страна, за него стана невъзможно да се върне назад, към отработения стил на комунистическото управление, защото собствеността, задължителна за подобен тип управление, вече не беше в наличност; от друга, не искаше, не можеше, не знаеше как да направи крачката към модерното управление. И се закотви в блатно бездействие, което в крайна сметка го погълна. Поражението на кабинета "Виденов" по парадоксален начин се оказа победа за доктрината "Желев". За всички в държавата стана ясно (за БСП най-вече), че процесът е необратим, че с комунизма е свършено.
Петър Стоянов стана президент също в бурно време. С неговия избор в известен смисъл приключи важен етап в българския преход. Но го изправи пред задачи, не по-малко сложни от Желевите. Днес, от позициите на изминалите пет години, е по-лесно да се види, че Стоянов като държавен глава трябваше да се справи с два главни проблема: да гарантира законността и почтеността в управлението на новото (демократично) правителство; да убеди света в това, което вътре в страната вече беше очевидно - че в България няма комунизъм; че той под никаква форма няма да възкръсне. Тук Стоянов (по ред причини) се дистанцира от вътрешната ситуация и, за разлика от Желев, предпочете ролята на огорчен наблюдател на местните безобразия. Затова пък тази си пасивност компенсира с огромната енергия, която хвърли в чужбина. Бляскав адвокат, той неуморно убеждаваше света, че България е вече заслужаващо доверие място, че е предвидима, че си струва да се присъства и работи в нея и с нея. И в това отношение до голяма степен успя.
Тоест, грубо казано, президентите Желев и Стоянов свършиха доста черна работа. Разчистиха "идеологически" територията - първият вътре, вторият вън; гарантираха (първият пред местното население, вторият пред света), че Промяната наистина се е състояла.
Тук обаче е нужно едно малко пояснение - в края на 12-годишния цикъл, не без усилието на двамата президенти, образът на България се оказа шизофренно раздвоен. Единият, за домашната употреба - грозен, беден, корумпиран; другият, за външната консумация - усмихнат, интелигентен, динамичен. Разбира се, хитрото в случая е, че първата визия по никой начин не изключва втората - те са съвместими, функция са една от друга, което означава, че могат взаимно да се коригират. Само че и двете, поради естеството на употребите им, в никоя точка не се допряха; още си се реят самотни в пространството и така засилват тревожното усещане за двойна лъжовност.
Ето пред тези два разделени образа ще застане новият президент Георги Първанов, тях той ще трябва да "сдобри", да открие точката, в която могат да се допрат, а впоследствие и да се единят. Няма да е лошо, ако тази точка се окаже върху терена на ценностите. Ако, разбира се, нещо е останало от тях...
И вместо финал, един диалог, който наскоро чух по руската телевизия. На въпрос на водещия: "Вие оптимист ли сте?", събеседникът отговори: "Въпросът е риторически, защото песимистите отдавна си отидоха от тази страна. Значи, по условие сме останали само оптимистите." Та и аз, една от останалите тук оптимистки, се надявам новият президент да успее. И искрено му го желая.

Копринка Червенкова