Текст отвъд границите
В края на току-що изтеклата година на книжния пазар се появи монографията на Христо Манолакев "Текст и граници. А.С.Пушкин и неговите "Повести на Белкин", издание на АИ "Проф. Марин Дринов". Случайно или не, но тя ознаменува и един условен юбилей - Пушкиновите повести излизат в самостоятелно томче приблизително по същото време точно преди 170 години. Обикновено (поне у нас) като "изключителна" заслуга за научната рецепция на даден автор се изтъква фактът, че съответният опит е "първото цялостно българско изследване" на заявения проблем. Оттук следва да се подразбира неговото "несъмнено" достойнство само заради това. И доколкото, както личи от заглавието, представяната книга попада плътно в рамките на аргументативното клише, са нужни няколко уточнения.
Няма да скрия, че с нетърпение чаках появата на този текст. Манолакев работи отдавна върху поетологичното проучване на знаменитите Пушкинови повести. Изборът му е обусловен основно от интереса му към литературата на ХIХ век в България и Русия и от влиянието на руското художествено писмо върху културософския и фикционален дискурс на нашето Възраждане. Предишното му изследване, "Между образа и четенето" (1996) третира тъкмо рецепцията на руската преводна проза у нас преди Освобождението. Но новата му монография не просто продължава темата, този път изцяло в пределите на руското; тя подновява болезнено изострения "български блян" по българска русистика. Зная, че е глупаво и в науката, както и във всичко останало поредното поколение да се осъзнава като първо, като започващо "начисто". Но в посока на така необходимия ни български облик при четенето на руската литература (особено класиката), тази книга е сериозна крачка напред и една от малкото подобни. А пък доколкото и в това начинание отново Пушкин е "во главе", то едва ли е случайно.
Едно от най-оригиналните предимства на представяния научен текст е, че авторът разказва свой критически сюжет. Неговият анализ предварително не игнорира нищо. Той прави друго: излага съществуващите хипотези и някъде след тях, между тях или дори предварително - своята. Именно тя доказва несъстоятелността на много по-ранни представи за Пушкиновите произведения, но и "реабилитира" (възражда) други, умишлено пренебрегвани по редица причини, най-често идеологически. Четейки Пушкин информирано - с наличните аргументи и на западната славистика, и на руската литературна критика, тази книга оглежда критично, скептично и донякъде иронично традицията - тя се "сблъсква" с нея, което я поставя и вътре, и същевременно вън от границите (и ограниченията) й. Но това подсказва, че традицията е усвоена и книгата се пише само защото авторът е провидял неизползвани съществуващи перспективи за херменевтично четене на Пушкин. Иначе не би имало смисъл. Различните поетологични ракурси се излагат без притеснението, че едни от тях биха могли да се обявят за старомодни (като жанровата специфика например), а други - за претенциозно свръхмодерни (като Gender-проблематиката). Изложението полемизира циклообразуващата стратегия на Пушкиновата инвенция, преповтаряща именно нейния модел: както в оригинала, така и в метатекста всички глави започват с епиграфи, но този път в разясняващо-антиципираща перспектива. Проследява се "играта на сюжети" в отделните повести, както и уловките на мистифицираната магнетична "личност" Белкин, а оттук - проблемът за автора-като-мираж ("представен" от свои метонимии - име, подпис, маска, криптонимни инициали, бегли биографични епизоди, оригинално "разтварящи" се в травестирано агиографския канон). Всичко това е подплатено със солидна теоретична ерудираност, богат коментарен апарат и изчерпателна библиография, което превръща книгата в сериозно помагало не само за специалисти и преподаватели, но най-вече за студентите-филолози, които са основният стимул и най-верният критерий за свършената от литературоведа работа. Те са съществена и неизменна част от границите и от-граниченията, защото, както твърди общият епиграф към изследването на Христо Манолакев, "не можеш да преминаваш граници, ако не знаеш къде са те".

Людмил Димитров