През седмицата представители на образователното ведомство се изпуснаха, че за буквара и читанката в разработената нова учебна програма за първи клас няма да има изрично задължителни автори и произведения; че Вазовото "Аз съм българче" също е подвъпросно.
От това съобщение произтече трагикомична афера.
Чрез своите енергични и самодоволни протести срещу изпадането на Вазовата творба вестник "24 часа", "Шоуто на Слави Трифонов" и др. отново префокусираха в своя изгода важен проблем, подлагайки го на популистка интерпретация. С истерията "Аз съм българче" комерсиалната култура у нас ни зашлеви с неизтощими литературни и националистически клишета; в интернет-форумите се активираха възрожденски илюзии и патернализми, които на свой ред се сблъскаха с крайно прозападни ориентации.
В последна сметка проблемът надскочи значително образователната летва, а припознаването с българчето предизвика както самовъзхищение и самоомраза, така и тревожно търсене на (литературна) сигурност, в която да намерим убежище насред социалните бедствия. Станахме за пореден път свидетели как смачканото ни национално самочувствие разглобява обществото.
И всичко това заради едно стихотворение, което "благодарение" на преподаването отдавна съществува като литературен автоматизъм... Защото мястото на "Аз съм българче" в учебниците е непоколебимо - стига учителите и родителите да обясняват на своите първокласници онзи ефективен негов смисъл, който да осигурява националния ни континюитет. (А безпаметното му наизустяване само затъпява децата.)
От друга страна, евентуалното сваляне на това стихотворение от програмата би се вписало в очите на много хора в низ от сервилно прекомерни политически коректни жестове, оправдани с предприсъединителни евроизгоди. Литературният канон може да не е закон, но неговото преправяне не бива да става от конюнктурни съображения.
Присъствието/отсъствието на "Аз съм българче" в учебната програма няма да разреши драстични проблеми като свръхниската училищна посещаемост и затварянето на училища, като невъобразимото неглижиране на учителската професия.
Ниският социален статут на мнозинството родители направи скъпите учебници и пособия недостъпни, а свръхпечелившата учебникарска индустрия (с която се облажи академическото щяло и нещяло) действа на пълни обороти... Просветното министерство ни дължи обяснения и относно небивалата ценностна разпасаност в българското училище.
Днес искаме да чуем от образователното ведомство каква точно е идеологията на провежданата от него реформа и от какво точно беше наложена тя. Също: защо няма дебат относно това какво и как трябва да се вменява като познание на учениците, докъде трябва да бъдат възпитавани. И още: как училището ще се справи с нелоялната конкуренция на телевизията и интернет?
В следващи броеве "Култура" ще се опита да разисква образователната реформа и предизвиканите от нея противоречия.

Марин Бодаков