Маркс ви приветства, приятели!
На България се гледа почти като на измислена страна. Поне за Западната част на Европа малката страна на брега на Черно море не е нещо много повече от слух. И не е случайно, че точно българските тайни служби от десетилетия витаят в призрачната светлина на легендите, където ги свързават ту с отровни чадъри, ту с някакви измислени планове "Клин". България не присъства с особено ясни послания в новините нито когато е техен източник, нито когато е техен обект. По същия начин стоят нещата и в политическата система на балканската държава, където идеята за избягване на противоречията е напълно зачеркната. През лятото почти осемте милиона граждани издигнаха бившия цар Симеон Сакскобургготски за министър-председател, а после му сложиха за президент бившия комунист Георги Първанов. Щом някой казва "да", значи казва и "не" - при такава склонност към парадокса чужденецът вече не се и учудва, когато в туристическия справочник под рубриката "Само това не" изрично го предупреждават, че в България поклащането на главата означава съгласие, а кимането е знак за отрицание. Вероятно сложният подтекст на препоръката в тази книжка е, когато говориш, да си държиш, ако можеш, главата неподвижна. Но който днес иска да разбере живота в периферията на Европа, вероято няма да се размине със задънените улици на двойствените значения. Ако България беше измислена страна, Жак Дерида би трябвало да подпише декларация за отказ от патентно право. Тук, в това пространството, се намират внедрени едновременно твърде много понятия от неговата философия, чийто двойни жестове никога не са посочвали родината си върху картата на духовното. Другото оглавяване, отложената демокрация, призраците на Маркс - граничното географско, политическо и историческо положение на балканската държава може да се опише почти изцяло със заглавия от написаните през последното десетилетие трудове на Дерида.
Изглежда почти така, сякаш деконструктивистката школа - която винаги е поставяла под въпрос своята собствена приложимост - може просто да обърне класическата посока на похода на Световния дух и от Запада, където тя се свързва най-вече с естетически традиции, да потегли на Изток с етично предназначение. Самото име "деконструкция", което на Запад е загубило много от притегателната си сила (и което, поне като тема за конференции, не интересува никого), в разпокъсаните урви на Балканите още звучи като окуражителен боен вик. Там, където след превратностите на изминалия ХХ век цъфтят преди всичко идентификационните фикции, философията на разделителните линии е едва ли не в дневния ред на политиката.
Цялата ирония на положението се изразява в това, че тази тридневна конференция за творчеството на Жак Дерида, организирана в българската столица от софийския филиал на "Дома на науките за човека и обществото", Гьоте-институт Интер национес и Френския институт, беше платена със средства точно на Пакта за стабилност за Югоизточна Европа: На територията на дискурса подмолната работа на деконструкцията трябва да постигне онова, което осъществяват строителите на мостове в инфраструктурата.
Гастролът на Дерида в София, който под заглавието "Чудовищният дискурс: Балканите и Европа - деконструкция на политическото" наведе на мисълта за взаимното наслагване на територия и теория, окончателно постави в ролята на посланик 71-годишния философ, посветил се изключително на херменевтичните проблеми на препредаването. Поне посрещането му в препълнената до спукване зала на "Хилтън" носеше всички характеристики на голямо дипломатическо събитие. Първите редици бяха заети от превъзходителства и дори министърът на образованието каза няколко думи за езика на чудовищата. Студентите, наблъскани почти до задната стена и доказващи пред микрофона за публика, че познават и най-неизвестните места от творчеството на Дерида, също олицетворяваха едно почти сакрално очакване на живото слово.
Макар преводаческите устройства да не стигаха за всички присъстващи, това очакване в никакъв случай не беше разочаровано: защото гласът на Дерида - не само като времетраене - оформяше един почти невъзможен за заобикаляне енергиен център на срещата. Към почти всяко изказано мнение френският гост, от своя страна, подробно изказваше мнение с истински коментарни каскади; което - в разрез с прочутата реторика на скромността - будеше подозрение, че вече му липсва способността да оставя сама за себе си толкова ценената реч на другия и да въздържа собствения си глас. Вярно, че частта на майстора, която Дерида пое в София с изненадваща категоричност, кореспондираше с една любознателност, която в Германия вече трудно можем да си представим. Защото - както показаха и докладите на българските, румънските и македонските участници - в Югоизточна Европа увлечението по теорията се намира в най-тясна взаимовръзка с въпросите на ежедневния опит. Много показателно беше, че един доклад за "митологичната текстура на етнонационализма" отпадна, защото лекторът от Сараево не могъл да дойде в България поради проблеми с визата. На Балканите преминаването на границите е нещо повече от теорема.
Встъпителната си лекция Дерида за пореден път посвети на смъртното наказание. С него той свързва основния проблем на всеки суверенитет, а с това и въобще на националната държава: в това отношение всяка държавна власт е преходното ниво към божествената власт над живота и смъртта. Дерида пледираше за разделение на метафизичния блок на суверенитета - както във властовите области на политиката, така и в онези на разума. България в момента принадлежи към страните, които по закон предвиждат смъртно наказание, само че не го прилагат; но, както беше казано в дискусията, широко разпространеното чувство за липса на държавен суверенитет освобождава навсякъде копнежа по изследваната от Дерида "онтотеология" на решението.
Френският поглед към София не винаги се съобразяваше с този специфичен възел от проблеми. Страсбургският философ Жан-Люк Нанси например като че ли в изложението си търсеше адреса за своите утопии на чуждостта в града София, чието име означава премъдрост и който той причисли към жанра на чудовищното, понеже геополитически е кръстопът и пресечна точка на три световни религии. Милионният град, ансамбъл от кирилически писмени знаци, катедрали, синагоги и джамии, приличащ на вкаменена балканизация на знаковия свят, очевидно подвеждаше някои да се приближат непосредствено до тотално другото. Бохумският философ Бернхард Валденфелз също противопостави своята "политика на границите на нормалността" на монолитния блок на "голямата коалиция на нормалния разум", която поглъща просто всичко от Платон до Хегел: "On connait la chanson"*.
Това, че емфатично защитаващата се ничия страна отдавна се е превърнала в познат терен, това, че адвентизмът на неочакваното, поставен в контекста на деконструктивистките доклади, отдавна осигурява максимална предвидимост - за тези перформативни противоречия затъналите в повтарящи се тълкувателски жестове лектори останаха слепи. За щастие, на конференцията непрекъснато успяваше да си пробие път волята деконструкцията (независимо от междувременно изчерпания й обяснителен език) да се използва плодотворно за варианти на конкретни констелации.
Ивайло Знеполски, ръководител на Софийския "Дом на науката" и бивш министър на културата, подложи на задълбочен анализ избирането на Симеон II и медийните рефлексии на фантомното "завръщане на монархическото". Според него през посткомунизма властовият вакуум в центъра на демокрацията, където само народът притежава статута на суверен, е станал видим като празно пространство, експониращо всеки властник като узурпатор, а всеки спечелил изборите като враг. Именно затова в България завърналият се от изгнание в Испания цар се възприемал като пазител на тази вакантност, защото като естествен авторитет той изобщо не се нуждае от власт. Изборът на величеството не трябвало да се разбира непременно като реставрация, този избор можел да прехвърли "мост към нормалността" в качеството си на освободителен преходен дискурс.
Предаваната от ръка на ръка на конференцията метафорична петрушка-чудовище, чийто етимологичен произход също съдържа деформиран знак, успя да предизвика доста конструктивна работа. Това, че деконструкцията не може да удържи под бащинския си контрол духовете, които вика, пролича в горещата дискусия около излязлата през 1993 г. книга на Дерида "Призраците на Маркс".
Две твърде своенравни леви тълкувания на предимно текстовата работа на спомена принудиха философа да заеме отбранителна позиция срещу собственото си произведение и с недвусмислени думи да извади Маркс от контекста на новата източноевропейска история. Интересно беше, че Дерида отнесе недоразумението към възможни проблеми с превода, а същевременно изказа най-дълбока благодарност на неуморните симултанни преводачки. Това би могло да се разбира като бащинско окуражаване за по-нататъшни опити задачите на деконструкцията да бъдат пренасяни, "превеждани" в Източна Европа - едно окуражаване, придружено с видимо поклащане на глава.

в. Франкфуртер алгемайне цайтунг, бр. 270 от 20. 11. 2001 г.

Андреас Розенфелдер
От немски Ирина Илиева

___ * Позната песен (фр.) - бел. ред.